По книжарниците излезе „Памет и справедливост” на Даниела Колева (Изд. „Сиела“)– задълбочено проучване на начините, по които българското общество се справя с комунистическото си минало.
Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
Кои са институциите на нашата памет, можем ли да говорим за политика на истината, кой си припомня, как и защо?
9 май, паметникът на Съветската армия в София, тържеството за Деня на победата. Звучат съветски военни песни, две жени продават червени карамфили, а трета – руски и български флагчета. Мъж с бастун обяснява: „Така сме възпитани. Като знаеш колко хиляди, милиони са се жертвали за този ден, не можеш да си останеш вкъщи.” Усеща се поколенческа солидарност. 1 февруари, Мемориалът на жертвите на комунизма пред НДК. Говори възрастен мъж, оцелял лагерист от Белене. Възрастна жена се взира в стената с имената, търси някого. Разперва безпомощно ръце и полага хризантемата си до оброчния кръст. Две места на памет, между които зее непреодолима пропаст.
„Памет и справедливост” на Даниела Колева, част от мащабната инициатива на Института за изследване на близкото минало, ни повежда по пътя на разтърсващо изследване на паметта – паметта, която пазим и чрез която живеем. Фокус на книгата е паметта за комунистическото минало на България – „официалната” памет, която намира израз в медиите, ритуалите, филмите, книгите и дори градската среда, и всекидневната памет, предавана чрез разкази на индивиди, семейства, поколения и малки местни общности.
Но тук трудно може да се говори за споделеност – наблюдава се все по-голямо разпокъсване в обществото. Съвременниците ни призовават миналото, за да дадат морална увереност на политически дебати. Създават се условия за политизация. Различни социални актьори се противопоставят един на друг в полето на паметта, което се превръща в огледало на интереси. Съвременна България се състои от два архипелага от изолирани острови – моралните им стандарти са различни, а версиите им за миналото са непримирими. Линиите, които разделят архипелазите, не са част от обикновен дебат – те са фронтови линии на воините на паметта, които защитават различни виждания за значението и последиците от комунизма.
Хладнокръвно и безпристрастно Даниела Колева задава въпросите: Как се помни близкото минало? Как социализмът/комунизмът се изгражда като публична и културна памет? Дали тези процеси са различни в отделните посткомунистически страни? Какво е отношението между официалната и всекидневната памет? А между паметта и усещането за справедливост? Как личните спомени са повлияни от обществените нагласи? Дали промяната на официалната памет засяга личните, биографични спомени?
Памет и справедливост
Даниела Колева
Политики на памет: „холокостизиране“ на комунизма?
Започвайки с Нюрнбергския процес, европейските общества са открили и утвърдили начини за справяне с тоталитарното си минало: нацизма в Германия, фашизма в Италия, диктатурите в Южна Европа и комунистическите режими в Източна Европа. Изследване от 2010 г., поръчано от Европейската комисия (Closa Montero 2010a), разкрива значително разнообразие от подходи, съдебни и извънсъдебни мерки и практики. В това отношение паметта за Холокоста, този негативен европейски голям разказ, се утвърдждава като нормативен модел, един вид acquis communautaire в сферата на идентичността, част не само от културата на памет, но и от политическата култура в страните от Европейския съюз.
Следвайки този модел, новите демокрации в Източна Европа започват от началото на 90-те години да осъществяват различни мерки на справяне с наследството от комунизма. Те засягат най-напред комунистическите партии и репресивния апарат на режимите: комунистическите тайни служби, цензурата и преди всичко политическата полиция, която има огромен апарат и още по-голям брой нещатни сътрудници[1]. След „кадифените“ революции се налага виждането, че за да бъде успешна демократизацията, са необходими не само прозрачност, отговорност и реформирани институции, но също и откровен опит за справяне с недемократичното минало. По образец на Холокоста и тук се търси преди всичко справедливост за пострадалите: реабилитация, компенсации, реституция на отнето имущество. На второ място, правят се опити за налагане на наказания за извършителите – от преки съдебни процеси над функционери на комунистическите режими и техните репресивни органи до различни форми на лустрация. В по-общ план, предприемат се мерки за установяване на истината – от разсекретяване на архиви до създаване на специални комисии и институции за изучаване на миналото с оглед разкриване на престъпленията на комунистическите режими. Не на последно място, справянето с миналото има и комеморативни аспекти: възпоменаване на жертвите, именуване на градски топоси в тяхна памет, изграждане на мемориали, създаване на музеи на комунизма с различен профил (от терора до всекидневието).
Още в началото на тези мнемополитически начинания големият българо-френски интелектуалец Цветан Тодоров забелязва тенденцията към близки паралели между сталинизма и нацизма в политиките на памет в Източна Европа. Той обособява четири типа реакции към подобни сравнения: „палачите“ от нацистката страна са за сравнението, защото то им служи като извинение – нацизмът престава да бъде абсолютното зло; „жертвите“ на нацизма обаче са против сравнението, защото ги лишава от тъжната им привилегия на жертви на абсолютното зло; парадоксално, тази позиция съвпада с позицията на „палачите“ на сталинизма, които също са против сравнението – за тях то е обвинение; накрая, „жертвите“ на сталинизма са склонни да слагат знак на равенство между двата режима, защото това е най-категоричното признание на техните страдания. Запазвам кавичките, които Тодоров използва, за да означи, че така назованите групи (особено по отношение на нацизма) като правило не са действителните жертви и извършители, а са по-скоро „общностите, които поради национална или идейна принадлежност се отъждествяват, дори несъзнателно, с едните или другите“ (Тодоров 1996: 10).
Докато за Тодоров „жертви“ и „палачи“ са позиции и дискурси, активистите на паметта, както и политиците от посткомунистическите страни, най-вече десните, последователно защитават паралелите с нацизма, опитвайки се да наложат разбирането си за еквивалентност на двата режима – особено след приемането на страните им за членки на Европейския съюз през 2004 г. (за Румъния и България – 2007 г.). Присъединяването към ЕС открива нови възможности за сътрудничество в тази област. Членовете на Европейския парламент от източноевропейските страни (преди всичко от групата на Европейската народна партия) последователно провеждат инициативи за признаване и поддържане на паметта за комунизма. Още през 2004 г. ЕНП излиза с декларация, призоваваща към международно осъждане на „тоталитарните комунистически режими“ и определяне на ден в памет на техните жертви по аналогия с 27 януари, Международния възпоменателен ден на Холокоста. Тази декларация остава без последствия, но следващата година, по повод 60-годишнината от края на Втората световна война, Европейският парламент приема резолюция „Бъдещето на Европа 60 години след Втората световна война“ (12. 05. 2005), в която констатира, че „за някои нации краят на Втората световна война означаваше нова тирания, причинена от сталинисткия Съветски съюз“, признава „мащаба на страданието, несправедливостта и дългосрочната социална, политическа и икономическа деградация, понесена от пленените нации“, и призовава да се поддържа жива паметта за миналото в името на помирението[2]. Така сравнението между нацизма и сталинизма донякъде се артикулира официално, макар и в по-широкия контекст на рефлексията върху Втората световна война.
Може би най-сериозното постижение на представителите на Източна Европа в ЕП по отношение на политиките на памет е приемането на 2 април 2009 г. на резолюция „За европейската съвест и тоталитаризма“. Двата режима – комунизмът и нацизмът – са обявени за тоталитарни с уговорката, че трябва все пак да се признае, „че Холокостът е единствен по рода си“. Европейският парламент осъжда „всяка форма на тоталитарно управление, независимо от идеологическия контекст“ и призовава за разбиране на „двойното наследство“ на нацизма и комунизма в страните от Централна и Източна Европа, като декларира, че „крайната цел на разкриването и оценката на престъпленията на комунистическите тоталитарни режими е помирение, което може да се постигне с поемане на отговорност, молба за прошка и насърчаване на морално възраждане.“[3]
Определена роля за този успех несъмнено изиграват словенското и чешкото ротационно председателство на Съвета на ЕС съответно през 2008 и 2009 г., както и ангажираността на видни фигури от ЕП като Витаутас Ландсбергис (Литва), Туне Келам (Естония) и Сандра Калниете (Латвия), ползващи се с морален авторитет заради дисидентското си минало[4]. За основа на резолюцията на ЕП служи т. нар. Пражка декларация за европейската съвест и комунизма (2008).[5] Декларацията започва с паралел между двата режима и очертава основни принципи на политиките на памет за комунизма, настоявайки комунистическите престъпления да се приравнят с нацистките престъпления срещу човечеството в морален, политически и правен аспект. Призовава се за „установяване на истината и възстановяване на паметта“ за комунизма, както и за „общ подход“ към престъпленията на тоталитарните режими и към техните жертви. Декларацията е подписана от видни политици като Вацлав Хавел, Йоахим Гаук, от членове на ЕП и ПАСЕ, активисти за правата на човека, историци.
