корицата на Тъмно, почти нощ

Корицата на „Тъмно, почти нощ” е дело на Живко Петров. Преводът от полски е на Крум Крумов

Коварен убиец, сенки от миналото и бивш миньор-пророк бродят из страниците на романа „Тъмно, почти нощ” (ИК „Сиела”) на изтъкнатата полска писателка Йоанна Батор.

Книгата е носител на най-престижната полска литературна награда „Нике“.

Сюжетът ни отвежда в полското градче Валбжих, където след дългогодишно отсъствие от дома журналистката Алиция Табор се връща по работа. Целта на пътуването до родния й град е изготвянето на материал, посветен на 3 деца, изчезнали безследно в района.

Още на път във влака към Валбжих в главата на Алиция нахлуват различни спомени от детството, които се засилват все повече и повече с наближаването към родното място – със слизането на гарата и по време на пътуването из улиците на градчето със старо такси към някогашния й дом.

Тъй като познава добре района,  от самото начало журналистката е убедена, че ще напише бързо материала, заради който се е върнала във Валбжих. Родният й град обаче я привлича обратно в отровната си прегръдка. Докато се бори с преплитащите се в главата й реалност и (не)приятни спомени, Алиция научава, че в града се е появил пророк. Това е бившият миньор Ян Колек, който, затрупан в една от нелегалните миньорски шахти, вижда местната версия на Дева Мария – Печалната Богородица. Колек започва да проповядва на градския площад, а съгражданите му се убеждават в чудото, когато към майчиния полски прибавя и няколко чужди езика, които преди това не е говорел. В града назряват страховити събития, които ще обърнат животите на всички…

 

Тъмно, почти нощ

Йоанна Батор

Изчезват деца

Следобед седнах на кухненската маса, за да прегледам ма­териалите за репортажа. Кухнята винаги е била най-топлото и най-светло помещение в този дом и макар че от ръждясалия кран продължаваше да капе вода, а дървеният под се огъваше така, че всеки момент можеше да се срути и да ме погребе под земята, тя беше чиста. Пан Алберт беше положил големи уси­лия, за да запази тази къща жива, и аз знаех, че трябваше да му се отблагодаря за годините на грижа. Върху масата имаше купа, пълна с ябълки от моята градина. Блестяха и ухаеха. От­гризах една и си спомних, че баща ни, Ева и аз винаги заемахме едни и същи места. Аз от едната страна на масата, те срещу мен, сякаш предчувствахме, че са ни отредени различни съдби. Още тогава усещах сковаващата самота, защото въпреки всич­ко те бяха заедно, съдбовно свързани.

Около масата все още стояха четирите стола и аз седнах на онзи, който от години ми принадлежеше. Погледнах праз­ните места, изхвърлих огризката и включих компютъра. Отво­рих папката ИЗЧЕЗВАТ ДЕЦА. Появиха се текстове и снимки, подредени с присъщия ми афинитет към реда. В папката ОБ­СТОЯТЕЛСТВА бях събрала информация относно събитията, предхождащи изчезването на децата от Валбжих, както и на хората, които ги съпътстваха. Сега, когато преглеждах мате­риалите, отново ме навести усещането, което ме преследваше от момента, в който се заех с този случай: нещо се сгъстява­ше около мен, оформяше се като ектоплазмата от историите на сестра ми. Значи поред. През януари изгаря частен приют за животни в квартал „Русинова“ в покрайнините на града. Неофициалното прибежище създала в дома си Малгожата Фе­лис, на шестдесет и седем години, пенсионирана архивистка и местна дивачка, самотна. През нощта някой залял сградите с бензин и драснал клечката. Собственичката загинала заедно с почти всички котки, които през зимата нощували в затворени­те помещения. Сто двадесет и седем котки, толкова прецизно преброени, а аз си представих сто двадесет и седем овъглени телца с големината на новородени бебета и дима, издигащ се от останките на бедната тухлена къщичка. До този момент извършителите не са намерени и престъплението не предизвиква го­леми емоции, защото на кого са му притрябвали луда старица и купчина нежелани животни? Смрад оттам налиташи, мръщи се жителят на „Русинова“, с когото на поместеното в мрежа­та видео разговаря русата журналистка от местната телевизия Сандра Пендрак-Пижицка. Смрад налиташи от косматковци­те. Жителят мръщи нос, но прилича на създание, което се мие много по-рядко от обикновена котка. Спряната от същата тази блондинка млада жена с дете е на мнение, че Малгожата Фе­лис по-скоро би трябвало да подпомага майките и децата им, а не бездомните животни. Защото майките заслужават повече. И особено майките на малки деца. Съответно историята с из­горялата къща бързо утихва. За сметка на това в града нарас­тва недоволството от беднотията и безработицата. В бившия немски квартал „Собенчин“, един от най-бедните в този не­богат град, се добива сероводород от земята, а живеещите в комунистическите панелки и стари кооперации се оплакват от нашествие на хлебарки, каквото не е имало от години. През април изчезва първото дете, момиченце. Два месеца по-късно момченце. И точно преди да пристигна – следващо момиченце. Полицията не попада на никаква следа и следствието се оказ­ва в задънена улица. Анджелика, Патрик, Калинка просто са потънали вдън земя. Разпръснали са се във въздуха. Потънали като камък във вода. Изпарили се като камфор. Такива думи използват хората, когато говорят за изчезналите деца, а градът потъва в смут и паника. Стига се до сбиване в ромския квартал, където няколко бандити унищожават коли и чупят стъкла. През август на арената на действието, или по-точно на площада във Валбжих, край новия фонтан от черен мрамор, се появява Ян Колек, бивш миньор. Казват, че в нелегалната миньорска шахта му се явила Печалната Богородица. За момент се вглеждам в тъмното, изпито лице на визионера. Ян Колек стои до фонтана, който на снимката изглежда като саркофаг. Слабият и прегърбен мъж е облечен с прост, старовремски костюм, не прилича на психично болен, нито на шарлатанин. Малко прилича на пан Алберт. Ян Колек убеждавал хората, че точно Печалната Бого­родица е прибрала децата при себе си и до края на живота си се придържал към тази версия.

Първа изчезва шестгодишната Анджелика Мизера от „Нове място“. Повторих на глас името и фамилията й, отворих папка­та АНДЖЕЛИКА и на екрана се появи снимка от документ за самоличност – голямо, обло лице, сближени очи, светлокесте­нява коса, небрежно хваната от фиба с пеперуда. Неподдържа­ни зъби, стиснати в пресилена усмивка. „Като канфор, госпо­жо“, казва в клипчето, което свалих от мрежата, съседката на Анджелика с издадено и лъскаво чело. Устата й е вдлъбната, ся­каш силен удар я е наместил навътре в лицето и може би точно така е станало, защото лявото й око е украсено от изразителна синина. „Търча си тъдява търча навънка за цигари до будката троп-троп по стълбите туй-онуй троп-троп зиме лете на езерото хвърчило с нея такова троп-троп по стълбите и изведнъж като канфор, госпожо. Може циганите? – жената погледна въпроси­телно към стоящата извън кадър журналистка, но онази също не знаеше отговора. Докоснах лицето на Анджелика върху екрана, беше меко, но студено, еластичната повърхност се огъна и от­беляза като кожа. Отворих папката, в която обобщавах обсто­ятелствата около изчезването на момиченцето. На втори април тази година от сутринта валял сняг и Анджелика заедно с по-малкия й брат отишли надвечер да се пързалят с шейни. Братът Оскар, кучето Пират. Спускали се по нанадолнището близо до тяхната кооперация, край езерото, оградено от разрасналите се черен бъз и дребни лиственици, които помня още от детството си. Можех да си представя мокрия априлски сняг, подобен на онзи, който вали в този град още през ноември, предвещавайки дългата зима, плъзгачите на шейните нагазващи в сиво-бялата киша, облачетата от пара и следите от стъпки. Когато децата не се прибрали вкъщи, започнало издирване. Не се знае с точност кога са забелязали липсата им, но брата на момиченцето наме­рили едва на сутринта, скитал се изгубен край миньорския па­метник на Грунвалдския площад. Момченцето, което казват, че било бавноразвиващо се, не умее да обясни какво се е случило със сестра му и с кучето и как е стигнал толкова далеч от къщи. Носел в ръцете си шапката на Анджелика. Розовата шапка с картинка „Хелоу Кити“, чиято снимка, поместена във вестни­ка, е единственото останало от момиченцето. Идиотската котка от Япония върху шапката на малкото момиченце от Валбжих ми се стори странно показателна – нямаше уста, а в черните й очи дебнеше угроза.

За авторката

Йоанна Батор/ снимка: Hartmut Salmen

Йоанна Батор (1968) е доктор на философските науки. Преподава в университети в Лондон, Ню Йорк и Токио. Дълги години сътрудничи като фейлетонист и есеист на свободна практика в най-популярния полски вестник – „Газета Виборча“, но заради литературата се отказва и от академичната, и от журналистическата си кариера.

През 2002 г. излиза първата й книга „Kobieta”, а след няколкогодишна пауза, по време на едно дълго бягане из улиците на Токио, в главата й нахлуват изреченията от „Piaskowa góra” (2009) – роман, който е финалист за литературната награда „Нике“ и отваря за Батор вратите към голямата литература.

Следват „Chmurdalia” (2011) и „Тъмно, почти нощ” (2013). Последните три романа, определяни от критиката като „сага за град Валбжих“, носят на Батор небивал успех и популярност в чужбина. Отделните части на сагата са преведени на немски, френски, иврит, унгарски, чешки, македонски, сръбски, словенски и украински.

Повечето ни читатели намират статията за любопитна. А ти?
  • удивителна (10%)
  • вдъхновяваща (20%)
  • любопитна (40%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (20%)
  • плашеща (10%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук