"Собствена стая" на Вирджиния Улф

Емблематичното монографично есе на Вирджиния Улф „Собствена стая“, в превод на Иглика Василева, вече е в книжарниците, за да зарадва ценителите на модернистична проза.


Книгите на Вирджиния Улф може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.


Собствена стая“ (Изд. Колибри) съдържа два доклада, изнесени от Вирджиния Улф пред Сдружението на творците в женските кеймбриджски колежи „Нюнам“ и „Гъртън” през октомври 1928 година.

С тънкия си усет за литература Вирджиния Улф ги доразвива и разширява, като хвърля поглед назад във времето, за да установи с тъга, че без елементарното човешко право да разполага със собствено пространство, жената дълго време е била лишавана и от възможността да твори, да обогатява литературата със своето въображение и светоглед.

„За писателя е пагубно да мисли за собствения си пол, когато твори. В ума на твореца мъжкото и женското трябва да си сътрудничат – само тогава процесът може да бъде завършен”, настоява Улф.

И досега се спори дали приносът на това блестящо есе е по-голям за модерния феминизъм, или за модерната женска литература. Везните клонят повече към литературата, където Улф осветлява неизвестни дотогава имена на писателки и разгръща нови хоризонти на тълкувание за творбите на известните.

Собствена стая
(откъс)

Вирджиния Улф

Но, ще кажете вие, ние ви помолихме да говори­те за жените и литературата  – какво общо има това със собствената стая? Ще се опитам да ви обясня. Когато ме помолихте да говоря за же­ните и литературата, аз седнах на брега на една река и се замислих какво означават тези думи. Биха могли да означават просто няколко наблю­дения върху Фани Бърни; още няколко вър­ху Джейн Остин; възхвала на сестрите Бронте и кратко описание на затрупания със сняг ено­рийски свещенически дом в Хауърт; няколко остроумни забележки, ако е възможно, по адрес на мис Митфорд; почтителен коментар върху Джордж Елиът; няколко думи за мисис Гас­кел и това е всичко. Ала като премисли човек, нещата не изглеждат толкова прости. Заглавието „Жените и литературата“ може да означава, въз­можно е дори да сте искали да означава жените и онова, което те представляват; или пък може да означава жените и литературата, която те пишат; или пък жените и литературата, която се пише за тях; а може да означава също, че гореизброените три неща са неразривно преплетени и вие дър­жите да ги обсъдя именно в светлината на тази тяхна взаимовръзка. Но като се замислих върху темата именно по този, последния начин, който ми се стори най-интересен, много скоро открих, че страда от един важен недостатък. Никога не бих могла да стигна до окончателно заключение. Не бих могла да изпълня онова, което е първо­то задължение на всеки лектор – след едночасово обсъждане да ви дам късче самородна, чиста истина, която да затворите между страниците на бе­лежника и да я запазите завинаги върху полицата над камината. Единственото, което бих могла да направя, е да ви предложа мнението си върху една незначителна подробност, а именно че, ако иска да става писателка, жената трябва да разполага с пари и със собствена стая; а това, както ще видите по-нататък, прави големия въпрос за истин­ската същност на жената и за истинската същност на писането неразрешим. Дори вече не правя и опит да стигна до някакво заключение по тези два въпроса – жените и писането, поне що се отна­ся до мен, си остава проблем неразрешим. Но за да внеса някои корекции, ще сторя каквото мога, за да ви покажа точно как стигнах до това свое мнение относно собствената стая и парите. Ще развия пред вас възможно най-пълно и свободно нишката на мисълта, която ме тласна към този извод. А ако разкрия идеите и предразсъдъците, залегнали в основата на това твърдение, тогава и вие вероятно ще разберете, че те влияят както на жените, така и на писателската работа. Във всеки случай, когато една тема е много противоречива, а всеки въпрос, свързан с пола, е именно такъв, тогава човек не може и да се надява, че ще изре­че онази истина, която е от последна инстанция. Може само да покаже как е стигнал до убежде­нието, което поддържа. Може само да даде шанс на своите слушатели да стигнат до собствените си заключения, наблюдавайки ограниченията, предразсъдъците и индивидуалните предпочи­тания на лектора. И по всяка вероятност в това отношение литературата съдържа повече истина, отколкото факти. Ето защо предлагам, използвай­ки всички свободи и своеволия на писателя, да ви разкажа какво стана в продължение на онези два дни, които предхождаха идването ми тук  – как, превита под бремето на тази тема, с която ме на­товарихте, аз не спрях да разсъждавам върху нея, докато вършех всекидневните си задължения. Не е нужно да ви казвам, че онова, което се каня да ви опиша, е измислица; Оксбридж не съществу­ва, както и „Фърнам“; „аз“ е термин, избран единствено за удобство, да означава някой, който не съществува. От устата ми ще чуете да изли­зат лъжи, но може би покрай тях ще доловите и някои истини; търсенето на тази правота оставям на самите вас, както и решението дали си струва човек да пази у себе си макар и частица от нея. Ако решите, че не си струва, тогава, разбира се, ще хвърлите всичко в боклукчийското кошче и ще загърбите проблема веднъж завинаги.

И така значи, седя си аз (наричайте ме Мери Бийтън, Мери Сийтън, Мери Кармайкъл или с каквото друго име ви хрумне – това няма абсо­лютно никакво значение) на брега на реката пре­ди седмица-две, радвам се на прекрасното октом­ врийско време и съм потънала в размисъл. Под тежестта на този хомот, който ми нахлузихте, както и от необходимостта да стигна до някакво заключение по въпрос, който повдига всевъзможни предразсъдъци и страсти, главата ми клюмна до земята. Вляво и вдясно от мен храстите, избуя­ли в златисто и алено, трептяха в ярки багри, дори от топлината наистина ми заприличиха на лумнал огън. На отсрещния бряг върбите плачеха, свели корони в нестихващи ридания, с коси, разпуснати по раменете. Водите на реката отразяваха избра­ни части от небето, моста и пламналите храсти, а когато един студент загреба с лодката си, прекоси отраженията и отмина, те отново изплуваха не­покътнати, сякаш него никога не го е имало. Там човек може да прекара двайсет и четири часа, потънал в мисли. Мисълта – нека така я наречем, с по-достойно име, отколкото заслужава – бе пус­нала въдицата си надолу по течението. Влакното се поклащаше – веднъж насам, веднъж натам, сред отраженията и водораслите, оставило се водата да го носи нагоре-надолу, докато  – нали знаете онова осезаемо подръпване – идеята се закачи на кукичката. Тогава започва нейното бавно и пред­пазливо изтегляне, нейното внимателно изважда­не на показ и нейното разкриване. Уви, разстлана върху тревата, тази моя мисъл изглеждаше така малка, така незначителна; досущ като онези риб­ки, които въдичарят хвърля обратно във водата, за да могат да пораснат, да се угоят, за да станат един ден достойни за тигана и трапезата. Затова сега няма да ви занимавам с тази моя идея, макар че, ако се заслушате внимателно, сигурно ще я откриете в порядъка от мисли, които ще изложа пред вас.

Ала колкото и незначителна да беше тази моя идея, въпреки всичко тя притежаваше онова странно качество, типично за всяка мисъл – вед­нъж хвърлена във водоема на ума, отново да стане много вълнуваща, много ценна и забележителна; и дори само в онзи миг, докато прелетя и потъна, едва проблясвайки във въздуха, тя възбуди такъв водовъртеж от идеи, че вече не ме сдържаше на едно място. И ето че закрачих бързо и енергично през тревната площ. Не щеш ли, отнякъде изник­на мъжки силует и прекъсна мисълта ми. Отпър­во дори не разбрах, че жестикулациите на този странен субект във фрак и официална риза са адресирани към мен. Лицето му изразяваше ужас и възмущение. Помогна ми по-скоро инстинктът, отколкото разумът; той беше университетски чо­век; аз бях жена. Това тук беше тревата, а оно­ва – пътеката. Тук бе разрешено само за универ­ситетски люде и академици; а моето място бе там, върху дребния чакъл. Такива мисли ме обсебиха за миг. Но когато стъпих върху пътеката, разпе­рените ръце на университетския блюстител на реда се прибраха до тялото, лицето му възвърна обичайната си невъзмутимост и въпреки че вър­ху тревата се върви по-добре, отколкото върху чакъла, от това никой не пострада. Единственото обвинение, което бих могла да повдигна срещу възпитаниците и преподавателите на който и да е колеж, е, че бранейки своите тревни площи – кое­то продължава вече повече от триста години, – са прокудили моята малка рибка, принудили са я да се укрива.

Сега вече не мога да си спомня коя точно бе тази идея, която ме бе накарала така смело да прекрача границите на чуждо владение. Духът на спокойствието се спусна като облак от небето, защото, ако духът на спокойствието господства някъде, това е именно във вътрешните дворове на Оксбридж през тих октомврийски ден. Дока­то човек се разхожда край тези колежи, край тези старинни аудитории, суровата грубост на настоящето изглежда някак смекчена; сякаш тялото ти се намира под вълшебен стъклен похлупак, през стените на който не може да проникне никакъв звук, а умът, освободен от допира с факти (освен ако човек неволно отново стъпи на тревата), се рее на воля и изпада в такова съзерцание, което най-много подхожда на моментното му настро­ение. По силата на чистата случайност отдавна забравен спомен от някакво старо есе за завръщане в Оксбридж по време на дълга ваканция ме подсети за Чарлс Лам – свети Чарлс, както казал Текери, допирайки негово писмо до челото си. Наистина сред всички покойници (поднасям ви мислите си в реда, в който ме осениха) Лам е един от най-близките до нас и най-приятните за четене; човек, на когото можеш да речеш: „Я кажи сега, как ги написа ти тия есета?“. Защото, мисля си аз, неговите есета превъзхождат дори есетата на Макс Биърбом, въпреки цялото им съвър­шенство, именно заради онези необуздани избли­ци на въображението, прорязани от бляскавите мълнии на гениални хрумвания, което ги прави на места недодялани и несъвършени, ала озарени от поезия. И ето, Лам пристига в Оксбридж преди около сто години. И тогава написва есе – в мо­мента не мога да се сетя заглавието  – по повод ръкописа на една от поемите на Милтън, която зърнал там. Май ставаше дума за „Лисидас“ и Лам споделя как направо бил смаян, защото до­ тогава не подозирал, че е възможно всяка дума в поемата да бъде различна от това, което всъщ­ност е. Струвало му се истинско светотатство, че Милтън си е позволил да променя думите. Това ме подсети как аз бях постъпила с „Лиси­дас“: забавлявах се, като се мъчех да отгатна коя от думите Милтън е променил и защо. После ми хрумна, че самият ръкопис, който Лам е видял, се намира само на няколко стотици ярда разстоя­ние, така че човек можеше спокойно да тръгне по стъпките на Лам, да прекоси вътрешния двор и да стигне до онази прочута библиотека, където се пази въпросното съкровище. Още повече, спом­них си аз, след като въведох този план в изпълне­ние, в същата прочута библиотека се пазеше и ръкописът на „Езмънд“ от Текери. А критиците твърдят, че „Езмънд“ е най-съвършеният роман на Текери. И не друго, а единствено превзетият стил, който имитира осемнайсети век, всъщност спъвал читателя, поне така си спомням от всичко прочетено; освен ако, а това също е възможно, Текери е имал естествена нагласа към този стил от осемнайсети век – факт, който може да бъде доказан единствено след като човек погледне ръ­кописа и сам се увери дали направените там поп­равки са от полза за стила, или за смисъла. Тога­ва обаче изниква друг въпрос: трябва да решим какво е стил и какво е смисъл – въпрос, който… Ала на това място вече бях стигнала до прага на портата, която отвежда към самата библиотека. Сигурно съм я била открехнала, защото в същия миг се появи, подобно на ангел хранител, който препречва пътя с плющенето не на белите си кри­ле, а на развяната си черна тога, един начумерен, прошарен, любезен джентълмен, който ме отпъ­ди с ръка, като в същото време с тих глас изказа съжаление, че достъпът на дами до библиотеката е разрешен само ако са придружени от член на преподавателското тяло на колежа или ако носят препоръчително писмо.

За авторката

Портрет на Вирджиния Улф от George Charles Beresford

Родена през 1882 г. в Лондон, Вирджиния Улф е сред иконите на литературния модернизъм – редом с Джеймс Джойс и Марсел Пруст.

Автор на забележителни романи, разкази и есета, Улф е изкусна в употребата на повествователната техника поток на съзнанието.

Българската публика я познава чрез романи като „Госпожа Далауей“, „Към фара“, „Нощ и ден” и „Стаята на Джейкъб”. Сборникът „Литературни есета” предлага креативна рефлексия върху литературата, а есето „Собствена стая” е поредно доказателство за богатството на нейния белетристичен дар.

Друг поглед към живота на Вирджиния Улф

Още от Вирджиния Улф

Повечето ни читатели намират статията за любопитна. А ти?
  • удивителна (9%)
  • вдъхновяваща (18%)
  • любопитна (36%)
  • забавна (9%)
  • гореща (9%)
  • щура (9%)
  • необикновена (9%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук