След безмилостния „Власт и съпротива” – романа, осмелил се да говори директно и рязко за режима, германският автор от български произход Илия Троянов ще зарадва читателите с роман изповед – автопортрет на емигранта, осъден на живот между „тая” и „чуждата” земя.

„След бягството” е откровението на онази особена категория човек – бежанеца, за най-противоречивия пейзаж в литературата – родината.

В две части  авторът на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и „Власт и съпротива” прави дисекция на заблудите и спасенията, които преминаването отвъд границите на познатото и родното носят.

Заблуди, през които е преминал и самият той, напускайки България със семейството си още като дете, но съхранил белезите, които номадството оставя след себе си.

Самотата на другостта и проклятието на миналото, самозалъгването и търсенето на нова самоличност, на нова идентичност оживяват в един красив, поетичен и предизвикателен разказ за невидимите хора. За хилядите представители на XXI век, оказали се разкъсани между миналото и бъдещето, между мечтата и разочарованието, между писмата и новите документи за гражданство.

За страха, за хладния прием, за значението на всяка дума, всяка интонация, за негласната изолация, но и за надделяването на преградите – в тази книга животът „След бягството” започва отново едва когато човек се отърси от задълженията на мястото, където е роден, и от изискванията на мястото, на което е пристигнал. Животът започва едва със свободата да обичаш непознатото.

Има живот и след бягството. Но бягството не спира да влияе – до края на живота.

След бягството

Илия Троянов

ПЪРВА ЧАСТ

(За заблудите)

I.

Бягството оправдава самó себе си, животът след него поставя нови и нови въпроси.

II.

Нищо в бягството не е бегло. Стовари ли се веднъж върху живота, не го пуска до края.

III.

Обикновено представят бежанеца като някой, който е дошъл отнякъде някога. Който в късна зимна нощ е прекрачил прага на странноприемницата. Неканен. Гладно гърло, пред което са сложили чиния с чорба, защото така е редно. Все едно колко години са минали от бягството му, за местните той си остава някой, който се различава от тях по нещо много съществено. Дори в най-краткото описание на живота му се намира място за разединената му идентичност. Дали причината е в това – пита се той, – че още брои на майчиния си език?

IV.

В лагера за бежанци в едно помещение са събрани осемдесет непълнолетни. Подхвърлят им думите като семена. Едно „А“. Бъдете благодарни, това е най-благородният, най-първият от всички звуци; извира от гърдите, отеква в гърлото, звук, който всяко дете най-напред и най-лесно научава и изрича.

V.

Първи учебен ден. Знае няколко думи. И майка му знае няколко думи. Двамата заедно стоят пред директорския кабинет. Закъснели са. Първи „Б“ клас – казва директорката, – на втория етаж. Сочи нагоре. Стълбището е огромно. Тъкмо когато свиват по коридора, една врата се затръшва. Майката чука на вратата. Влезте! Стая, пълна с деца на неговата възраст. Хваща го срам. Майка му говори, запъвайки се на всяка дума. Той не е по-добър. Не, не, не – учителката вдига и двете си ръце, сякаш се отбранява, – в моя клас има вече четири турчета! Майка и син отстъпват изплашени. На слизане стълбището е с повече стъпала. Той знае какво ще се случи. Ще трябва пак да идат при директорката. Срам го е още повече. Директорката се изправя. Тръгва по коридора, качва се по стълбите, минава по коридора на горния етаж, спира пред вратата на класната стая. Отваря я със замах и казва нещо кратко. Той сяда на последния чин. Понеже не разбира много, оглежда крадешком стаята. Кои ли са четирите турчета?

VI.

Когато произнася една дума така, че прозвучава смешно, останалите ученици правят гримаси. Лесно им е с думите – като игра на топчета, мисли си. По-късно му се струва, че точно в този ден е решил да научи чуждия език така, че никога повече да не изпитва срам. Все още не подозира онова, което родителите му знаят от самото начало: езикът е пълномощно. Който владее азбуката, може сам да се защитава.

VII.

How can you allow a foreigner to be better than you?^[1] Учителят от Англия отправя този укор към по-голямата част от класа – деца с най-различен произход. В тази класна стая чужденец е онзи, който отскоро говори езика. Не разбра първия въпрос, който му зададоха в интерната. Съучениците му се разсмяха. А той не знаеше как да попита: защо се смеете?

VIII.

Дали причината не е в това, че – както всички знаят – чужденецът е човек, чиито корени са другаде?

IX.

Корен – същ. име от м.р.; мн.ч. – корени: метафора, много често – двойно погрешна. Първо, дърветата не се движат, вегетативната им миграция се осъществява чрез „полета на цветния прашец“. Който непрекъснато говори за корени, прекалено се идентифицира я с дъб, я с ясен. И ако човек има други корени, означава ли това, че само листата му са погерманчени? Второ, корен, в смисъл на род. Общност, по-голяма от семейството. Племе, клан. Минало, от което се е откъснал още като невинно дете. Но белязан с него – татуировка, която продължава да усеща, само че на друг език.

Х.

По говора Ви изобщо не личи, че не сте оттук. И най-невинните въпроси могат да те срежат. Нямате никакъв акцент! Това звучи като: Криете нещо от нас, преструвате се! Един африканец^[2] във Виена владееше основните за времето езици – познанието на неговата епоха на Просвещението. Преподаваше на синове на князе. Беше в една и съща масонска ложа заедно с най-известните композитори. Носеше възможно най-елегантните дрехи. Ожени се за виенчанка. Когато почина, набързо му одраха кожата и го препарираха. Само защото в него не течеше виенска кръв в три четвърти такт^[3]. Народът казва – кръвта вода не става. Вариант, в който чуждият става свой и не се различава от нас, не се предвижда. Как успяхте така добре да научите немски? Някои въпроси нямат отговор.

XI.

Не е нужно бежанецът да приеме всичко чуждо, за да изгуби себе си. Не е нужно да обърква пътя, за да се обърка. Дори да успее да легитимира статута си, дори да му признаят дипломата и да му презаверят шофьорската книжка, той неизбежно си сменя и кожата… Дали портфейлът му е пълен с нови лични карти (и с лъскави банкноти), или е без документи, все едно – отхвърлената кожа винаги/осиротялата след акта кожа & не се превежда/осиновената татуировка &/разпадащата се граматика на сетивата. Докато влиза в крачка, разбирай – докато се подравнява в строя, стремейки се да остане незабелязан, концентрирайки се неистово да не направи и стъпка встрани, през цялото време копнее за пристан – утопията на всички избягали.

XII.

Забелязват го заради името му. Защото другите смятат, че чрез името ще го разберат. В чужбина някои бежанци махат от името си по няколко съгласни. Едно от условията да бъде приет, е да се погрижи за по-лесното произнасяне на собственото си име. Или да се примири с различно произношение. Да свикне с него. За да не изгуби името си изцяло. Докато някой ден предишното произношение на него самия не започне да му звучи странно. Кажи-речи погрешно. Не всеки ще му повярва, ако каже: все едно ми е как го произнасят. Някои произнасят името правилно, но то е друго име. Рядко го питат: какво означава името ти? Или: защо са те кръстили така? Това би дало начало на разговор. Вместо него – любезно мълчание, веднага след поздрава за добре дошъл.

XIII.

В столица на Запад. Мъж на средна възраст, прекарал най-хубавите години от живота си по затворите на една диктатура, се е озовал там, бягайки зад граница веднага след като са го освободили от затвора. Няма съмнение – дошъл е за политическо убежище. Един ден в обзаведения по последна мода офис на мощен международен концерн, по време на почивката за кафе, неговите любезни и отзивчиви колеги го питат за това, което е преживял в затвора. И той говори за мъчения, за глад, говори им за страх. О, така ли! – възкликват те и завинаги спират с въпросите.

XIV.

Всеки бежанец пристига по свой начин. Някои – още на сутринта след бягството, други – в мига, когато им връчват Акта за придобиване на гражданство. Едни се чувстват винаги и навсякъде у дома си, други – никога. При майка му това се случва в деня, когато ѝ идват гости, вечерта, когато за пръв път в чуждата страна посреща някого и може да му сготви. Не други бежанци – бежанците разменят помежду си историите си като цигари, а тукашни – хора, с които се е запознала съвсем случайно, без повод и без цел. Не ѝ е било лесно да ги покани, но го прави. Успява да натъкми пари колкото за една вечеря, достатъчна според най-скромните изисквания. И се впуска в появилата се възможност. Цялата е вътре. За няколко щастливи мига забравя граматическите грешки, които прави, докато се мъчи да се шегува. И грейнала от радост, реди трапезата на своето пристигане.

XV.

Въпросът „Откъде си?“ ще спре да буди подозрение едва когато също толкова често започнат да питат „Къде отиваш?“.

XVI.

Ах, Вие сте румънец (етиопец, персиец, албанец, виетнамец, унгарец, пакистанец, малиец, афганистанец, мароканец)! Бил съм там веднъж. На почивка. Отдавничка беше. На Черно море (на Червено море, в Каменната пустиня). Хубаво е при Вас, много ми хареса, наистина много, особено гроздето (смокините, доматите, портокалите), вкуснотия, какво грозде само, у нас такова вече няма, толкова сочно, а ракията, такава ракия, казвам Ви, оттогава не съм… И е някак си неприлично да прекъснеш такъв човек с думите: „Точно от тази страна избягах“.

XVII.

Това, че си отнякъде другаде, не казва кой знае колко за теб; това, че си оттук – точно толкова малко.

………

^[1] От англ.: Как може да позволите на един чужденец да е по-добър от вас? – Бел. прев.

^[2] Ангело Золиман (нем. Angelo Soliman) – род. през 1721 г. в Нигерия, продаден в Европа като дете – роб. По-късно става част от висшето общество във Виена, възпитава и обучава принцове, сприятелява се с Моцарт, член е на Масонската ложа. След смъртта му през 1796 г. във Виена тялото му е препарирано и изложено в императорския музей във Виена като експонат „Дивак“. – Бел. прев.

^[3] Асоциация с едноименната оперета „Виенска кръв“ от краля на валса Йохан Щраус-син (1825 – 1899). – Бел. прев.

Още от/ за Илия Троянов:

Откъс и акценти от премиерата на “Власт и съпротива” на Илия Троянов

Силен политически и актьорски театър – съпреживяваме “Власт и съпротива” в 2 представления и дискусия