“Власт и съпротива” – ножът в националната ни памет

Българската корица на "Власт и съпротива"

Българската корица на “Власт и съпротива”

Обичаният автор на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъдеИлия Троянов се завърна с нов, разтърсващ роман.

Власт и съпротива” (ИК „Сиела”) вече разбуни духовете в Германия, където бе публикуван за пръв път , след което последва заслужена номинация за най-добър немскоезичен роман.

Година по-късно книгата излиза в превод на български език.

Смесвайки действителни събития и фикция, Троянов разказва история за достойнство и подлост, за предателство и възмездие.

История, сграбчваща читателя за гърлото, без да го изпуска до последната страница.

Отделните глави във „Власт и съпротива” носят имена на години (1944-а разказва) и така добиват мощен исторически глас и разкриват потресаваща панорама, простираща се от страшните години на комунистическата власт до днешно време.

Всеки от героите е страж на своята истина – един иска да разкрие безчинствата на властта по онова време, а друг – да запази своето агентурно минало в тайна, както и привилегированите си позиции и след промените.

Илия Троянов

Илия Троянов

Откъс от “Власт и съпротива”

1999-а разказва

Когато по-рано някой изневереше, го смятаха за амора­лен. Лош човек, мръсно човече. Е, ако беше партиен член, се казваше, че е допуснал грешка. Необмислена постъпка, случ­ва се. Ако някой големец съблазнеше дъщерята на работник, другарите го тупаха по рамото. Ама и ти си един палавник. А когато някой от висшите етажи се кичеше с любовните си похождения като с ордени, уменията му на съблазнител предиз­викваха възхищение. Така бе по-рано. Днес моралът е обвър­зан с долара.

Една грандиозна епоха си отива с пълна скорост, а дините, разрязани край пътя, сияят сладостно. Шапки долу пред наход­чивостта на продавача: впръскват се две капки урина в динята и тя узрява до пръсване, тая аленочервена диня мечта. Колко елегантно решение, заместило някогашното обстоятелствено и досадно мъчене. Колко ли са се мъчили предците при кръсто­ската на свине със стоножки, за да увеличат производството на свински джолан. Ами ти, Мичурин, герой на всяка трапеза, как ли си успял да изобретиш устойчив на ръждясване трактор? По прост, но хитър начин – като си го кръстосал с картоф…

Тромпети и фанфари вече няма, на мода са клаксонът и вдигнатият среден пръст, гумите – точно от двете страни на осевата линия, в задното огледало – все излишни неща, в крайпътната канавка – омацана с масло забрадка, къшеи от пе­чен вкъщи хляб, нагнила слива и един пасат, година на произ­водство 1977-а, купен в промишлената област на малък западногермански град от студент по макроикономика, който се храни в чужбина с донесените от дома си консерви, вариант в зелено; който допреди час е вършел добра работа, останка от времена на недоимък, чантите стоят до отворения багажник, чакането продължава. Наистина жалко, че това столетие клони към края си. Дали има още време за една реприза, за последна възможност сополите да бъдат издухани от носа?

Няма обаче място за тъга, предвижданията за следващия век са блестящи; няма причина за оклюмване, всички батерии и акумулатори са заредени докрай. В Севлиевско една старица излиза от къщата си с касетофон. Както всяка нощ в послед­ните десет години. С треперещи ръце вдига уреда на височи­ната на гърдите, натиска бутона за запис, внимава сама да не предизвика някакъв шум, въздишка, стон и по този начин да попречи на гласовете. Брат и бе отведен на разсъмване, още го няма. Говори и, жената е напълно убедена. Беше общите­лен, този неин изчезнал по-голям брат, събираше много сподвижници край себе си, които също биха останали нечути, ако сестра му не стоеше всяка нощ с касетофона на двора колко­то може по-неподвижно, за да не изплаши гласовете, толко­ва дълго останали безмълвни. Веднъж месечно синът и спира пред паянтовата къща и се качва по стълбите, стиснал найло­нова торбичка с празни касети. Не остава дълго, няма време да опита от баницата, която е направила за него. Завива му голямо парче в кухненска кърпа – за обратния път, а той го поглъща, когато спира да налее бензин. Когато денем жената прослушва нощните записи, в кухнята, единственото отоплено място през зимата, нахлузила дебели, плетени на ръка вълнени чорапи, тя не чува гласове. По-рано съхраняваше касетите в шкаф, който се заключва. Той отдавна е претъпкан. Тя затваря уморените си очи и зачаква следващата нощ.

Някои профучават като луди, вкопчили се конвулсивно във волана, други управляват возилото си с палци и тютюнджийско кашляне. Само онзи, който наблюдава пречките из­зад затъмнени стъкла, ще може и да ги преодолее. Някои лица са замръзнали, други изглеждат изпрани на прекалено висока температура, например лицето на началника на затвора, който старателно се е посветил на задачата да приеме журналисти. Под дясното си око има кръвоизлив, лявото му око потрепва. Един от журналистите пита:

– Работили сте тук и в старото време, нали?
– Не.
– Откога работите тук?
– Едва от 1980-а.
– Че това не е ли старото време?
– Не, то е преди.
– Как така преди?
– През 50-те.

Ама бива си ги тия човешки твари, ей! Сипи на всеки по ракия, налей им чашата до ръба и разбъркай хубаво картите, белязаните ще влязат в играта достатъчно рано.

– Кажете ни така, на четири очи, труповете какво ги… то­гава?
– Заравяха ги някъде, не в рамките на нашия район, има си хас, някъде зад затвора, при нас няма документи, а и аз още не съм бил тук, нищо друго не знаем, от време на време изравяме по някой череп.

Журналистите продължават пътя си – към Правец, за международна конференция за смешното и страшното, така се пестят разходи, с един куршум – два заека. В приповдигнато настроение са, калната зима е свършила, имат пред себе си добра порция живот, пясъчният часовник е еднакво пълен и в горната, и в долната си част. Понеже преди не са направили впечатление с нищо нередно, също могат да участват днес – внимателно, разбира се, все така на пръсти. Хапливият спо­мен за откриването на завода за полупроводници идва съвсем навреме, тъкмо в селото на име Правец, което всички са по­вишавали словесно до градче, в началото на небрежно форму­лираната си кариера. Генералният секретар Живков – в крайна сметка погребан с почести на държавен глава, журналистите също са присъствали, за да направят уравновесеното си резю­ме – оказал чест на родното си село:

„Изпитвам голяма радост, че днес на това място мога да открия такъв важен, извънредно важен завод. И ви обещавам, другарки и другари: таз година завод за полупроводници, до­година – за цели.“

Журналистите се смеят на спомена за тази дръзка шега, прозорецът е отворен, който подмине, без да се засмее, или прекалено добре знае вица, или не го е разбрал.

– Не, не. Този е по-добър. Живков държи реч по повод някакъв юбилей: „Днес една пета от земното кълбо е социа­листическа, но се кълна в Маркс, Енгелс и хан Крум, че скоро една десета ще е социалистическа!“.

Камионът пред тях пъшка.

– Едно на едно, драги. Справедливо равенство. Голяма мъка е да се направи избор.

Мъката на мъката.

В апартамент на четиринайстия етаж в град сателит на държава спътник. Цената: по-рано – десет години чакане, сега – десет хиляди долара. Изглед към безброй панелни блокове. На север се простираха разклоненията на Плана планина, на юг – край столичната планина с една вила на склоновете си, дигитално укрепена, осигурена отвсякъде. Тук хризантемите се поливат със селска хитрост. Тесен апартамент, просторна вила. Двама възрастни мъже, които са запазили всички кви­танции от живота. Съхранили са ги в главите, подредили са ги в папки. Звездите на небето предлагат разкривена картина, огледалото – изхлузено лице.

Векът се стапя, под езика лепне ивица горчив бонбон, мила Родино, стълба без стъпала, ти си земен рай, костите ча­кат проветрение под сминдуха, твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край, купчина инжектирани с урина дини и хора, изпотени от отчаяние край пътя. Ние обаче профучаваме по­край тях. Никакво спиране.

Прочетете още – като участвате в игра за “Власт и съпротива” с автограф

Ако откъсът от новия роман на Илия Троянов е предизвикал любопитството и читателското ви нетърпение, може да спечелите свое копие от романа, подписано от автора.

Нужно е единствено да се регистрирате за участие тук:

Спечели “Власт и съпротива” с автограф от Илия Троянов

Акценти от българската премиера на “Власт и съпротива”

Тя, очаквано, събра над 100 души, копнеещи да видят специално пристигналия за представянето на българското издание на новия си роман Илия Троянов.

Писателят отговори подробно на всички въпроси на публиката, като демонстрира изключителната си подготовка по сложните казуси, които повдига романът му.

Самата оперна прима Райна Кабаиванска посети премиерата и сподели пред всички, че книгата я е разтърсила и с чувство за хумор помоли автора никога да не я филмира.

На въпроса на главния редактор на Изд. “Сиела” Захари Карабашлиев дали има шанс за реална промяна, Троянов кратко и категорично отговори „не”.

По-късно той допълни, че една книга не е в състояние да промени общественото съзнание, а само глобално въставане срещу властта би могло да свали системата. И поясни:

“Свободата е всекичасно и всекидневно отстояване на себе си.”

Вечерта премина в овации и трогващи срещи между автора и гости, които са били част от неговото минало в България – първите 6 години от живота му. Троянов затвърди мнението, че макар да живее в Германия, той е един от любимите писатели на българите – от тези, които държат националната ни памет жива.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук