Спящият град (корица)

Романът “Спящият град” е сравняван от критиците с прочутата фантастика на Джон Уиндъм „Денят на трифидите“, а в Чехия, родината на автора Мартин Вопенка, е награден с най-престижната литературна награда „Златната лента“.

Един то големите му въпроси е Как би изглеждал светът без контрола, но и помощта, на родителите?

Несъмнено всяко дете си е мечтало поне веднъж да има възможността да прави каквото си пожелае и да не се налага да се съобразява с правилата и изискванията на родителите си. Без вечерен час, без да трябва да си мие ръцете преди ядене, без задължително да се упражнява по пиано или пък по френски. Толкова много отговорности! Но как би изглеждал в действителност един свят без правила?  Имаме възможността да изследваме този сюжет в книгата на известния чешки автор за деца Мартин Вопенка „Спящият град“, която от издателство „Емас“ пуснаха на българския пазар този юли. Романът е включен в награждаваната поредица „Европейски разказвачи“, приютила най-доброто от детската литература на континента.

Петнайсетгодишният Крищоф, двете му по-малки сестри Кристина и Ема и любимецът на всички, шестгодишният палавник Самуел, живеят спокойно и щастливо в комфортен дом, защитени и обгърнати с любов от родителите си. Очакват ги вълшебно лято и ваканция. Вместо това обаче са сполетени от внезапна, неизмерима беда, както и цялата планета Земя. Един ден всички, които някога са имали деца, не се събуждат в новото утро, а остават потънали в дълбок летаргичен сън. Никой не знае дали и кога ще се събудят. Не само светът на четиримата герои, но и целият съвременен свят се променя до неузнаваемост – децата са останали без родители! На планетата са останали да живеят само деца, младежи и бездетни възрастни. С големи трудности доброволни организации успяват да осигурят подслон и грижа за бебетата и по-малките деца, в огромен проблем се превръщат токът, водата, храната, транспортът, интернет… Възцарява се малък Апокалипсис.

На малките герои се налага съвсем скоро да опознаят и тъмната страна на човешката природа. Из градовете плъзват престъпни банди, крадци, изнудвачи и насилници. Зли, безогледни хора се възползват от настаналия хаос за лична облага. Жертва на такива хора, уви, става и малкият Самуел, отвлечен с коварство, за да бъде продаден. Крищоф и момичетата тръгват по следите му. Четирите деца се срещат със злото в най-различните му проявления, някои от които дори не разбират докрай. Попадат в невероятни приключения, преодоляват сурови изпитания, водят битка за оцеляване и проявяват качества, които изобщо не са подозирали у себе си – съобразителност, отговорност, решителност, храброст, доблест.

Спящият град

Мартин Вопенка

Част първа
Непробудният сън
1

Пръв се събуди малкият Самуел. Отвори очи и видя, че през прозореца в стаята вече се лее изобилна дневна светлина. Отметна завивката и седна в леглото – надъхан, нетърпелив. Чакаше го един нов ден.

Брат му още спеше горе на двуетажното им легло. Големият петнайсетгодишен Крищоф, който спи до късно само когато не са на училище. А нали са на училище почти през цялото време? Значи, щом Крищоф още не се е събудил, явно днес е един от онези редки дни, когато не са училище – неделя или събота.

„Дали поне момичетата вече са будни?“, помисли си Самуел. Тихичко се измъкна от стаята и с боси крачка затопурка по паркета. Жалко, в хола беше тихо, родителите им явно още спяха горе, в спалнята си. През големия прозорец, отделящ стаята от терасата, вътре падаха слънчеви лъчи и всичко ухаеше многообещаващо – нали тъпата нощ, през която не може да се прави нищо друго, освен да се спи, най-после си бе отишла.

Самуел тръгна нагоре по витото стълбище. Стъпваше нечуто като мишле, въпреки че в действителност му се искаше да вдигне голям шум, ама такъв, който да събуди майка им и баща им или момичетата. Хич не обичаше да е сам.

Но по маршрута му не се появи никакъв предмет, в който човек да се спъне или дори да го бутне надолу по стълбите. Затова поне си пое дъх много шумно.

Родителите му обаче лежаха неподвижно на голямата си спалня. Понякога Самуел се пъхваше при тях нощем. Сега и двамата спяха свити на кълбо, с гръб един към друг. Самуел ясно различаваше по-бързия дъх на майка си и по-бавния – на баща си.

В този момент се чу шумолене в стаята на Кристина, вратата се отвори и на прага се появи сестра му по нощничка, още сънена, но жадна за нови приключения – също като него. Награби изненадания и щастлив Сам и го придърпа вътре в стаята.

– Здрасти, Сами – почна да го мачка и прегръща, заливайки се в смях.

Такава си беше тя – дванайсетгодишната Кристинка със златните шини, които носеше още от зимата, за да й се изправят зъбките.

– Ела, ще си играем на подводница – предложи, без да се помайва. – Ето, това е подводницата, ще плуваме с нея дълбоко в морето. – метна се заедно с братчето си на леглото и покри и двамата с юргана. – Виждаш ли онази акула? Пазете се! Акула!

На Самуел не му беше ясно къде трябва да вгледа, за да види акулата, но друго му беше ясно: започваше още един приказно хубав ден.

2

Ема се събуди в осем и половина. Ема беше близначката на Кристина. Винаги си поспиваше повече от сестра си – освен другото и защото стаята й беше по-навътре в коридора, затова Самуел при утринната си обиколка се отбиваше първо при Кристина.

На Ема хич не й харесваше, че трябва да спи чак в дъното и сама. Понякога вечер се преместваше при Кристинка – тайно, за да не разбере майка им. В тези случаи сестрите спяха в едно легло, даже по-скоро една върху друга; никой друг освен тях не можеше да спи в такава поза, дори майка им не вярваше, че се наспиват добре така, и по принцип не им го разрешаваше. А всъщност те го бяха научили още в нейния корем.

Ема се протегна в леглото и разчепка пълнежа на втората възглавница. Хвърли поглед на цветята, които не пропускаше да полее старателно и които, подхранвани от светлината от покривните прозорци на мансардната й стаичка, растяха като луди. Най-много от всичко й се искаше да продължи да се излежава и да мечтае. Но от стаята на Кристина се носеха приглушени звуци от някаква тайнствена игра. Не стига, че Кристина спи по-близо до мама, ами и си играе първа със Самуел! И пак няма да иска да включи нея, Ема!

Скочи от леглото, тъй бързо, че главата й се замая. Но почти веднага се съвзе и отвори енергично вратата. При всички изброени преимущества на стаята на Кристина тя обикновено забравяше един съществен недостатък: беше много по-малка от нейната собствена. Затова сега още с влизането Ема се озова буквално над издутия юрган, под който нещо се фъчкаше насам-натам и се кикотеше. Чу приглушения вик на Самуел:

– Кит! Ето там има кит! Ще ни погълне!

– Какви ги дрънкаш, не съм ти никакъв кит – разсърди се Кристинка, но само наужким.

Ема не можеше да изтърпи такава врява. Смъкна юргана от двамата и намусено ги смъмри:

– Ей, вие двамата, не ви ли хрумва, че нашите може би още спят? Трябва ли да вдигате такъв шум?

– Олеле, внимавай, това е китът! – показа й Кристина шините си и прегърна здраво Сам, сякаш за да го защити.

Това вече дойде в повечко на Ема. Въпреки че сама бе призовала за тишина, сега се разкрещя:

– Какво си позволявате вие двамата, ама ха! В събота сутринта!

3

През уикендите Крищоф се наспиваше за цялата седмица. Отдавна бяха минали времената, когато ставаше най-рано от всички. През последните месеци все се чувстваше отпаднал. Толкова отпаднал, че му беше трудно да слезе по пречките от горното легло и оставаше да полежи, макар и буден. Понякога му беше трудно дори да проговори. А това вече беше тревожен сигнал, защото преди говореше неспирно – до момента, когато мутиращият му глас, изпъстрен с фалцети, започваше да дразни родителите им и те му се скарваха да млъкне.

И тази сутрин лежеше в леглото отпуснат, почти безжизнен. Не му се правеше нищо. Но все пак забеляза, че Самуел отново не е затворил вратата на излизане. Ядоса се. Та брат му е почти на шест! Как така още не може да затваря вратата?

Само че техните все го защитават, все му прощават. Самуел е несправедливо привилегирован.

Най-после Крищоф все пак слезе по стълбичката. Желанието да насоли хубавичко братчето си му беше силен стимул. Иначе момчето нямаше никакви очаквания от днешния ден.

В хола го посрещнаха сестрите му, увлечени в буйна игра.

– Ела да си играем на подводница! Гледай сега: всичко това е море, това е морска яма, а ние сме се потопили отгоре, от тази скала.

– Ела, качи се и ти на подводницата – врънкаше го и Сам.

– Пак не си затворил вратата! – скастри го вместо това Крищоф. – Колко пъти съм ти казвал да я затваряш! Имам нужда да си отспивам.

Само че малкият вече не го слушаше, погълнат от играта със сестрите им.

– Какво, тръгваш ли с нас? – попита го още веднъж Ема.

– Хубаво де, от мен да мине – измърмори с досада Крищоф и приседна при останалите на дивана. Играта изобщо не му се виждаше забавна. От друга страна, беше по-добре от нищо. – Аз ще бъда капитанът – предложи скромно.

– А, не, тук аз съм капитанът! – изпъчи се театрално Кристина.

– Защо да не съм капитан, нали съм най-голям? – тросна се Крищоф обидено.

– Защото това е моя подводница – заинати се Кристина. – Ти ще бъдеш, например… например… артилерист – хрумна й.

Ама че вселенска глупост. Крищоф не понасяше неточности.

– Артилерист на подводница? Да не би на подводниците да има оръдия? Как ще стреляш от оръдие под водата? Подводниците имат торпеда.

Кристина обаче не се впечатляваше от такива дреболии.

– Ами тогава ще стреляш с торпедо, чудо голямо!

– Няма пък, искам да съм капитан! – взе да врънка своенравно и неособено мъжествено Крищоф. – Хайде, моля ви се.

Намеси се и Ема:

– Ще стреляш с трипеда и край!

– С торпеда, не с трипеда – бранеше Крищоф малкото, което му бяха отпуснали.

– Аз пък ще съм юнга! – провикна се Сам.

– На подводниците няма и юнги.

– Ох, стига де – разсърдиха се сестрите им. – Все тая е!

– Не е все тая. Идете да питате татко, и той ще ви каже, че изобщо не е все тая.

– Татко още спи – почука Ема по челото си. – Нали не искаш да го будим за такова нещо?

– Тогава питайте мама, щом татко още спи – упорстваше Крищоф.

– И мама не се е събудила.

Крищоф се сепна:

– Чакай, да не искаш да кажеш, че нашите още спят при целия този шум? Шегуваш ли се?

Тук нещо не беше наред. Холът не беше преграден, в него се чуваше всичко от спалнята горе. Но на Кристина й бяха дошли до гуша заяжданията на Крищоф.

– Събота е, нашите имат нужда да се наспят! – развика му се. – Знаеш ли колко работа имаха през седмицата? А трябва и през цялото време да се грижат за нас. Затова сега просто си отспиват. Ако не ни вярваш, иди сам да видиш.

4

Първата, която се затъжи за майка им, беше Кристинка. Играта на подводница вече не й беше интересна – имаше чувството, че Крищоф и Ема са си присвоили идеята й и за нея вече няма място. Опита се да примами малкото си братче:

– Искаш ли да си играем двамата в твоята стаичка?

Но глупчото Сам не искаше – не, та не! Харесвало му да си играе на подводница. „Ама че неблагодарник“, помисли си Кристина. И точно това беше моментът, когато се сети за майка си. Само нейната близост, разбиране и подкрепа можеха да изгладят тая черна несправедливост. Да бъде сама близо до мама, поне за малко да е единствена и най-любима за нея.

Кристина издебна момент, в който никой не й обръщаше внимание, и тихо се качи горе. Щом се озова в спалнята, до леглото на родителите си, които явно още спяха, я затисна чувство на самота. Сякаш мястото й не беше нито долу при братята и сестричката й, нито тук, горе, при майка й и баща й.

Момичето направи две несмели крачки, приведе рамене и опъна глава напред.

– Мамо – проговори тихичко, – мамо.

Нищо не помръдна. Родителите й продължаваха да дишат спокойно, равномерно. Дясната ръка на майка й лежеше върху завивката: гладката й, нежна кожа сияеше на светлината, а красивото й, ласкаво лице с изразителен нос почиваше върху възглавницата.

– Мамо – изрече Кристина, този път малко по-високо. – Мамо… Мамо…

Повтаряше думата отново и отново, но все още полугласно – не можеше дори пред себе си да признае, че иска да събуди майка си; о, не, няма такова нещо, само проверява дали наистина спи. Но със сигурност вече не спи и след миг ще чуе гласа й.

– Мамо…

Нищо. Обикновено в този момент майка й вече отдавна се беше протегнала и отворила очи. Или поне правеше приканващ жест и повдигаше завивката, за да може Кристинка да се пъхне при нея. Или поне татко й се събуждаше и строго изшъткваше: „Не виждаш ли, че мама спи? Шшшт!“.

Този път обаче нищо от това не се случи. Затова раменете на Кристина увисваха все повече. Чувстваше се изоставена и предадена. През открехнатия покривен прозорец вътре долитаха песните на птиците, освежени от вчерашния дъжд, влизаше и уханният пролетен въздух, а върху снежнобелите завивки падаха топли слънчеви лъчи. Но сякаш всичко това не се отнасяше до Кристинка. Светът й се беше стеснил до едно-единствено отчаяно чувство на самота, изразено с приглушената думичка „мамо“.

5

Към обяд децата огладняха. Сам си взе от хладилника плодово кисело мляко, а Крищоф си намаза филия с масло и мед. Ема и Кристина (която междувременно беше забравила за тъгата) си препекоха филийки. И всички бяха вече весели и щастливи. Непробудният сън на техните започна да им се вижда забавен.

– Как така не им се е допишкало? – хрумна му на Сам.

– Нали, и аз това се чудя – подхвана хрумването му Ема. – Да не вземат да се напишкат в леглото?

– Аз мисля – засмя се и Кристина, – че родителите не се напикават. По-скоро ти се напикаваш.

Самуел много се засягаше от такива приказки.

– Не се напикавам! Ти си тая, дето се напикава! – изкрещя яростно и започна да налага Кристина с юмручета.

Тя отмести стола си и се сборичка с него, ала само наужким. Накрая му направи такава хватка, че да не може да я удря, и го плесна гальовно по бузките. Самуел обаче все още беше бесен и се мяташе как ли не, за да се изтръгне. Много мразеше такива моменти. Никак не му харесваше да е все най-малкият. Искаше да побеждава, да е силен като тях. Изведнъж се натъжи ужасно. Нацупи устнички:

– Ти си много гадна.

– Кристина! – намеси се Ема. – Трябва ли всеки път да му го връщаш?

– Гадна си – повтори Самуел. – Ще те изпортя на нашите.

Стана и се затича към стълбите.

– Изпорти ме, хич не ми дреме. – На Кристина явно наистина хич не й дремеше. – Те и без това спят.

– Не спят! Изобщо не спят! – разкрещя се Сам, колкото му глас държи – сякаш точно от силата на гласа му зависеше дали е прав, или не.

И хукна нагоре. Да, обаче родителите му действително спяха – той го разбра още щом ги видя, все така свити на кълбо върху спалнята. Обърна се, отиде в стаята на Кристина и затвори вратата след себе си. Не искаше да признае, че е сбъркал.

Седна на леглото и се поуспокои – вече само хлипаше тихичко и подсмърчаше. Не можеше да се върне при другите – щяха да му се смеят. Затова остана да седи там, беше му криво. Криво, защото нямаше кой да се застъпи за него, и още защото беше принуден да е сам тук. Без да го съзнава, галеше с ръчичка плюшеното кученце на Кристина.

След малко обаче не издържа и открехна вратата. Нададе ухо. Долу край масата Крищоф обясняваше нещо с монотонния си глас, а момичетата го прекъсваха от време на време. Само на няколко метра спяха родителите им. Самуел се изниза тихичко от стаята и се прокрадна при тях. Между мама и татко имаше място точно колкото за него. Усещаше, че има право на това място, че то е неговото място. Хоп, хоп, и вече лежеше между двамата.

Често го правеше нощем. Но тогава майка му, без дори да се събуди, го притискаше до себе си и го завиваше. А сега продължаваше да спи, все едно него го нямаше там. На всичко отгоре беше легнала върху част от завивката и той нямаше как да се завие. Опита напразно на няколко пъти, после се наведе до главата на майка си и зашепна в ушето й:

– Ще поиграеш ли с мен на нещо?

И после, след като тя не отвърна нищо, уточни:

– Ще поиграеш ли с мен на „Не се сърди, човече“? Мамо… Маменце…

Нищо. Майка му дори не помръдна. Затова Самуел се прехвърли при баща си, наведе се плътно над него, залитна и се търколи върху гърба му.

– Тате, хайде да си играем! Да идем на игрището, времето е толкова хубаво!

Пак нищо. Самуел започна да подозира, че не го искат. Но и така му беше приятно да лежи там – между двамата си родители. Излегна се удобно и се загледа към скосения таван, върху който слънцето бе разчертало линиите на щорите.

Самуел започна да брои линиите и сигурно щеше да заспи, ако не беше дошъл Крищоф.

– Сами – зашепна батко му, – знаеш ли какво решихме? Да изчистим цялата къща, докато нашите спят. Да ги изненадаме!

– Супер! – зарадва се Сам и скочи от леглото, забравил, че му е било мъчно. – Да ги изненадаме! Юпиии! – Нещо обаче му хрумна и той вдигна многозначително пръст към Крищоф: – Обаче първо ще се преоблечем – не можем да чистим по пижамки. Пижамката е за спане. И ще си измием зъбките.

За автора и представянето на книгата у нас

"Спящият град" на Мартин Вопенка

Мартин Вопенка (род. 1963 г.) е чешки писател, пътешественик, застъпник на важни обществени каузи, публицист, председател на Съюза на книжарите и книгоиздателите. Преди да се отдаде на литературата, е завършил ядрена физика и навярно затова и днес се интересува от бъдещето на Вселената, на Земята и на човешката цивилизация.

Написал е редица книги за деца и юноши, сред които особено популярна е трилогията „Спящият град“ (2011), „Спящата справедливост“ (2012) и „Спящата тайна“ (2013) – романи с елементи на фантастика и фентъзи, но и романи за доброто и злото, за етичното и неприемливото в човешкото поведение. Много харесвани са и книгите му „Библейски истории за невярващи деца“ и енциклопедията за най-малките любопитковци „Опознавам живота и света“.

Творби на Вопенка са превеждани на десетина езика. Писателят е носител на наградата „Златната лента“ и „Награда на учителите“.

Издателство „Емас“ и Чешкият център ни канят на среща с Мартин Вопенка, която обещава да се превърне в любопитна дискусия с помощта на модератора Красимир Проданов. На 02.10. (сряда) от 18:00 часа в Чешкия център (ул. „Георги С. Раковски“ №100).

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук