„Мансардата на бляновете” – първият роман на големия немски писател Ерих Мария Ремарк, излиза в ново луксозно издание с твърда корица и с нов превод.

В него читателят би открил може би в най-голяма степен онзи „Ерих Мария Ремарк, последният романтик“, както го нарича британският журналист Хилтън Тимс. В  „Мансардата на бляновете” Ремарк показва една своя страна, която на пръв поглед е коренно различна от тази, която виждаме в по-късните му творби.

Много преди „На Западния фронт нищо ново”, „Триумфалната арка” и „Трима другари” младият писател не се страхува да експериментира, да търси своя стил и умело вплита собствена лирика в страниците на романа.

„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Един роман, който не дава отговори, но за сметка на това инстинктивно разбира „емоциите на съществуването”.

Мансардата на бляновете
(откъс)

Ерих Мария Ремарк

I 

Из нацъфтелите градини полъхваше майски вятър. От надвисналия над старите зидове люляк се носеше тежък, сладък аромат. Художникът Фриц Шрам крачеше бавно из старите улички на малкия град. Спираше тук-там, когато някой малък еркер или стар фронтон, от­крояващ се прелестно на свечереното небе, задържаше погледа на артиста. Ръката неволно посягаше тръпнеща към скицника и с няколко бързи щриха рисунката се запечатваше върху хартията. Когато за пореден път се спря, за да прехвърли върху хартията малка, разпадаща се врата от една градинска ограда, Фриц поклати усмих­нат глава, извади часовника си, погледна го и ускори крачка. Но много скоро отново запристъпва нехайно и бавно. „Нека почакат – помисли си, – вечерта е толкова красива.“

Пред него влюбени двойки заедно хлътваха във ве­черта.

По лицата на всички бяха полепнали отблясъците на опияняващия ден, които правеха бръчките и сенките, издълбани от неволите, труда и живота, да изглеждат красиви. Тегло и минало се превръщаха в илюзия и сън. Меката вечер покриваше с нежните си ръце острите ръбове на делника и пукнатините на миналото и тихич­ко мълвеше: „Виж пролетта! Погледни я, до теб е!“. А майският вятър гальовно нашепваше: „Не мисли тол­кова… не задълбавай… светът е красив… красив…“. И влюбените се притискаха по-силно един към друг и все­ки търсеше с очи очите на другия.

Откъм далечните сини планини и дворовете с лю­ляци цветният вятър довяваше неописуем копнеж за любов.

Фриц Шрам погледна замислен след лястовиците, които ликуващо кръжаха в синевата.

– Лу – промълви той и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка.

Потъна в миналото и продължи пътя си, без да виж­да пролетта. Мина през алея от кестени и наближи една къща, разположена малко встрани от пътя.

Стъмваше се. Над пътя бе легнал синкав здрач. Фриц спря и се ослуша. Отнякъде долитаха мелодии.

Успя да ги улови. Под плътносребристия съпровод на един роял из въздуха се носеше сладък глас. Вечер­никът го подемаше, понасяше го навън, над градината и много скоро Фриц успя да различи и думите.

Сърцето му спря да бие.

Една стара песен прониза слуха му, пред погледа му изникнаха забравени картини и в него отново зазвъ­ня един изгубен и много обичан глас.

Развълнуван, Фриц се приближи.

Същата песен беше, същата, която Тя толкова често му пееше някога, Тя, изгубената, далечната… мъртва­та… Лу…

Копнежът неудържимо нахлуваше в нощта:

От младостта, от младостта

във менe песничка една звучеше.

Но колко е далече, далече онова,

което нявга само мое беше!*

Много развълнуван, трогнат и смутен, Фриц мина по пътеката в двора и изкачи стъпалата. Когато стигна вратата на музикалния салон, пред него се разкри кар­тина с такава прелест, че той се спря пленен.

Здрачът бавно изпълваше тъмносинята стая. До рояла горяха две големи свещи. Лъчите им караха бе­лите клавиши да блестят ослепително, разливаха меко злато из стаята и полагаха ефирен приказен контур върху русите коси и нежния профил на младото моми­че, което седеше на рояла. Ръцете му бяха кротко от­пуснати върху клавишите. Мека, почти меланхолична линия очертаваше фините устни, а в морскосините очи се къпеше копнеж.

Фриц продължи напред, тихо пристъпвайки по ки­лима. През една от вратите влезе господарката на дома.

– Най-после, господин Шрам – каза тя сдържано, но сърдечно. – Вече не вярвахме, че ще дойдете.

– С право ме гълчите, милостива госпожо – каза Фриц, навеждайки се да целуне ръката є, – и все пак вината е на вечерта, на тази прекрасна вечер. Но…

Погледът му се насочи към музикалния салон.

– Да, имаме си нова гостенка. Племенницата ми се върна от пансиона. Хайде, влизайте, госпожа Фрид­хайм, съпругата на търговския съветник, е тук и вече губи търпение. Скоро сам ще се уверите.

– Ах, да, да… – Фриц размени с домакинята многоз-начителна усмивка.

В този момент вратата се отвори и една обемиста дама се устреми към Фриц.

– Появи ли се най-после нашият маестро? – извика тя и стисна ръцете му. – Безотговорно би било, наисти­на безотговорно – тя нежно го оглеждаше през лорнета си, – човек така да изоставя приятелите си. Горим от нетърпение да чуем разказа Ви за обетованата земя – Италия, нали обещахте!

– Имате право, милостива госпожо – усмихна се Фриц, – но няколко интересни скици ме задържаха по пътя насам. И тях Ви донесох.

– У Вас ли са?… О, това е прекрасно… Дайте ги! Боже, колко интересно!

Грабна рисунките и се втурна напред с тях, другите двама я последваха, без да бързат.

– Все същият ентусиазъм – каза Фриц. – Дали е импресионизъм, експресионизъм, музика, литература, живопис – все едно, тя се вълнува от всичко, което има нещо общо с изкуството.

– А още повече от хората, които го правят – отвър-на домакинята. – Сега се е заела да проправя пътя на един млад поет. И Вие го познавате – младия Волфрам…

– Онзи с червените вратовръзки и свободния стих ли?

– Не бъдете критичен. Младежта иска да прави впе­чатление. A някои не могат да изразят революционните си пориви по друг начин, освен с някоя червена вра­товръзка.

– И аз си помислих вчера същото, като видях добрия майстор Мюлер, обущаря. Баща на пет деца е и мъж на много енергична жена, длъжен е всяка вечер в десет да си е у дома, консервативен избирател е и много почтен гражданин. Веднъж открих при него томове на Маркс и Ласал и той ми каза, че ги бил чел на младини. Кой знае какъв е искал да стане по онова време! Но животът и наследеният от предците му бюргерски характер са нап-равили нещата различни от всичко, което някога си е представял. Това обаче напълно го задоволява. А всич­ките му прашасали младежки мечти, всичките му велики планове и идеи в крайна сметка са се свели до червената вратовръзка, която си слага в неделя.

Такова нещо би могло да настрои всекиго едва ли не меланхолно, такава една червена вратовръзка. От друга страна, милостива госпожо, при нас да не би да е много по-различно? Какво остава от всичко…? Да, една червена вратовръзка наистина не е много, но нима по­някога не остава и по-малко?… Една къдрица, една из­беляла снимка… един умиращ спомен… докато сам не се превърнеш в нещо подобно за другите… Ах, да не мислим за това…

– Не бива, скъпи приятелю – каза тихо домакинята, – не и през май, не и в такава майска вечер.

– Но тъкмо тази вечер ми донесе мрачните мисли. Не е ли странно, че именно красотата и щастието на­веждат хората на най-тъжни мисли? Признавам, още нещо има и то ме хвърли в това минорно настроение…

Откъм салона двамата чуха да тръби гласът на гос-пожа съпругата на търговския съветник:

– Къде се запиля отново този мъж?

– Това е то – настроение винаги в до мажор – засмя се домакинята и влезе в салона, придружена от Фриц.

– Най-после! – извика госпожа съпругата на търгов­ския съветник. – При такова бавене в коридора човек би могъл да заподозре какво ли не!

– Дори сега? – попита домакинята и посочи с ръка все още гъстата си коса. – При тези побелели коси?

– Поостарели сме май доста за подобни неща – каза Фриц.

– О, боже, каква прелестна шега – Вие и стар! – подхвърли госпожа съпругата на търговския съветник. – Вие, с Вашите 38 години.

– Болестта състарява.

– Дрън-дрън, празни приказки! Човек е млад, до­като е младо сърцето! Хайде, елате насам! Успях да на­ложа вето и запазиха за Вас чаша чай!

След което, въпреки отчаяния му протест, госпожата напълни за Фриц чиния със сладкиши, които биха нах-ранили една цяла компания.

Фриц хапна малко и се огледа. Липсваше му нещо. В това време вратата към музикалния салон се отвори и нежен люляков аромат влезе заедно с младото момиче.

Домакинята майчински прегърна през рамо моми­чето:

– Намечта ли се, Елизабет? Господин Шрам все пак дойде.

Фриц беше станал наблюдаваше възхитен мило­видното създание.

– Племенницата ми Елизабет Хайндорф – господин Шрам, нашият скъп приятел – представи ги един на друг госпожа Хайндорф.

Две тъмносини очи погледнаха Фриц и една тънич­ка ръка полегна кротко в неговата.

– Закъснях – каза Фриц.

– Разбирам Ви напълно. Когато навън е толкова красиво, човек не иска да е непременно сред други хора.

– И въпреки това копнее именно за човешко присъст-вие.

– Много е особено, но обикновено копнее за присъст-вието на човек, какъвто всъщност не съществува.

– Може би за човешкото у човека…

– За нещо, което няма име…

– Най-силните ни копнежи винаги са без конкретни имена…

– От това боли…

– Само в началото… после се свиква и човек се на­учава да не иска. Животът е чудо, но в него няма чудеса.

– Напротив! – очите на Елизабет блеснаха.

Фриц се развълнува от искреността, с която тя про­изнесе това. Спомни си своята младост, когато и той говореше така, и изведнъж горещо му се прииска вя­рата в чудеса на това красиво създание никога да не се прекърши.

* „От младостта“ или „Лястовича песен“ (от нем. Aus der Jugendzeit/Schwalbenlied) – предполага се, че текстът на популярна­та германска песен е написан през 1918 г. от Фридрих Рюкерт (нем. Friedrich Rückert) и е публикуван за пръв път през 1831 г. Познати са над шестдесет мелодии, но с най-широка популярност, особено по вре­ме на Ваймарската република, се ползва композираната през 1859 г. от Роберт Радеке (нем. Robert Radecke). Веднага след 1945 г. песента за кратко преживява ренесанс като химн на прокудените от родината, но постепенно потъва в забрава. Днес тя може да бъде открита в стари сборници с песни за родината. – Бел. прев.8