Сбогом на всички котки на П. Г. Удхаус (корица)

Радваме се на нова порция смях от ненадминатия хуморист П. Г. Удхаус.

Съставител и преводач е Жечка Георгиева, автор на илюстрациите е Тодор Ангелиев.

Сбогом на всички котки“ е бляскав сбор от разкази за клуб „Търтеите“ и бар „Въдичарски отдих“.

Още едно свидетелство, че П. Г. Удхаус владее изкуството на умния и неангажиращ хумор до съвършенство. По думите на Стивън Фрай

„Удхаус дължи безсмъртието си на своите герои.

Ако единствената му тема бяха Джийвс и Устър, пак щяхме да го прославяме като Майстора. Дори да не беше написал и ред повече, днес пак щяхме да го тачим като най-забележителния английски хуморист. И ако приносът му към литературата бяха само историите за семейство Мълинър, мястото му в историята на човечеството щеше да е осигурено за вечни времена.”

Сбогом на всички котки

П. Г. Удхаус

СБОГОМ НА ВСИЧКИ КОТКИ

Котето на готвача се промъкна в пушалнята на клуб „Търтеи“ и поздрави присъстващите с дружелюбно „мяу!“. Фреди Уиджън, който седеше в ъгъла, стиснал глава между дланите си, се изправи възмутено.

– Предполагах – рече той с хладен, безизразен глас, – че това тук е тихо убежище за джентълмени. Но тъй като виждам, че съм попаднал в менажерия, смятам да ви лиша от присъствието си.

И напусна демонстративно стаята. Пушалнята се изпълни със смут и недоумение.

– Какво му стана? – загрижено попита един Образ. Подобни изблици на неприкрити чувства са твърде редки в „Търтеите“. – Да не са се скарали с котето?

Един всезнаещ Симпатяга поклати отрицателно глава.

– Фреди не е имал спречквания с това конкретно коте – поясни той. – Но откакто прекара един уикенд в Мачъм Чешингс, не може да понася котки.

– Какъв Мачъм?

– Чешингс. Потомственото имение на Далия Прендърби в графство Оксфордшир.

– Запознаха ме веднъж с нея – обади се една Скица. – Стори ми се много симпатично момиче.

– И Фреди беше на това мнение. Обичаше я безумно.

– И, разбира се, я загуби?

– Разбира се.

– Знаете ли – промълви един разсъдлив Симпатяга, – обзалагам се, че ако наредим по дължина всички момичета, които Фреди Уиджън е обичал и загубил, редицата сигурно ще се проточи до средата на булевард „Пикадили“.

– Дори по-надалеч – уточни Образът. – Някои от тях бяха доста височки. Това, което аз не мога да проумея обаче, е защо изобщо си прави труда да се влюбва. В последна сметка те, тъй или иначе, го изритват. Спокойно би могъл да не започва. Нещо повече – в спестеното време би успял да прочете някоя поучителна книга.

– Според мен бедата му е там, че в началото винаги набира страхотна скорост – заразказва Симпатягата. – Има приятна физиономия, танцува великолепно, умее да си мърда ушите и в първия момент на момичето му се взема акълът, а това, естествено, го насърчава. Той твърди, че и с тази Прендърби отначало много му потръгнало. Нещата дори стигнали дотам, че когато го поканила за уикенда в Мачъм Чешингс, той си купил един екземпляр от „Какво трябва да знае всеки младоженец“.

– Много са странни имената на английските провинциални имения – намеси се замислено Скицата. – Мачъм как да е, но откъде-накъде Чешингс?

– И Фреди си задавал този въпрос. Но не и след като видял къщата. След това – поне така твърдеше пред мен – разбрал, че по-точно наименование и при най-добро желание не можело да се измисли. Защото цялото семейство на тази Далия било от почитателите на животинския свят и къщата представлявала клокочещ въртоп от безсловесни твари. Накъдето и да обърнеш взор, навсякъде кучета, които се чешели, котки, които чешели тапицираните мебели, и Фреди дори подозирал (макар подозренията му да не се оправдали до последния ден на престоя му), че някъде из къщата имало и шимпанзе, дръгнещо се не по-малко усърдно. Случват се такива работи в дълбоката провинция, а въпросното имение Мачъм Чешингс било доста встрани от центъра на събитията и до най-близката гара имало цели шест мили.

Та именно на тази гара Далия Прендърби посрещнала наш Фреди с двуместната си кола и по пътя към Мачъм Чешингс между тях се състоял разговор, който според мен е показателен, тъй като свидетелства за сърдечното естество на отношенията им на този етап. Горчивите преоценки изскокнали далеч по-късно.

– Искам направо да ги слисаш, Фреди – започнала Далия, след като си побъбрили за туй-онуй. – Някои от момчетата, които съм канила, така ужасно се изложиха. Най-важното е да се харесаш на татко.

– Бъди спокойна – уверил я Фреди. – Той понякога е доста труден.

– Ти само ме заведи при него – помолил Фреди. – Само това искам от теб – да ме заведеш при него.

– Лошото е, че никак не одобрява съвременните младежи.

– Мен ще одобри.

– Мислиш ли?

– Убеден съм.

– Защо си толкова убеден?

– Защото никой не може да устои на обаянието ми.

– Ами!

– Ами я!

– Ами!

– Ами я!

Тя го ръгнала с лакът, той също я ръгнал, тя се изкикотила, той се изхилил, сякаш някой спраскал надута книжна кесия, тя пак го ръгнала, той пак я ръгнал, тя казала: „Ама че си магаре!“, той рекъл: „Стига пък ти!“, и всичко това показва докъде са били стигнали в отношенията си. Нищо не било решено още, но любовта несъмнено вече пускала корени в моминското сърце.

Естествено, че докато пътувал, Фреди се позамислил за този баща, събуждащ такива тревожни чувства у любимата девойка, затова твърдо решил да не я изложи. Той решил така да привърже стареца към себе си, че онзи да откаже да диша без него. Решил да съсредоточи върху него цялата сила на неустоимото си обаяние и с нетърпение очаквал да се наслади на страхотния си успех.

Затова е излишно да ви казвам, тъй като познавате Фреди не по-зле от мен, че първото, което сторил, щом влязъл в орбитата на стария сър Мортимър Прендърби, било да го халоса по темето с една котка на жълти и черни петна, и то само десет минути след пристигането си в Мачъм Чешингс.

Тъй като влакът му бил закъснял, нямало време за тържествени посрещания и за приветствени слова от рода на „Добре дошъл в Мачъм Чешингс“. Момичето просто го изстреляло в определената за него стая, наредило му да бъде тип-топ за нула време, тъй като вечерята започвала след четвърт час, и хукнало и то да се преоблича. Фреди спокойно се гласял, но когато по едно време се извърнал да вземе ризата си, която бил оставил върху леглото, отгоре ѝ съзрял огромна котка на жълти и черни петна, която я размесвала с лапите си.

Знаете какво значи за един мъж официалната му риза. В първия миг Фреди не повярвал на очите си и останал втрещен. В следващия миг обаче се метнал напред с прегракнал писък, сграбчил животното, изнесъл го на балкона, запратил го в празното пространство и улучил право по темето възрастния джентълмен, задал се откъм ъгъла.

– По дяволите! – възмутил се джентълменът.

От прозореца на долния етаж щръкнала нечия глава.

– Какво има, Мортимър?

– Отгоре се сипят котки.

– Глупости! Небето е ясно – възразила главата и се скрила.

Фреди преценил, че негов дълг е да се извини.

– Извинете – започнал той. – Много съжалявам. Аз бях.

– Не, не бяхте вие. Котка беше.

– Знам. Аз я хвърлих.

– Защо?

– Ами…

– Глупак!

– Извинете – смотолевил Фреди.

– Върви по дяволите! – отвърнал старият джентълмен.

Фреди направил крачка назад, прибрал се в стаята и с това инцидентът приключил. Обикновено нашият приятел се облича с прилична скорост, но този епизод така го сащисал, че той не само изгубил едно от копчетата на ръкавелите, но и направил на нищо първите няколко вратовръзки. Така че, когато гонгът известил началото на пиршеството, все още бил по риза, а когато най-сетне успял да се измъкне от будоара си, един от лакеите го осведомил, че компанията в трапезарията вече лочела бульона. Той се отправил натам, пльоснал се в празния стол до домакинята и едва успял да се включи в състезанието с две единствени лъжици бульон. Неудобно, общо взето, но въпреки това се чувствал превъзходно благодарение на освежителната мисъл, че коленете му са под една и съща маса с тези на Далия. Затова след като кимнал любезно на домакина, който впил в него изпепеляващ поглед, Фреди напрегнал сили и подхванал бляскав и остроумен разговор с лейди Прендърби.

– Очарователно имение имате.

Домакинята се съгласила, че тукашните пейзажи се радвали на успех. Била от породата високи, кокалести дами, дето напомнят за кралица Елизабет Първа – с тънки стиснати устни и студени като плодово желе очи. Външният ѝ вид не допаднал особено на Фреди, но – както вече казах – той бил в приповдигнато настроение, така че вдъхновено продължил:

– Местата сигурно са отлични за лов?

– Доколкото ми е известно, наоколо доста се ловува.

– И аз така помислих. Това е то, истинският живот: да препускаш на кон из красиви местности и да тъпчеш торбата с дивеч. Думба-лумба, хей, стой, варда – просто мечта! Лейди Прендърби забележимо потръпнала.

– Боя се, че не споделям възторга ви. Имам най-силни възражения срещу ловуването. Винаги съм се противопоставяла решително на всички свирепи спортове, свързани с убиването на животни.

Това бил жесток удар за добрия стар Фреди, който тъй много разчитал да разнищва темата поне по време на основното ядене и част от десерта. Но устата му била затворена с трясък. И докато мълчал и се опитвал да събере мисли, домакинът, който от пет или шест минути не откъсвал от него изпепеляващ поглед, прикрил уста с ръка и избоботил като гаубица по посока на Далия, седнала в противоположния край на масата:

– Далия!

– Да, татко?

– Кой е тоя грозник?

– Шт!

– Какво ми шъткаш? Кой е, питам?

– Мистър Уиджън.

– Мистър кой?

– Уиджън!

– Защо не се научиш да произнасяш по-ясно! Всичко смотолевяш в устата си! – заядливо продължил сър Мортимър.

– Счу ми се, че каза „Уиджън“. Кой го е канил тук?

– Аз.

– Защо?

– Защото ми е приятел.

– А на мен ми прилича на проклятие свише. Има лице на криминален престъпник.

– Шт!

– Стига си шъткала! Освен това не е с всичкия си. Замеря хората с котки.

– Моля те, татко!

– Няма какво да ме молиш! Излишно е. Щом казвам, че замеря хората с котки, значи ги замеря! Мен дори ме улучи. Малоумник, бих казал, макар че едва ли има и малко ум. Да не говорим, че по-отблъскващ урод още не се е появявал в тази къща. Колко време ще остане?

– До понеделник.

– О, Господи! Днес сме едва петък! – изревал сър Мортимър Прендърби. Положението, нали разбирате, било крайно неловко за Фреди и се боя, че не му се отразило благоприятно. Би трябвало според мен да се впусне в изискан светски разговор, но единственото, което му хрумнало, било да попита лейди Прендърби дали стреля добре с пушка. Тя отвърнала, че тъй като не притежавала кръвожадни дивашки инстинкти, тъй необходими на един закоравял хладнокръвен убиец, не била добър стрелец, така че нашият приятел провесил долна устна и потънал отново в мълчание.

Още от П. Г. Удхаус

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук