корицата на "Мама и аз и мама" на Мая Анджелоу

Българският превод е дело на Ангелина Александрова, а приказната корица – на младата художничка Вяра Бояджиева

„Мама и аз и мама” е последната автобиография на прочутата писателка и борец за граждански права

Преди година актрисата Ема Уотсън „наводни” метрото в Лондон със сто екземпляра от книгата „Мама и аз и мама” на американската писателка Мая Анджелоу. Във всяко копие звездата от филмите за момчето магьосник Хари Потър беше оставила лично послание с обяснение защо тази творба е толкова важна. Днес изданието, което е световен бестселър, вече е и в българските книжарници (Изд. „Лист”).

„Мама и аз и мама” е седмата и последна автобиография на Мая Анджелоу (1928 – 2014), нареждана сред най-влиятелните фигури в борбата на човечеството за свобода и равноправие. Между двете корици Мая Анджелоу изповядва как е извървяла пътя към майка си Вивиан Бакстър.

Коя е великата Мая, както я наричат отвъд Океана?

Ема Уотсън оставя стотици скрити книги в метрото

Ема Уотсън оставя стотици скрити копия от „Мама и аз и мама” в метрото, защото вярва, че книгата е важна

Стриптизьорка. Проститутка. Кумир за Опра Уинфри и Барбра Стрейзънд, опора на Хилъри Клинтън. През 60-те години е рамо до рамо с Мартин Лутър Кинг и Малкълм Екс в битката на чернокожите за граждански права, а през 1993-а чете поемата си On the Pulse of Morning на президентската инаугурация на Бил Клинтън. От половин век насам книгите й, сред които 7 автобиографии, томове с поезия, есета, пътешествия, неизменно са в списъците с бестселъри в САЩ.

Мая Анджелоу е жена с много лица и знания. Знае какво е да си беден и негър в богата бяла държава. Знае какво е да си отхвърлен от майка си в ранна детска възраст. Познава ужаса на изнасилването. Мозъкът й е прогорен от спомен за побой. Знае какво е да те номинират за „Пулицър”, да спечелиш „Грами”, да бъдеш преподавател в десетки университети. Изпитвала е усещането за дуенде, което й дава сцената. Била е режисьор, композитор, сценарист, кондуктор…

„Всеки е продукт на мечтите си. Мечтайте за велики неща. И после се опитайте да ги осъществите“, казва авторката. Нейни са думите:

„Любовта не признава бариери. Тя прескача препятствия, преодолява огради, разбива стени, за да пристигне в крайната точка на пътя си, изпълнена с надежда.“

А в послеслова към книгата преводачката й Ангелина Александрова отбелязва: „Един от най-великите уроци, които научава и съответно предава Мая, е, че нищо не е вечно, че доброто трябва да се празнува, докато е тук, а през лошото да се премине като през изпитание и да се научат уроците му. Библейски ли звучи? Нищо чудно за писател, който разказва, че започва всеки свой работен ден с бутилка шери на бюрото до себе си, синонимния речник Роже Тезаурус и Библията. Защото според нея ничий език не е по-красив от този на Библията…

Интересно е да се проследи нивото, на което разказва историята на чернокожите в САЩ чрез една-единствена дума: в началото на „Мама и аз и мама“ чернокожите са негри, към средата стават черни, а към края вече са афроамериканци. По същия начин се проследява и историята на приемането на майката от детето – от „лейди“ в първите страници, през „майка ми“ до „Майка“ с главна буква.

Според Мая Анджелоу думите са материални. „Трябва да внимавате, да внимавате как наричате хората, да се пазите от расистките и сексуалните обиди, от невежеството. Не го правете. Някой ден ще имаме възможност да измерим силата на думите. Вярвам, че те са предмети. Те проникват през стените. Под тапетите. В килимите, в мебелите, в дрехите и най-накрая – във вас.“

Мама и аз и мама
(откъс)

Мая Анджелоу

Независимостта е опияняваща и ако я пиете на млади години, тя може да окаже върху вас същия ефект, какъвто има младото вино върху мозъка. Няма значение, че вкусът му невинаги ви харесва. Той е пристрастяващ и с всяка следващата глътка искате още.

По времето, когато бях на двайсет и две, живеех в Сан Франциско. Имах петгодишен син, две работни места, две стаи под наем с приспособления за готвене в коридора. Моята хазайка, госпожа Джеферсън, беше мила и се държеше като баба. Гледаше детето с желание и настояваше да готви вечеря на наемателите си. Държеше се толкова нежно и беше толкова сладка, че никой не беше достатъчно лош, за да обезкуражи нейните бедствени кулинарни подвизи. Спагетите, които се предлагаха на масата ѝ поне три пъти седмично, представляваха загадъчен буламач в червено, бяло и кафяво. От време на време срещахме неидентифицирано парче месо, скрито сред пастата.

Бюджетът ми не включваше пари за ресторантска храна, така че аз и синът ми Гай винаги бяхме лоялни, па макар и нещастни, клиенти на „При Джеферсън“.Майка ми се беше преместила в друга голяма викторианска къща, на Фултън Стрийт, която запълни отново с готически, богато резбовани мебели. Вълнената дамаска на дивана и на столовете беше виненочервена. Целият дом беше застлан с ориенталски килими. Тя имаше прислужник, който живееше в дома, Папа, който почистваше къщата, а понякога изпълняваше задълженията на помощник-готвач.

Майка вземаше Гай два пъти в седмицата и го водеше в дома си, където го хранеше с праскови, сметана и хотдог, но аз посещавах Фултън Стрийт само веднъж месечно в предварително уговорено време.

Тя разбираше и насърчаваше моята самостоятелност и аз с нетърпение очаквах всяка предстояща среща. По този повод тя готвеше едно от любимите ми ястия. Един обяд се откроява в съзнанието ми. Наричам го „Денят на червения ориз на Вивиан“.

Когато пристигнах в къщата на Фултън Стрийт, майка ми беше красиво облечена. Гримът ѝ беше перфектен и носеше хубави бижута.

След като се прегърнахме, измих ръцете си и минахме през официалната тъмна трапезария към голямата светла кухня.

Голяма част от обяда вече беше на масата.

Вивиан Бакстър се отнасяше много сериозно към вкусните си ястия.

На този отдавнашен Ден на червения ориз майка ми ми предложи хрупкав, сухо изпечен петел, без какъвто и да е сос, и обикновена салата от маруля, без домати или краставици. Разлата купа, покрита с плато, беше поставена до чинията ѝ

Тя енергично благослови храната с кратка молитва и сложи лявата си ръка върху чинията, а дясната – върху купата. Обърна чиниите и леко освободи купата от съдържанието ѝ, като разкри висока купчина блестящ червен ориз (най-любимата ми храна в целия свят), украсен с фино смлян магданоз и пера пресен лук.

Пилешкото и салатата не са оставили толкова забележителни следи в паметта на вкусовите ми рецептори, но всяко зрънце червен ориз е запечатано на върха на езика ми завинаги.

Чревоугодничеството и алчността описват отрицателно яшния човек, подложен на изкушението на любимата си храна.

Две големи порции ориз ме заситиха, но вкусът на ястието ме накара да си пожелая по-голям стомах, за да изям още две.

Майка ми имаше планове за останалата част от следобеда си, затова си взе нещата и напуснахме дома ѝ заедно.

Стигнахме до средата на пресечката и ни обгърна киселият аромат на оцет от фабриката за туршии на ъгъла на Филмор Стрийт и Фултън Стрийт. Бях тръгнала напред. Майка ми спря и каза:

– Миличко.

Върнах се при нея.

– Миличко, мислех си нещо, но сега съм сигурна. Ти си най-великата жена, която някога съм срещала.

Погледнах към хубавата дребничка жена с перфектния ѝ грим и диамантени обеци и сребърна лисица около врата. По-голямата част от черната общност на Сан Франциско ѝ се възхищаваше, дори някои от белите хора я харесваха и уважаваха.

– Ти си много мила и много интелигентна – продължи тя, – а тези качества невинаги се срещат. Госпожа Елинор Рузвелт, доктор Мери Маклауд Бетюн* и майка ми – да, ти принадлeжиш към тази категория. Ела, целуни ме.

Тя ме целуна по устните, обърна се и пресече ули­цата по диагонал към понтиака си, бежов с кафяво. Окопитих се и тръгнах към Филмор Стрийт. Прекосих там и изчаках своя трамвай номер 22.

Политиката ми на независимост нямаше да ми позволи да приема пари или дори превоз от майка си, но приемах нея и мъдростта ѝ. Сега разсъждавах над казаното от нея. Помислих си – да предположим, че е права?

Тя е много интелигентна и често казва, че не се страхува от никого достатъчно, за да лъже. Да предположим, че наистина ще стана някой. Представете си.

В този момент, когато все още усещах вкуса на червения ориз в устата си, реших, че е дошло вре­мето да спра опасните навици като пушене, пиене и псуване. Наистина престанах да псувам, но трябваше да минат няколко години, преди да се справя с пиенето и пушенето.

Току-виж съм се очовечила. Току-виж съм станала някой. Някога.

* Американска активистка, държавник и филантроп, добила най-широка известност с основаването на частен колеж за афроамериканци в Дейтона Бийч, Флорида. – Бел. пр.

Повечето ни читатели намират статията за вдъхновяваща. А ти?
  • удивителна (8%)
  • вдъхновяваща (44%)
  • любопитна (20%)
  • забавна (16%)
  • гореща (0%)
  • щура (8%)
  • необикновена (4%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук