Прочутият френски историк и антрополог Жан-Пиер Вернан ни хваща за ръка и ни поведежда из преданията на античността, представяйки някои от най-известните истории на Древна Гърция в типичния за него жив и разговорен стил.

„Старогръцки митове. Всемирът, боговете, хората“ (превод: Доротея Табакова) възкресява обичаните фигури от легендите, които лежат в началото на нашата цивилизация.

Памет, устна употреба, традиция: това са условията на съществуване и оцеляване на мита. Дори и днес едно стихотворение живее само ако е изговорено; трябва човек да го знае наизуст и за да му вдъхне живот, да си го рецитира с мълчаливите думи на вътрешната реч.

Също и митът е жив само ако още се разказва от поколение на поколение в ритъма на всекидневния живот. В противен случай, пратен в изгнание в библиотеките, закован в писмена форма, той се превръща в справка, предназначена за читателския елит на специалистите по митология.

Какво е имало, когато още не е имало неща, когато е нямало нищо?

На този въпрос гърците са отговорили с разкази и митове. Това, което съществува най-първо, е Зевът: гърците го назовават Хаос. Вернан ни повежда на път от мига, в който Земята се създава от Хаоса, Уран е победен и титаните и олимпийските богове воюват помежду си, през конфликта на Прометей и Зевс и създаването на първата жена, Пандора, до Троянската война, пътуването на Одисей, трагичната история на Едип и геройствата на Персей.

Старогръцки митове. Всемирът, боговете, хората

Жан-Пиер Вернан

ПРОИЗХОДЪТ НА СВЕТА

Какво е имало, когато още не е имало неща, когато е нямало нищо? На този въпрос гърците са отговорили с разкази и митове.

В самото начало това, което съществува най-първо, е Зевът: гърците го назовават Хаос. Какво е Зевът? Той е празнота, тъмна празнота, в която нищо не се различава. Пространство на падане, шемет и объркване, без предел, без дъно. Този Зев ни засмуква като отвор на огромна паст, в която всичко се разтваря в неразличимостта на мрака. И така, в началото съществува само този Зев, сляпа, нощна, безгранична бездна.

После възниква Земята. Гърците ѝ викат Гея. Земята изниква в самото сърце на Зева. Ето я, родена след Хаоса и представляваща в някои отношения негова противоположност. Земята вече не е онова тъмно, безгранично и неопределено пространство на срутване. Земята има своя форма: ясна, отграничена, точна. На объркаността, тъмната неопределеност на Хаоса, се противопоставят отчетливостта, здравината, стабилността на Гея. На Земята всяко нещо е очертано, видимо, стабилно. Можем да определим Гея като онова, върху което боговете, хората и животните могат да стъпват уверено. Тя е подът на света.

В недрата на Земята: Зевът 

Роден от обширния Зев, светът оттук насетне има свой под. От една страна, този под се издига нагоре под формата на планини; от друга, потъва надолу под формата на подземие. Тази подземя се простира неопределено дълбоко, така че по някакъв начин онова, което се намира в основата на Гея, под твърдата и стабилна почва, е все така бездната, Хаосът. Земята, изникнала от недрата на Зева, остава свързана с него в дълбините си. За гърците Хаосът извиква представата за непрозирна мъгла, в която всички граници се размиват. В самите дълбини на Земята се открива отново тази изначална хаотичност.

При все че Земята е видима и има ясно отграничени очертания, при все че всичко родено от нея ще притежава като нея ясни граници и предели, тя все пак остава подобна на Зева в дълбочина. Тя е черната Земя. Прилагателните, с които се определя в разказите, понякога са подобни на тези, с които се назовава Зевът. Черната Земя се протяга между горе и долу; между мрака, от едната ѝ страна, дълбините, представляващи вкоренеността ѝ в Зева, и от другата ѝ страна, увенчаните със сняг планини, които тя изхвърля към небето, лъчезарните планини, чиито най-високи върхове достигат онзи пояс на небето, който е непрестанно потопен в светлина.

В обиталището, наричано Космос, Земята представлява основа, но тя има не само тази роля. Тя ражда и отхранва всички неща, освен някои същества, за които ще говорим по-нататък и които са породени от Хаоса. Гея е всеобщата майка. Гори, планини, подземни пещери, морски вълни, небесен простор – всички те са родени от Гея, Земята майка. И тъй, отначало има бездна, Зев, огромна паст, подобна на мрачна безкрайна пещера, която обаче в някакво по-късно време се обръща към здрава основа: Земята. Тя пък от своя страна се устремява нагоре и се спуска надолу.

След Хаос и Земята възниква на трето място това, което гърците наричат Ерос, назован по-късно от тях „старият Ерос“ (любовен копнеж), изобразяван с бели коси: това е първичният Любовен копнеж. Защо го има този изначален Ерос? Защото в тези древни времена още не съществува мъжко и женско, няма полово определени същества. Този първичен Ерос не е онзи, който възниква по-късно с появата на мъжете и жените, на мъжките и женските същества. От този момент нататък въпросът ще бъде да се съединят противоположните полове, което непременно предполага желание от страна на всеки един от тях, един вид съгласие.

Прочее Хаос е дума в среден, а не в мъжки род. Гея, Земята майка, естествено, е в женски. Но кого може тя да обича извън самата себе си, щом като е сама с Хаоса? Следователно Ерос, който се появява трети поред след Зева и Земята, като начало не е онзи, който управлява разнополовата любов. Първичният Ерос изразява порив към света. По същия начин, по който Земята изплува от Зева, от Земята избликва това, което се намира в недрата ѝ. Онова, което е било примесено с нея, се оказва изхвърлено навън: тя го ражда, без да е имала нужда да се съвкупява с когото и да било. Това, което Земята освобождава и открива, се е намирало скрито в нея.

Земята ражда първо един много важен персонаж: Уран, Небе, а по-точно Звездно небе. След това поражда Понт, водата, всичките води, да го наречем Морски талаз, тъй като гръцката дума е в мъжки род. И тъй, Земята ги зачева, без да има връзка с някого. Чрез вътрешната си сила Земята дава развитие на това, което вече е било в нея, а от момента, в който тя го пуска да излезе навън, се превръща в неин двойник и противоположност. Защо? Защото тя създава Звездното небе равно на самата нея, нещо като копие, равно на нея по стабилност, здравина и размери. Тогава Уран ляга върху ѝ. Земя и Небе съставляват двата прилягащи един към друг плана на света, под и свод, долу и горе, които се покриват напълно.

Когато Земята ражда Понт, Морския талаз, той я допълва и прониква в нея, ограничава я под формата на широки водни простори. Морският талаз, както и Уран, е противоположност на Земята. Ако Земята е твърда, плътна, с която предметите не могат да се смесват, то Морският талаз, напротив, е само течност, безформена и неуловима флуидност: водите се размесват, неразграничими и разбъркани. На повърхността Понт е лъчезарен, но в дълбините си е напълно тъмен, което го сближава, както и Земята, с част от Хаоса.

Така светът е построен въз основа на три първоначални същности: Хаос, Гея, Ерос, после от още две, създадени от Земята: Уран и Понт. Те са едновременно природни сили и божества. Гея е земята, по която стъпваме, и същевременно богиня. Понт представлява морските води и също е божество, на което може да се въздават почести. От тази отправна точка тръгват разкази от друг тип, пълни с насилие и драматизъм.

Кастрирането на Уран 

Да започнем от Небето. И така, ето го Уран, роден от Земята и еднакъв по размери с нея. Той лежи, пльоснал се е върху тази, която го е създала. Небето покрива напълно Земята. Всяко ъгълче земя си има съответното парче небе, прилепнало за нея. От момента, в който Гея, тази могъща богиня, Майка Земя, създава Уран, който е нейно точно съответствие, неин двойник, симетричното ѝ повторение, ние имаме пред нас двойка противоположности – мъжко и женско същество. Уран е мъжът Небе така, както Гея е жената Земя. Откакто съществува Уран, Ерос действа по друг начин. Вече не става така, че Земята сама по себе си ражда намиращото се в нея, нито пък Уран ражда съдържащото се в него, а от сливането на тези две сили се раждат същества, различни и от двете.

Уран непрестанно излива семето си в лоното на Гея. Първичният Уран няма друга дейност, освен сексуалната. Да покрива Гея непрекъснато, колкото може: той мисли само за това и прави само това. Бедната Земя се оказва бременна с цяла върволица деца, които не могат да излязат от недрата ѝ и остават на мястото, на което Уран ги е създал. Тъй като Небето никога не се отделя от Земята, между тях няма пространство, което да позволи на децата им, титаните, да излязат на светло и да заживеят самостоен живот. Те не могат да придобият собствената си форма, не могат да станат индивидуални същества, защото са постоянно изтиквани в лоното на Гея, тъй както самият Уран е бил там, преди Гея да го роди.

Кои са децата на Гея и Уран? Първо се раждат шестимата титани и шестте им сестри титаниди. Първият титан се казва Океан. Той представлява онзи течен пояс, който обкръжава света и тече в кръг, така че краят на Океан е и негово начало; световната река прелива в самата себе си по затворен кръг. Най-младият от титаните се казва Кронос, наричат го „Кронос с подлите мисли“. Освен титаните и титанидите се раждат две тройки съвсем чудовищни твари. Първата тройка са циклопите – Бронт, Стероп и Арг, – могъщи еднооки същества, чиито имена подсказват металургичните им занимания: тътена на гръмотевицата, блясъка на светкавицата. Тъкмо те ще изработят мълнията, за да я подарят на Зевс.

Втората тройка се състои от така наречените хекатонхейри (сторъки) – Кот, Бриарей и Гий. Те са чудовища с огромни размери, с по петдесет глави и сто ръце, всяка от които е надарена със страхотна сила. Редом с титаните, първите индивидуализирани божества – тъй като вече не са, подобно на Гея, Уран и Понт, персонификации на природни сили, – циклопите, представляват огнеността на погледа. Те имат само по едно око в средата на челото, но това око е поразяващо, подобно на оръжието, което ще поднесат на Зевс. Магическата сила на окото. От своя страна сторъките изразяват грубата мощ, способността за победа, за надделяване чрез физическата сила на ръцете. За едните – силата на изпепеляващото око, за другите – силата на ръка, способна да удържи, смаже, разбие, победи, да господства над всяко създание на света. Обаче титаните, сторъките и циклопите остават в корема на Гея: отгоре ѝ е разпрострян Уран.

Все още не съществува истинска светлина, защото Уран, както е проснат върху Гея, задържа на повърхността ѝ вечна нощ. Тогава Земята дава воля на гнева си. Тя е яростна, защото задържа в себе си децата си, които не могат да излязат и така я раздуват, притискат и задушават. Земята се обръща към тях, по-точно към титаните, с думите: „Слушайте, баща ви ни оскърбява и ни подлага на ужасен тормоз. Трябва това да свърши. Трябва да се разбунтувате срещу баща си Небето“. При тези дръзки думи титаните са обзети от ужас в корема на Гея. Уран, разположен все така неподвижно върху майка им и равен на нея по големина, им изглежда трудно победим. Само най-малкият, Кронос, се съгласява да помогне на Гея и да премери сили с баща си.

Земята измисля изключително завъртян план. За да осъществи намерението си, тя изработва вътре в себе си инструмент, сърп (harpѐ), направен от бял метал – стомана. После дава в ръцете на младия Кронос този сърп. Той е вътре в корема на майка си, на мястото, където Уран се съединява с нея, и дебне в засада. Когато Уран влива семето си в Гея, Кронос хваща с лявата си ръка гениталиите на баща си, стисва ги здраво и ги отсича със сърпа, който държи в дясната си ръка. После, без да се обръща с лице, за да се предпази от нещастия, които действието му може да навлече, хвърля през рамо члена на Уран. От този отсечен и запратен надалеч мъжки орган на земята капят капки кръв, а самият член отлита по-далеч, в морето. В момента на скопяването Уран надава рев на болка и бързо се отдръпва от Гея. Тогава именно той се установява в най-горната част на света, за да не мръдне вече от там. И тъй като Уран е равен по размери на Гея, няма такова парченце земя, над което да не се намира също такова парче небе.