българската корица на Жената на прозореца

За пръв път на български език излиза „Жената на прозореца” от Ей Джей Фин (псевдонима, зад който се крие редактора на издателство William Morrow Даниел Малори).

Романът е първият дебют от близо десетилетие, който оглавява престижната класация на „Ню Йорк Таймс” още с излизането си на пазара.

Книгата остава на тази позиция цели четири седмици, изпреварвайки по продажби „Произход” на Дан Браун и е посрещната с позитивни рецензии от писатели като Стивън Кинг, Джилиан Фин и Руъ Уеър, а правата на романа са продадени за издаване на цели 40 езика, както и за филмиране – от FOX.

Сюжетът

Анна Фокс се е затворила в дома си в Ню Йорк и не смее да излезе навън. Тя страда от агорафобия и прекарва дните си в пиене на вино, гледане на стари филми и спомени за по-добри времена. Докато шпионира живота на своите съседи, тя става свидетел на престъпление.

Дали наистина е видяла това, което си мисли, че е видяла? Дали страда от параноя, или нещо зловещо наистина се случва съвсем близо до нея. Кое е истинско и кое – плод на нейното въображение и на злоупотребата с лекарства и алкохол?

Романът е вдъхновен от класическите филми ноар, изпълнен е с препратки към култови ленти на Алфред Хичкок и напомня за нашумелите през последното десетилетие психотрилъри като „Не казвай сбогом”, чийто автор – Джилиан Флин, нарече „Жената на прозореца”

„ноар за новото хилядолетие”.

Жената на прозореца

Ей Джей Дин

ПОНЕДЕЛНИК

25 октомври

ДВЕ

Колата мина преди минута, бавно и печално, като катафалка, задните светлини проблясваха в тъмнината.

– Нови съседи – казвам на дъщеря ми.

– В коя къща?

– От другата страна на градината. На двеста и седем. Сега са отвън, движат се като призраци в полумрака, вадят кашони от багажника.

Тя сърба.

– Какво ядеш? – я питам. Имат китайска вечер, разбира се; поръчали са „ло мейн“.

– Ло мейн.

– Не и докато говориш с мама – не се яде.

Тя отново посръбва, примлясква.

– Ма-ам.

Постоянно се разправяме за това; съкращава „мамо“, въпреки възраженията ми, до това късо и глупаво „мам“.

– Не обръщай внимание“ – съветва ме Ед. Той обаче продължава да си бъде „тати“.

– Трябва да идеш да им кажеш здрасти – предлага Оливия.

– Бих искала, сладурче. – Понасям се нагоре, към втория етаж, откъдето се вижда по-добре. – О-о-о, навсякъде е пълно с тикви. Всички съседи имат по една. Семейство Грей имат четири. – Стигам до площадката с чаша в ръка, виното се плиска по устните ми. – Ще ми се да мога да ти донеса тиква. Кажи на татко да ти купи една. – Отпивам, преглъщам. – Кажи му да вземе две, една за теб и една за мен.

– Добре.

Забелязвам лицето си в тъмното огледало на тоалетната.

– Добре ли си, съкровище мое?

– Добре съм.

– Не си ли самотна? – Нямаше истински приятели в Ню Йорк; беше много плаха, много малка.

– Не.

Взирам се в мрака на върха на стълбите, в тъмнината отвъд. Денем през купола на стъклената капандура отгоре им струи светлина; нощем капандурата е като широко отворено око, което зяпа в кладенеца на стълбището.

– Липсва ли ти Пънч?

– Не. – Тя и с котарака не се разбираше много. Той я издраска една Коледа, лапата му се стрелна през китката є, две бързи замахвания от север на юг, от изток на запад; кръв бликна от ярката решетка, която ноктите му оставиха по кожата є. Ед едва не изхвърли котарака през прозореца. Търся го с очи и го откривам, сгушен на дивана в библиотеката, наблюдава ме.

– Дай да се чуя с татко, сладурче. – Изкачвам се на следващия етаж, рогозката на стълбите ми дращи стъпалата. Защо въобще сме я сложили? И се цапа толкова лесно.

– Хей, ленивке – поздравява ме той. – Нови съседи значи?

– Да.

– Не дойдоха ли нови съседи съвсем наскоро?

– Това беше преди два месеца. На 212. Милърови. – Завивам обратно надолу по стълбите.

– Къде се нанесоха сега?

– На 207. От другата страна на градината.

– Кварталът се променя.

Стигам до следващата площадка и отново завивам.

– Не докараха много багаж. Само в колата.

– Сигурно камионите ще дойдат по-късно.

– Сигурно.

Тишина. Отпивам.

Вече отново съм в дневната, край камината, по ъглите пробягват сенки от пламъците.

– Виж… – започва Ед.

– Имат син.

– Какво?

– Имат син – повтарям, притискайки чело до студеното стъкло на прозореца. В Харлем още не са инсталирали натриеви лампи и улиците са осветени само от полумесеца на луната, но аз все пак различавам силуетите им: мъж, жена и високо момче, пренасящи кашони до входната врата. – Тийнейджър – добавям аз.

– По-кротко, лъвице.

И преди да успея да се спра:

– Щеше ми се да си тук.

Изненадана съм от себе си. Ед също, ако съдя по реакцията му. Пауза.

И тогава:

– Имаш нужда от още време – казва той.

Аз мълча.

– Докторите казват, че по-продължителен контакт няма да ти се отрази добре.

– Аз съм докторът, който го казва.

– Ти и останалите.

Нещо изпуква зад мен – в камината хвърчат искри. После пламъкът се укротява и продължава тихо да бумти.

– Защо не поканиш новите съседи на гости? – ме пита той.

Пресушавам чашата.

– Мисля, за днес стига толкова.

– Анна.

– Ед.

Почти чувам как диша.

– Съжалявам, че не сме при теб.

Почти чувам ударите на сърцето си.

– И аз също.

Пънч е слязъл след мен. Грабвам го с една ръка, оттегляме се в кухнята. Поставям телефона на плота. Още една чаша преди лягане.

Хващам бутилката за гърлото и се обръщам към прозореца, към трите призрака, които се движат из алеята, и вдигам тост в тяхна чест.

Повечето ни читатели намират статията за любопитна. А ти?
  • удивителна (9%)
  • вдъхновяваща (9%)
  • любопитна (36%)
  • забавна (18%)
  • гореща (0%)
  • щура (9%)
  • необикновена (9%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (9%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук