Аз съм динамит. Животът на Ницше (корица)

Фридрих Ницше е един от най-големите мислители на XIX век – философ, литератор, изкуствовед, музикант, чиито идеи повлияват дълбоко европейската и световна култура до наши дни, като в същото време са обект на полемики, спекулации и противоположни интерпретации.

Ницше е една от най-загадъчните фигури във философията. Неговите концепции за свръхчовека, волята за власт и робския морал променят фундаментално разбирането за човешката същност.

Като се опира на документи, проучвания, писма, както и на трудовете на Ницше, британската писателка и историк Сю Прюдо обрисува света на един блестящ, ексцентричен и дълбоко смутен човек, хвърляйки светлина върху събитията и хората, формирали живота и работата му.

От християнското му възпитание, засенчено от мистериозната смърт на баща му, през учителската му кариера, отношенията му с видните интелектуалци на неговото време, самотното философстване по високите планини, до драматичния му психически срив.

Сю Прюдо успява с малко щрихи ярко да пресъздаде интелектуалната, културната и политическата атмосфера в Европа от втората половина на ХIХ в.

Сю Прюдо е родена през 1946 г. в Лондон, Великобритания. Автор е на редица биографични книги, за които е отличена с множество престижни награди. Забележителната ѝ творба “Аз съм динамит. Животът на Ницше” е носител на една от най-авторитетните британски литературни статуетки.

Биография на Ницше се издава за първи път на български език (от Изд. “Ера”). Книгата развенчава по изключителен начин закоравелите митове по адрес на една от най-великите личности в човешката история.

Аз съм динамит. Животът на Ницше

Сю Прюдо

Нашата германска Атина

„Зле се отплаща човек на своя учител, ако цял живот остане само ученик.“

Когато Ницше е на единайсет години, умира баба му и най-накрая майка му е свободна да управлява самостоятелно домакинството си. След няколко неуспешни опита Франциска и двете деца се преместват в ъглова къща на „Вайнгартен“ през 1858 г., сносна, но с нищо незабележителна наумбургска улица. Сега Ницше има собствена стая. Много скоро си създава навик да работи до полунощ и да става в пет часа сутринта, за да продължи. Това е началото на живот, който нарича Selbstüberwindung, „себепреодоляване“, важен принцип, който по-късно развива метафизично, но засега единственото, което се налага да преодолява, е съсипващо лошото му здраве. Мъчителните пристъпи на главоболие с повръщане и силна болка в очите понякога продължават цяла седмица, през което време трябва да лежи в затъмнена стая със спуснати завеси. И най-малката светлина пронизва очите му. И дума не може да става за четене, писане и дори някаква свързана мисъл. Между Великден на 1854 г. и Великден на 1855 г. например Ницше отсъства от училище сумарно шест седмици и пет дни. Когато е здрав, използва, както го нарича, „величието на волята“, за да изпреварва съучениците си. Наумбургската Катедрална гимназия не е образователна дупка, но Ницше много си мечтае по някакъв начин да попадне в „Шулпфорта“, най-реномираното класическо училище на Германския съюз.

„Пфорта, Пфорта, мечтая само за Пфорта“ – пише той, когато е на десет години. „Пфорта“ е жаргонното наименование, използвано от възпитаниците на училището, а самонадеяното му споменаване от Ницше говори за силата на неговия копнеж.

„Пфорта“ дава образование на двеста момчета на възраст от четиринайсет до двайсет години, като се предпочитат деца, чиито бащи, като този на Ницше, са починали в служба на пруската църква или държава. Процесът на подбор на кандидатите много напомня на приказката за Пепеляшка, когато пратениците на принца пътували из цялата страна, търсейки момиче, на чийто крак ще стане изгубената обувка. Те пристигат в Наумбург, когато Ницше е на тринайсет, и въпреки несигурните му знания по математика, остават достатъчно впечатлени, за да му предложат място през следващата есен.

„Аз, бедната Лама – пише Елизабет с обичайния си драматизъм, – се почувствах зле употребена от съдбата. Спрях да се храня и легнах в прахта, за да умра.“ Страданието ѝ е причинено не от завист към брат си заради първокласното му образование, а от тъгата, че месеци наред няма да го вижда у дома. Самият Ницше също не е лишен от лоши предчувствия. С наближаването на деня за заминаване майка му съобщава, че възглавниците му били мокри от сълзи, но денем се държал наперено.

„Беше вторник сутринта, когато излязох през градските порти на Наумбург… все още ми се привиждаха ужасите на страховита нощ и бъдещето пред мен бе забулено със зловещо сиво покривало. За първи път напусках дома на родителите си за дълго, дълго време… Раздялата ме изпълни с отчаяние; треперех при мисълта за бъдещето… мисълта, че отсега нататък вече няма да мога да се отдавам изцяло на мислите си, че съучениците ми ще ме откъснат от най-любимото ми занимание – тази мисъл ужасно ме тревожеше… всяка изминала минута ставаше все по-страшно, дори когато видях Пфорта да проблясва в далечината, тя ми се стори повече като затвор, отколкото като алма матер… Изведнъж сърцето ми се изпълни с възвишени чувства. Възнесох се към Бог в мълчалива молитва и дълбоко спокойствие обхвана духа ми. Да, Господи, благослови моето влизане и защити ме, дух и тяло, в това огнище на Светия дух. Изпрати ангел да ме води победоносно в битките, които ще водя… това те моля, Господи! Амин.“

Приликата на „Пфорта“ със затвор се дължи на нейното възникване като цистерциански манастир. Разположена в изолираната долина на един приток на Зале, на около шест километра южно от Наумбург, тя е заобиколена от триметрови стени с дебелина две педи и половина, затварящи 280 декара плодородна земя, осеяна с обичайните манастирски удобства: езерце с шарани, пивоварна, лозе, ливади за сено, ниви и пасища наоколо, хамбари, мандра, конюшни, ковачница, каменни галерии и множество прекрасни готически сгради. Като разширена версия на бащиния му дом в Рьокен, това е църковна крепост, предназначена да устоява на политически превратности, най-важни от които, специално за „Пфорта“, са религиозните войни от XVI–XVII в. Когато борбите са прекратени и католицизмът е прогонен, принц-курфюрстът на Саксония, който поддържа Мартин Лутер, обявява „Пфорта“ за Prinzenschule. Това е едно от най-важните латински училища, създадени през 1528 г. от Шварцерд, който помага на Лутер за превода на Стария завет на немски. Освен латинския и гръцкия, които са основата на висшето образование, Шварцерд въвежда преподаване на иврит, което позволява на учените да четат великите еврейски текстове в оригинал, а не като преводи, които много често са политически или теологически изкривени. Това е смела стъпка срещу многовековната църковна цензура и дава на всеки учен възможност за независим анализ.

По времето, когато Ницше влиза в образователната система, тя е леко преработена от Вилхелм фон Хумболт, брат на прочутия изследовател, географ и учен Александър. Приятел на Шилер и Гьоте, Хумболт е политически повлиян от пребиваването си в Париж скоро след превземането на Бастилията. „Париж и Франция вече доста ми дотегнаха – пише той с необичайна за двайсет и две годишен младеж зрялост и хладнокръвно заключава, че е станал свидетел на необходимите родилни мъки за създаването на нова рационалност. – Човечеството, измъчено от една крайност, е принудено да търси спасение в друга.“

Ректорът по времето на Ницше описва „Пфорта“ като училище-държава – Атина сутрин, Спарта следобед. Този полумонашески, полувоенен режим е изключително суров както психологически, така и физически. Ницше, който у дома толкова цени своята стая, където би могъл да работи по свой график, сега спи в общо спално с трийсет момчета. Денят започва в четири сутринта с едновременното изщракване от отключването на вратите на спалните помещения, които са били заключени точно в девет миналата вечер (аналогията, която можем да приведем днес, е силното едновременно изщракване на вратите в Байройтската опера, които затварят зрителите в началото на спектакъла и ги освобождават в края му). След като са освободени, сто и осемдесет момчета хукват към петнайсетте таса и общото корито, в което могат да се изплюят, след като си измият зъбите. Денят продължава, както го описва Ницше:

5.25 ч –   сутрешна молитва. Топло мляко и кифли.
6.0 –   урок.
7-8 –   учене.
8-10 –   урок.
10-11 –   учене.
11-12 –   урок.
12 –   вземане на покривки и отиване в трапезарията. Строяване. Молитва на латински преди и след обяда. Четирийсет минути свободно време.
1.45–3.50 –   урок.
3.50 –   питка с масло и бекон или мармалад от сливи
4.0–5.0 –   момчетата от по-горните класове изпитват момчетата от по-долните на гръцка диктовка или математическа задача.
5.0 – 7.0 –   учене.
7.0 –   събиране в трапезарията за вечеря.
7.30–8.30 –   игри в градината.
8.30 –   вечерна молитва.
9.0 –   лягане.
4.0 –   отключване на вратите. Нов ден.

Това е най-строгият училищен режим в Европа, както с одобрение отбелязва мадам Дьо Стаел: „Това, което в Германия наричат учение, е наистина похвално – петнайсет часа на ден уединение и труд в продължение на години за тях, изглежда, е нормален начин на съществуване.“

Отначало Ницше страда от силна носталгия по дома. „Вятърът духаше силно във високите дървета, клоните им стенеха и се люлееха. Сърцето ми бе в същото състояние.“ Доверява се на своя наставник професор Будензиг, който го съветва да се потопи в работата, а ако това не помогне, просто да се осланя на Божията милост.

Позволено му е да вижда майка си и сестра си веднъж седмично, но само в рамките на мъчително кратък период в неделя, след като учениците са били на църква и са се върнали. След службата Ницше бързо тръгва на север по пътя, виещ се сред тъмна смърчова гора и водещ към село Алмрих. Междувременно Франциска и Елизабет бързат на юг по пътя от Наумбург. Семейството прекарва един час заедно в кръчмата на Алмрих, преди да се върнат по обратния път. Иначе свободата на момчетата в „Пфорта“ се изразява в един час – между 19.30 и 20.30 ч – в градината, където научни спорове на гръцки или латински, започнати по време на непринудена игра на кегли, могат да прераснат в словесни дуели, водени с импровизирани латински хекзаметри.

Момчетата са насърчавани постоянно да говорят помежду си на латински и гръцки. Ницше, както обикновено, отива по-далеч, като си налага да мисли на латински, и вероятно е успял, защото не се оплаква от затруднения. Не им е разрешено да четат вестници. Политиката, външният свят и настоящето са изключени, доколкото това е възможно. Основната част от учебната програма включва литература, история и философия на Древна Гърция и Рим, а също немските класици като Гьоте и Шилер. Макар да е отличник по тези предмети, Ницше се бори с древноеврейския, който му е необходим, за да получи църковен сан; особено трудна му е граматиката на този език. Така и не научава английски и въпреки че обожава Шекспир и Байрон, особено „Манфред“, чете и двамата автори в немски превод. Момчетата имат единайсет часа латински седмично и шест часа гръцки. Ницше е отличен ученик; понякога, макар и не винаги, е най-добрият в класа в края на учебната година. Средният му успех редовно върви надолу поради лоши оценки по математика, към която продължава да няма интерес, с изключение на един кратък период, когато се увлича от свойствата на кръга.

Понякога момчетата излизат на разходка в околността. По този повод обличат спортни униформи, установени от Фридрих Лудвиг Ян, ревностен националист и баща на гимнастическото движение, създадено с цел да възпитава военен дух у младите мъже, чиято координирана добродетелност ще стане чудесна основа за зараждащата се нация. Ян формулира своите прочути четири „f“: frisch, fromm, fröhlich, frei (бодър, набожен, радостен, свободен), в духа на които момчетата предприемат експедиции във военен стил. Строяват се, за да завладяват планината под съпровода на маршова музика, като пеят, крещят победоносно, размахват училищния флаг и три пъти скандират „ура“ за краля (изгубил разсъдъка си след инсулт), принца на Прусия и училището, преди да се приберат с маршова стъпка.

Уроците по плуване са структурирани по сходен начин.

„Вчера най-сетне ни заведоха да плуваме. Беше страхотно. Строиха ни в редици и ни изведоха през портата под съпровода на весела музика. Всички бяхме с червени плувни шапки, беше много красива гледка. Но ние, младите плувци, много се изненадахме, когато ни заведоха долу, до река Зале, където щяхме да започнем уроците по плуване, и всички ни беше страх. Когато обаче видяхме големите плувци, приближаващи се в далечината, и чухме музиката, всички скочихме в реката. Плувахме в същия ред, в който бяхме тръгнали от училището. Общо взето, всичко мина добре; положих огромни усилия, но през цялото време ми беше трудно. Освен това много плувах по гръб. Когато най-сетне стигнахме до финала, получихме дрехите си, които ни бяха докарали с лодка. Облякохме се бързо и се върнахме в същия строй обратно в „Пфорта“. Беше наистина прекрасно!“

Забележително е, че след такова начало плуването става негово любимо занимание за цял живот. Но същото не може да се каже за гимнастиката, която той практикува с мрачен хумор. Приятелят му от училище Паул Дойсен описва единствения му акробатичен трик, на който Ницше шеговито отдава голяма важност. Упражнението се състои в това да изтласкаш тялото си с краката напред между двете греди на успоредката и да се приземиш от другата страна. Това, което другите ученици овладяват за минути, понякога дори без да се докоснат до уреда, за Ницше е тежък труд, каращ го да почервенее, да се задъхва и поти.

Потен, в лоша физическа форма, тромав и твърде умен, той не се ползва с голяма популярност. Един от съучениците му изрязал негова снимка и направил от нея кукла, която говорела и правела смешни неща; но една характерна особеност на Ницшевата натура е, че уязвимостта му винаги му печели верни приятели, готови да го защитават от ударите и обидите на грубияните. Малкият му кръг от приятели от „Пфорта“ взема мерки подигравчийската марионетка да изчезне, без прототипът ѝ да разбере за нея.

Страстта му към музиката не охладнява. Ницше се записва в училищния хор, който дава безкрайни възможности за групово веселие и военни маршове, но именно в този музикален жанр можем да проследим по-лесно, отколкото в другите училищни предмети – всичките основани на идеята за себереализация чрез подчинение на груповата етика – как той успява да запази свободата на мисълта си, която още при постъпването си в „Пфорта“ толкова се страхува да не изгуби. Учители и ученици се възхищават на неоспоримите му умения да свири на пиано и да чете ноти, което само по себе си е изключително постижение, но най-силно ги поразяват блестящите му клавирни импровизации. Докато баща му е още жив, хората идвали от далечни места, за да чуят как свири. Сега съучениците на Ницше се възхищават на същата дарба у сина. Когато се впусне в някой от дългите си, страстни, свободно струящи потоци от мелодични хрумвания, те се скупчват около набития юноша с очила с дебели стъкла и ексцентрично дълга, заресана назад коса, непохватно обкрачил музикалното столче. Дори тези, които не могат да го понасят, са очаровани от неговата виртуозност като от илюзионист. Бурното време пробужда в него най-силно вдъхновение и според приятеля му Герсдорф, когато навън тътнат гръмотевици, дори Бетовен не би достигнал такива импровизационни висоти.

Ницше остава силно набожен и дори за миг не се разколебава от решението да последва баща си в Църквата. Първото му причастие се извършва в атмосфера на религиозен плам.

Този ден, четвъртата неделя на Великия пост през 1861 г., създава нова връзка между него и Паул Дойсен – съученикът, който разказва за гимнастическите му подвизи. Момчетата се приближават към олтара по двойки, за да получат причастието, и Дойсен и Ницше коленичат един до друг. Изпълнени са с благоговение и екстаз и заявяват, че са готови незабавно да умрат за Христа.

Когато религиозният му плам охладнява, Ницше се заема да изучава християнските текстове със същата безпристрастност, с която провежда гръцките и римските си изследвания. Излага своите идеи в две дълги есета, озаглавени „Съдба и история“ и „Свобода на волята и съдба“, в които изразява интереса си към съвременния американски мислител Ралф Уолдо Емерсън, писал много по въпросите на свободната воля и съдбата. Ницше завършва „Свобода на волята и съдба“ с една от първите си мъдрости: „Абсолютната свобода на волята би превърнала човека в бог; фаталистичният принцип би го превърнал в машина.“ Излага същата мисъл по-подробно в „Съдба и история“: „Свободна воля без съдба е също толкова немислима, колкото дух без материя, добро без зло… Само пълната противоположност създава качеството… Ще настъпят велики революции, щом масите най-сетне разберат, че цялото християнство се основава на предположения: съществуването на Бог, безсмъртието, авторитетът на Библията, вдъхновението и други доктрини, които винаги ще бъдат спорни… ние дори не знаем дали самото човечество не е само стъпка или период от историята на вселената… Дали човекът не е само развитие на камъка през растение или животно?… Дали тази вечна трансформация е безкрайна?“

В тези разсъждения прозира еретичната теория за еволюцията на Дарвин, но за Ницше те са вдъхновени от писанията на трима мислители, които ще насочват творческата му мисъл в продължение на дълги години: Р. У. Емерсън, гръцкият поет и философ Емпедокъл и германският поет и философ Фридрих Хьолдерлин.

В „Пфорта“ лекуват мъчителните пристъпи на хроничното заболяване на Ницше, ослепяващото главоболие, гноенето на ушите, „стомашния катар“, повръщането и гаденето му с унизителни средства. Слагат го на легло в тъмна стая с пиявици, прикрепени на мекото на ушите му, за да смучат кръв от главата му. Понякога ги прилагат и на врата му. Той ненавижда това лечение. Усеща, че то не му помага. Между 1859 и 1864 г. в регистъра на болестта му има 20 вписвания, продължаващи средно по седмица.

„Трябва да свикна с това“ – пише той.

Ницше носи очила с опушени стъкла, за да предпазва чувствителните си очи от светлината, и училищният лекар не вижда основания за оптимизъм и предсказва пълна слепота.

Пришпорен от физическите ограничения и мрачните прогнози, Ницше използва всеки продуктивен момент. Той има невероятен апетит за работа. Увеличава учебната си натовареност, като създава литературен кръжок с двама приятели от детството, Густав Круг и Вилхелм Пиндер, които все още са в Катедралната гимназия в Наумбург, тъй като не са допуснати в елита на „Пфорта“. Трите момчета наричат клуба си „Германия“, вероятно в чест на Тацит. Провеждат церемонията по основаването му през лятната ваканция на 1860 г. в една кула с изглед към река Зале. Произнасят множество братски клетви и изпиват бутилка евтино червено вино, след което я хвърлят в реката. Всеки един от тях се заклева всеки месец да създава произведение на изкуството: стихотворение или есе, музикална композиция или архитектурен проект. После другите ще ги критикуват „в дружески дух на взаимно поправяне“.

За три години Ницше създава около трийсет и четири произведения, вариращи от „Коледна оратория“ до „Образът на Кримхилда в „Песента на нибелунгите“ и „Относно демоничния елемент в музиката“.Продължава да го прави дълго след като другите престават. „По какъв начин можем да бъдем предизвикани към активна дейност?“ – пише доста отчаяно в протокола на кръжока през 1862 г.

На следващата година се заинтересува от едно момиче: Ана Редтел, сестра на негов съученик. Веднъж тя излиза на разходка в планината с брат си и там привлича вниманието на Ницше с красив танц на една поляна. Двамата танцуват заедно. Тя е дребна, крехка девойка от Берлин, чаровна, добродушна, образована и музикална. До нея Ницше изглежда едър, широкоплещест, силен, доста сериозен и скован. Ана свири добре на пиано и интимните им отношения се задълбочават, докато изпълняват клавирни дуети. Той ѝ праща стихотворения и ѝ посвещава една рапсодия. Когато идва време Ана да се върне в Берлин, Ницше ѝ подарява папка с композирани от него клавирни произведения. Тя му благодари елегантно и така първата му нежна среща с любовта приключва.

1864-та е последната му година в гимназията. Има по-малко извънкласни дейности и трябва да се съсредоточи върху създаването на оригинално и значимо произведение, Valediktionsarbeit, за да вземе Abitur, приемния изпит в университета.

„Така се случи, че през последните ми години в „Шулпфорта“ работих паралелно над две филологически съчинения. В едното от тях смятах да направя преглед, позовавайки се на различни източници (Йордан, Еда и др.), на сагите за остготския цар Ерманарих с различните им варианти; в другото – да опиша един особен вид гръцки тирани, тези на Мегара… и в хода на работата то се оформи като портрет на Теогнид Мегарски.“

„Завърших благополучно – възкликва Ницше на четвърти септември. – О, настъпиха славните дни на свободата!“ И напуска „Пфорта“ в съответствие с традицията на училището, като маха с ръка през прозореца на украсен с гирлянди файтон с коне, яздени от мъже с ярки униформи.

Докладът на училищния лекар при завършването му гласи: „Ницше е здрав, стегнат мъж с постоянно втренчен поглед, късоглед и често страда от изменчиво главоболие. Баща му е починал млад от омекване на мозъка и е роден от по-възрастни родители; синът е роден по време, когато бащата вече е бил зле. Засега няма лоши симптоми, но здравната му история трябва да се следи внимателно.“

Прощалното слово на Ницше за „Пфорта“ не е по-ласкателно:

„Живях в таен култ към определени изкуства… спасих личните си склонности и желания от общия закон; опитах се да разчупя закостенялостта на планове и графици, определени от правилата, като се отдадох на прекомерна страст към универсалното познание и удоволствия… Имах нужда от някакъв противовес на моите изменчиви и неспокойни наклонности, наука, с която мога да се занимавам с хладно безпристрастие, студена логика, монотонна работа, без резултатите от нея да ме вълнуват твърде дълбоко… Колко добре обучен, но колко зле образован е възпитаникът на такава величайша институция.“

Повечето ни читатели намират статията за удивителна. А ти?
  • удивителна (100%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук