Мащабният роман „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей”, носител на наградата „Пулицър”, излиза за първи път на български език (Изд. „Еднорог”).

Романът на Майкъл Шейбон обхваща различни континенти и епохи, дава нов поглед върху войната и разказва за зараждането на американската рекламна индустрия, превръщайки се в една от творбите, дефиниращи модерната американска литература.

Книгата е носител също на Националната награда на критиците, Наградата на Лос Анджелис Таймс и финалист за Наградата ПЕН/Фокнър.

Сюжетът

Джо Кавалиър, млад евреин със силно сценично присъствие, обучен в класическото магическо изкуство на безсмъртния Хари Худини, току-що е успял да избяга от окупираната от нацисти Прага и е пристигнал в Ню Йорк. Джо има само едно желание – да води докрай своята война със силите на злото, само една мечта – да види близките си спасени.  Неговият братовчед Сами Клей си търси партньор в измислянето на герои, истории и илюстрации за новата хитова вълна в Америка – комиксите. Така започва историята на едно незабравимо партньорство и приятелство.

От болката, мечтите и загубите си  Джо и Сами съумяват да изплетат истории, вълнуващи сърцата на всички, които мечтаят  за приключения. Но най-незабравимо си остава приключението на Кавалиър и Клей, започнало сред вълшебството на стара Прага, в сянката на легендите за Голема, преминало през ужаса на Втората световна война, през  артистичния свят на предвоенен Ню Йорк до безмилостните ледове на Антарктика. Пътят на двамата приятели  ги отвежда дълбоко в сърцето на Манхатън и на набиращата все по-голяма скорост рекламна индустрия, тласкана неизменно напред от добрата стара американска амбиция – през  любовни мъки, разочарования и напразни копнежи. Изкачвайки се от улиците на Бруклин до върховете на Емпайър Стейт Билдинг, Джо и Сами извайват своите кариери щрих след щрих, толкова ярко, сякаш ги рисуват пред очите ни.

Критиката за „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ на Майкъл Шейбон

„Съвършенство!”

Дейли Телеграф 

„Една от книгите, които ни карат да четем трескаво, за да разберем какво ще стане накрая, и същевременно да искаме никога да не свършва.“

Мейл он Сънди 

„Невероятните приключения на Кавалиър и Клей” ще ви държи будни до малките часове на нощта.”

Гардиън

Невероятните приключения на Кавалиър и Клей
(откъс)

Майкъл Шейбон

Къщата на Харко бе напълно скрита от булеварда, „като символ (доста грубоват при това) на потиснати и долни импулси“, както я описва Одън в писмото си до Ишъруд. Намираше се в сърцето на един градски квартал, който впоследствие премина в ръцете на университета на Ню Йорк, бе изравнен със земята и сега там е мястото на масивната сграда на института по практическа метеорология „Ливайн“. Човек можеше да проникне в цялото укрепление от къщи и кооперации, ограждащи от четирите страни дома на Харко и двора, само по една тясна уличка, която минаваше незабелязана между две сгради, а после през тунел от китайски ясени да стигне до скришния и затулен от листа двор вътре.

Когато стигнаха до самата къща, видяха, че представлява джобен формат ориенталска фантазия, един миниатюрен Топкапъ, не по-голям от гараж за пожарни коли, наблъскан в малкото място. Беше се увила като спяща котка около централната кула, увенчана с кубе, което освен всичко останало приличаше и на глава чесън. Къщата успяваше да изглежда много по-голяма, отколкото наистина беше, благодарение на умелото използване на принудителната перспектива и манипулирането на мащаба. Разкошните ѝ одежди от дива лоза, мракът на двора и тромавата неразбория от фронтони и шпилове придаваше на сградата старинно излъчване, а тя всъщност бе завършена през септември 1930-та година, по същото време, когато Ал Смит полагаше крайъгълния камък на Емпайър Стейт Билдинг. Също като онова здание, и тази къща бе сънувано обиталище, тъй като подобно на Дългия човек от Харко първоначално се бе явила в съня на Лонгман и така му даде претекст, който отдавна бе търсил, за да събори скучния извънградски дом на майчиното си семейство в неокласически стил, построен още с основаването на Гринидж Вилидж. Онази къща пък бе заменила далеч по ранно здание, още от първите години на британско господство, в което, както твърдеше Харко, негов холандско-еврейски праотец дал прием в чест на дявола по време на обиколката му из колониите през 1682-а година.

Джо забеляза, че Сами леко изоставаше, зазяпал се в малогабаритната кула и разсеяно разтриващ лявото си бедро, а под светлините на факлите от двете страни на вратата лицето му изглеждаше сериозно и притеснено. В неговия лъскав костюм на тънко райе Джо го оприличи на героя им Монитър, облечен в доспехи за битка с вероломни врази. Изведнъж самият Джо бе обзет от безпокойство. След всички онези разговори за бомби, вълнени дрехи и радиопредавания, чак сега му хрумна, че всъщност бяха дошли в центъра с Дийси на парти.

Нито един от двамата братовчеди не си падаше кой знае колко по партита. Сами обожаваше суинга, но разбира се, не можеше да танцува със своите тънки като клечки крака. От притеснение не му се ядеше, пък и във всеки случай се смущаваше прекалено много заради обноските си, та да хапне нещо, освен това не обичаше вкуса на твърд алкохол и бира. Озовеше ли се в омагьосания кръг на бръщолевене и джаз, той безпомощно се прикриваше зад някое голямо растение. Напускаше го неговата нагла и небрежна дарба да води разговор, благодарение на която бе забъркал „Комикс на удивителното радио-джудже“, а с тях и цялата идея за „Емпайър“. На работа, сложиш ли го в стая, пълна с хора, не млъкваше, защото за него работата не бе същинска работа. Забавите бяха работа. Жените бяха работа. В Палука Стюдиос, винаги когато случайно се съберяха момичета и бутилка, Сами просто изчезваше, като богатството на Майк Кембъл, първо по малко, а после изведнъж.

От друга страна, в Прага Джо винаги бе човекът, когото можеше да заведеш на парти. Правеше номера с карти и можеше да носи на пиене, пък и беше превъзходен танцьор. В Ню Йорк обаче май всичко това се бе променило. Имаше прекалено много работа за вършене и забавите му се струваха като невероятна загуба на време. Говореше се бързо и на жаргон, не схващаше остроумията и дърдоренето на мъжете, както и лукавите двусмислени реплики на жените. Беше достатъчно самомнителен, та да се дразни, когато нещо, изречено от него напълно сериозно, по неизвестна причина караше всички в стаята да избухват в смях. Най-голямата пречка обаче бе усещането, че няма право да се забавлява по светски събирания ‒ никога. Дори когато отиваше на кино, го правеше по чисто професионални съображения, изучаваше филмите, за да открие идеи за осветеност, образност и темпо, които да заимства или приспособи към работата си над комиксите. И сега се отдръпна до братовчед си, загледан в смръщеното и осветено от факлите лице на къщата, готов да побегне при най-малкия знак от Сами.

‒ Господин Дийси – каза Сами, ‒ вижте, май трябва да си призная… Дори още не съм започвал „Чудната фрегата“. Не смятате ли, че ще е по-добре…

‒ Да ‒ пое Джо, ‒ а пък аз имам да правя корицата за „Монитър“…

‒ Единственото, от което имате нужда, е по едно питие, момчета – отвърна Дийси, който се забавляваше с внезапния им изблик на съвест и смелост. – Така ще ви бъде далеч по-леко, когато бутнат и двама ви във вулкана. Предполагам, че сте девствени? – тътреха се нагоре по грубите и лъскави тухлени стъпала, водещи към вратата. Дийси се обърна и изведнъж лицето му придоби сериозен и предупредителен вид. – Само не му позволявайте да ви прегръща.

За автора

Майкъл Шейбон

Майкъл Шейбон е роден във Вашингтон през 1963 г. Писал е за „Ню Йоркър“, „Харпърс Базар“, „Ескуайър“ и GQ, негови произведения са поместени в редица антологии. Живее в Бъркли със съпругата и децата си.

Мащабният му роман „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“  е носител на най-престижната литературна награда „Пулицър” и е избран за една от 10-те най-добри книги на десетилетието от сп. „Ентертейнмънт Уийкли”.

Авторът е носител и на наградите „Небюла” и „Хюго” за романа си The Yiddish Policemen’s Union. Майкъл Шейбон работи и в областта на киното и е известен като един от сценаристите на блокбъстърите „Спайдърмен 2” и  „Джон Картър”. Автор е на над десет романа в най-различни жанрове, сред които янг адълт, научна фантастика и комикси. През 2011 г. е приет за член на Американската академия за изкуство и литература.

Още любими книги от Изд. Еднорог:

“Животът и времето на Хлапето Мълния” – комиксова картинност и отрезвяващ психологизъм от Бил Брайсън в най-добрата си форма (ревю, откъс и избрани цитати)

“Фалко” на Артуро Перес-Реверте – когато „шпионски роман“ е тясно определение за добра литература

“Царицата на нощта” – бал в чест на жените с талант. И смел литературен експеримент, на ръба между романтизма и суровия реализъм