Последвалите дебати при трансформирането на Пражката декларация в резолюция на ЕП показват разцепление не само между парламентарните групи, но и вътре в тях между представителите на „стара“ Европа и на посткомунистическите страни. По-детайлното изследване на процеса (Neumayer 2015) демонстрира способността на източноевропейските представители да използват инструментите на европейския парламентаризъм, за да наложат промяна в дискурса върху комунизма в съответствие с т. нар. тоталитарна теория, която подчертава престъпния му характер и близостта му до нацизма. Формулирайки тезите си в термините на защита на човешките права, те успяват до голяма степен да департикуларизират своя национален опит и да му придадат европейски измерения и хуманитарно звучене, тъй като фокусът е преди всичко върху жертвите. Образът на жертвата обединява когнитивни и емотивни енергии – историческо знание и емпатия. Така каузата е универсализирана и в известен смисъл деполитизирана, поставена в европейска перспектива, а не в национална/регионална или тясно идеологическа. Същевременно инициаторите на резолюцията от посткомунистическите страни, въпреки относително краткото си присъствие в ЕП, успяват да създадат партньорства и съюзи, да ангажират представители на различни страни и различни парламентарни фракции за подкрепа (АЛДЕ, Зелените, дори ПЕС[6]).
Не по-малко важно, Пражката декларация и последвалата я резолюция на ЕП утвърждават редица понятия, с които се говори за комунистическите режими: „тоталитарни престъпления“ или „престъпления на комунистическите режими“, „жертви на комунистическите престъпления“, „антикомунистическа/антитоталитарна съпротива“ и пр. Както ще видим по-нататък, тези понятия лягат в основата на единия от големите разкази за комунизма – травматичния, и му дават легитимационни опори. Очертани са и основните измерения на правото на прехода (transitional justice) в посткомунистически контекст: откриване на истината (в архивите на комунистическите тайни служби), признание за жертвите, възмездие за извършителите. Въпросът за разкриване на истината посредством достъп до архивите е особено важен в посткомунистическия контекст поради продължителността на режимите и пълния им контрол върху достъпната информация.
[1] За румънската Секуритате се смята, че е имала 15 хил. офицери и между 400 и 700 хил. доносници от население ок. 23 милиона. Източногерманската ЩАЗИ наброява към 1989 г. ок. 90 хил. щатни служители и ок. 150 хил. активни информатори (Stan 2009: 6). За българската Държавна сигурност вж. Методиев 2008; Методиев и Дерменджиева 2015.
[2] http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?type=TA&reference=P6-TA-2005-0180&language=EN, последно посетен на 24.01.2020 г.
[3] http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?type=TA&reference=P6-TA-2009-0213&language=BG&ring=P6-RC-2009-0165#def_1_3, последно посетен на 24.01.2020 г. Резолюцията е достъпна и на сайта на Комисията по досиетата: http://www.comdos.bg/Нормативна_основа/rezolyutsiya-na-ep, последно посетен на 24.01.2020 г.
[4] В. Ландсбергис (р. 1932 г.) е съосновател и лидер на опозиционното движение Саюдис (1988-1991), президент на Литва (1990-1992), член на ПАСЕ и на ЕП; Т. Келам (р. 1936), организатор на полунелегални опозиционни групи през 70-те и 80-те, един от лидерите на движението за възстановяване на независимостта в края на 80-те години, член на ПАСЕ и на ЕП; С. Калниете е родена през 1952 г. в Сибир, където са депортирани родителите ѝ. Една от лидерките на Латвийския народен фронт (1989-1991), дипломат, министър на външните работи (2002-2004), член на ЕП.
[5] http://www.praguedeclaration.eu, последно посетен на 24.01.2020 г. Декларацията е подкрепена от 40-то Народно събрание на 18 септември 2008 г. с решение, обнародвано в Държавен вестник (ДВ) бр. 84 от 26 септември 2008 г.
[6] В подкрепа на резолюцията гласуват 63% от присъстващите представители на ПЕС, предимно от посткомунистическите страни.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.