Последният роман на Иън Макюън е политическа сатира, провокирана от една болезнена за всички англичани тема: Брекзит.
Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
В „Хлебарката“ (Изд. „Колибви“) Джим Самс претърпява метаморфоза.
В предишния си живот е бил пренебрегван и мразен, но сега в новото си превъплъщение той става най-силният човек в Англия. Неговата неотложна мисия е да изпълни волята на народа.
Нищо не е в състояние да му попречи: нито опозицията, нито несъгласните с него в собствената му партия. Нито дори правилата на парламентарната демокрация.
С типичното за него интелигентно перо, с проницателност и хапливо чувство за хумор Иън Макюън отдава почит на най-известното произведение на Франц Кафка, за да ни опише с болка една Англия, която никога вече няма да същият остров.
Хлебарката
Иън Макюън
ТАЗИ СУТРИН ДЖИМ САМС, умен, но не и прозорлив, се събуди от неспокойните си сънища, за да открие, че се е преобразил в гигантско същество. Известно време остана да лежи по гръб (не беше любимата му поза) и с ужас изгледа отдалечените си ходила и малобройните си крайници. Само четири, разбира се, и съвсем не лекоподвижни. Собствените му малки кафяви крачка, към които вече изпитваше известна носталгия, сега щяха да ритат игриво във въздуха, макар и безпомощно. Лежеше спокойно, решен да не се паникьосва. Някакъв орган, дебело и влажно слузесто парче месо, клечеше в устата му – отвратително, особено като се размърдваше по собствена воля, за да обходи огромната устна кухина, а ето, установи той със стаена тревога, после се плъзна и по множество зъби. Загледа се по цялата дължина на тялото си. Окраската му от раменете до глезените беше бледосиня, с по-тъмносини ивици около врата и китките и с бели точки, разположени във вертикална линия по неразделения му на сегменти гръден кош, над който на пориви полъхваше лек бриз и донасяше не неприятната миризма на разлагаща се храна и етилов алкохол, която, реши той, беше неговият дъх. Зрителното му поле беше силно стеснено – о, за сложно устроено око – и всичко, което виждаше, бе в потискащо ярки цветове. Започваше да разбира, че по силата на някакъв гротесков обрат неговата уязвима плът сега се намираше извън скелета му, който следователно бе станал напълно невидим за него. Каква утеха би било да успее да зърне онова обикновено седефенокафяво!
Всичко това беше достатъчно обезпокоително, но когато се доразсъни, си спомни, че е ангажиран с важна, поверена единствено на него мисия, макар че за момента не можеше да си спомни в какво се състоеше тя. Ще закъснея, помисли си той, докато се опитваше да повдигне от възглавницата глава, която като че ли тежеше пет килограма. Толкова е нечестно, каза си той. Не го заслужавам. Спомни си, че накъсаните му сънища бяха дълбоки и непонятни, изпълнени с хрипливи гласове, отекващи в постоянни дрязги. Чак сега, когато главата му се отпусна тежко назад, започна да проглежда през избледняващия сън и да си възвръща мозайката от спомени, впечатления и намерения, които обаче, докато се мъчеше да ги задържи, се разпиляваха. Така, беше напуснал приятния упадък на двореца Уестминстър, без дори да се сбогува. И така трябваше. Секретността беше всичко. Знаеше го, без някой да му го е казвал. Но кога точно си беше тръгнал? Със сигурност по тъмно. Снощи ли? По-предишната нощ ли? Вероятно е излязъл през подземния паркинг. Навярно е минал покрай лъснатите ботуши на полицая при входа. Сега се сети. Гледаше да върви покрай канавката, беше ускорил крачка и така бе стигнал до едно страховито кръстовище на площада пред парламента. Беше спрял пред редица чакащи коли, нетърпеливи да го размажат върху асфалта, после се беше втурнал презглава към канавката на отсрещната страна. След което сякаш цяла седмица бе изминала, преди да успее да прекоси още една опасна улица, за да стигне до Уайтхол1 откъм правилната му страна. После какво? Без съмнение беше спринтирал в продължение на ярд след ярд, след което беше спрял. Защо? Сега си спомни. Дишайки тежко през всяка тръба на тялото си, беше застанал пред един спасителен канал за отводняване да похапне от изхвърлено парче пица. Не беше смогнал да погълне цялото, но се засити достатъчно. Истинско щастие, че беше пица „Маргарита“. Втората му най-любима. Липсваха маслини. Поне върху това парче.
Откри, че с лекота може да върти иначе неконтролируемата си глава на 180 градуса. Обърна я на една страна. Намираше се в малка таванска спалня, неприятно осветена от сутрешното слънце, тъй като завесите не бяха дръпнати. До леглото му имаше телефон, не, два телефона. Ограниченият му взор се плъзна по килима и се спря върху перваза покрай дюшемето и тясната пролука по протежение на долния му ръб. Нищо чудно, помисли си той тъжно, да съм се промушил оттам, за да се скрия от сутрешната светлина. Сигурно съм се почувствал щастлив. На отсрещната страна на стаята имаше канапе и до него ниска масичка, водна чаша от шлифован кристал и празна бутилка скоч. Върху едно кресло беше проснат костюм, както и изпрана, изгладена и сгъната риза. На по-голяма маса до прозореца една върху друга лежаха две папки, и двете червени на цвят.
Вече бе схванал как става движението на очите му, след като разбра начина, по който се въртяха едновременно без негова помощ. Вместо да остави езикът му да провисне извън устните, където от време на време накапваше гърдите му със слюнка, откри, че му е по-удобно да го държи в олигавените предели на устата си. Ужасно. Вече се учеше как трябва да направлява новата си форма. Беше възприемчив. Онова, което не му даваше мира, бе необходимостта да се залови за работа. Трябваше да се вземат важни решения. Ненадейно движение по пода прикова вниманието му. Дребно същество в предишната негова форма, без съмнение изместеният собственик на тялото, което сега обитаваше той. Загледа го с нещо като покровителствен интерес, докато малкото нещо се мъчеше да преодолее нишките на мъхестия килим на път към вратата. Там се поколеба, мустачките му се поклащаха неуверено с типичната непохватност на начинаещ. Най-сетне събра кураж, спъна се, хлътна под вратата и започна трудното и опасно спускане надолу. До двореца имаше много път, а и много опасности по пътя. Но ако успееше да го извърви, без да бъде стъпкано под нечия подметка, зад ламперията на двореца или под дъските на пода му щеше да намери защита и утеха сред милионите свои събратя. Пожела му късмет. Но сега беше време да се занимае със собствените си задачи.
Въпреки това Джим не помръдна. Нищо нямаше смисъл, всяко движение беше безпредметно, преди да успее да навърже цялото си пътуване и събитията, които го бяха довели до тази непозната стая. След онова случайно похапване беше избягал почти в несвяст от гюрултията над него, потънал в размисъл за делата си, спотайвайки се в сенките на канавката, но в продължение на колко време и докога, не можеше да си спомни. Онова, което знаеше със сигурност, бе, че най-накрая се бе изправил пред препятствие, което се извисяваше над него, малка планина от фъшкии, все още топли и леко димящи. Във всеки друг момент би ликувал. Смяташе себе си за нещо като ценител. Знаеше как да живее добре. Точно с тази находка би могъл да се справи на мига. Кой можеше да сбърка този вкусен аромат с едва доловим мирис на бензин, бананова обелка и сапун за седла? Конната гвардия! Но каква грешка, че беше ял между храненията. Пицата бе убила апетита му за изпражнения, независимо колко пресни или знатни, затова не беше никак склонен, като се има предвид натрупаната умора, да се покатери чак до върха на купчината. Беше приклекнал в сянката ѝ, върху меката земя на нейното подножие, за да обмисли възможностите си за избор. След моментно размишление му просветна какво трябва да направи. Тръгна да изкатери отвесната гранитна стена на бордюра, за да заобиколи въпросната купчина и да се появи от другата ѝ страна.
А сега, полегнал в таванската спалня, реши, че това е бил моментът, в който се бе разделил със собствената си свободна воля – или с илюзията за нея – и се беше озовал под влиянието на една по-голяма пътеводна сила. Докато бе изкачвал тротоара, той всъщност се бе подчинил на колективния дух. Той представляваше само миниатюрен елемент в схема от такъв мащаб, че нито един индивид не би могъл да я осъзнае самостоятелно. Бе преодолял горната част на бордюра и тогава бе забелязал, че оборският тор покрива една трета от дължината на тротоара. Но ето че незнайно откъде го беше връхлетяла внезапна буря, грохотът на десет хиляди ходила, песни и камбани, пищялки и тромпети. Да, поредната шумна демонстрация, и то толкова късно вечерта. Разни простаци създаваха неприятности, вместо по това време да си стоят вкъщи. Напоследък тези протести се организираха почти ежеседмично. Разстройваха жизненоважни дейности, пречеха на обикновените, порядъчни хора да си вършат законните дела. Беше замрял върху бордюра в очакване всеки момент да бъде стъпкан. Подметките на обувки, петнайсет пъти по-големи от неговата дължина, се придвижваха тежко по земята само на милиметри от мястото, където се бе сгушил, а мустачките му и целият тротоар трепереха от тях. Какъв късмет само, че в един момент по силата на някакъв фатализъм бе вдигнал поглед нагоре. Беше се приготвил да умре. Но точно тогава зърна възможността – една пролука в шествието. Следващата вълна протестиращи беше на разстояние от петдесет метра. Беше видял как настъпват разветите им знамена и флагчета, жълти звезди върху син фон. Вееха се и английски знамена. Никога преди това не беше офейквал така стремглаво. Едва си поемаше дъх през всички трахеи на телесните си сегменти, добра се до отсрещната страна с тежка желязна порта броени секунди преди да го настигне гръмовният маршов грохот, вече с дюдюкания и дивашко думкане на барабани. Обзет от смъртен страх и негодувание – неприятна смесица, – беше хукнал по тротоара и за да си спаси живота, с мъка се бе проврял под вратата, след което се бе озовал в убежището и относителното спокойствие на странична уличка, където на мига бе разпознал токовете от ботушите на казионен полицай. Това както винаги му бе подействало успокоително.
Още от/ за Иън Макюън
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.