корицата на Hash Oil

Hash Oil – с ново издание и тематична корица, дело на художника Дамян Дамянов

Тринадесет години след дебюта си през 2004-та, романът на Момчил Николов излиза от печат с нова редакция и впечатляваща, тематична корица, дело на художника Дамян Дамянов.

Сравняван от мнозина с култовия „Трейнспотинг” на Ървин Уелш, „Hash Oil” не просто разказва историята на няколко момчета и момичета, които употребяват и(ли) продават наркотици.

Книгата показва реалистична картина на живота на цяло едно поколение българи и техните проблеми – децата на така бленуваната от родителите им, но грозна, мръсна и цинична демокрация; деца на недоимъка, деца на прехода, деца на навлизащите нови технологии, деца на света, който остава неразбран от тях и сякаш упорито отказва да ги разбере.

Hash Oil

Момчил Николов

22:30. Туристическата столова на манастира.

Personal note: Гледката, която се разкрива пред уморе­ните ми очи, е просто покъртителна. Трейнспотинг. Поме­щението е неголямо, без прозорци и освежаващи архитек­турни хрумвания. Стените са каменни, подът вероятно също е каменен, но не му личи, защото е покрит от поне пет санти­метра рядка кал. В ъгъла има огнище, което гори, но комин няма и пушекът се стеле на дебели пластове. По средата на стаята са събрани няколко маси и столове, а над тях свети една-единствена жълтеникава крушка. Толкова за интерио­ра. Сега няколко думи за хората, които обживяват това не много голямо пространство. На пръв поглед хората в това не много голямо пространство са мъртвопияни. Ловя се на бас, че и на втори, и на трети, и на десети поглед хората ще си бъдат все мъртвопияни. В ъгъла до огнището един тип е полегнал на хълбок и се опитва да пече месо – просто хвърля разни кървави парчета в пламъците и се смее, според мен безпричинно. Върху масите в центъра по гръб лежи ня­какъв, облечен с яркочервен скиорски гащеризон, който би изглеждал съвсем нов и хубав, ако не беше покрит с кал от горе до долу – очевидно пичът доста се е търкалял по пода, преди някой да се сети да го вдигне. Дългите му руси коси са пристегнати с небесносиня кърпа, но това всъщност няма значение. Поне за десетината младежи и едничката девой­ка, които, заобиколили масите с проснатия тип, надигат яко чаши и бутилки, няма значение. Изобщо не им пука, че там, сред пиячката, бурканите туршии, салами, кюфтета и варе­ни яйца, някакво тяло лежи. Момчетата са на възраст двай­се – двайсе и две-три, суитшърти, смъкнати дънки, тук-там някоя тениска с щампа. Мадамата също носи черна тениска с щампа, „Соулфлай“, но кой знае защо, от кръста надолу е гола. Имам предвид – по бельо. Кракът й е бинтован до ко­ляното. Очевидно мадамата се ползва с уважение и доверие от останалите, защото именно на нея са поверили изключи­телно важна функция – да свива джойнтове. Дето се вика – и тревата, и машинката са в нейните ръце. А трева Господ дал – голям буркан от лютеница „Хорце“, пълен почти догоре.

Как реагираха тези млади хора при моето влизане ли? Ами реагираха така, все едно са видели призрак. Трябва оба­че да отбележим, че и в самата ми поява имаше нещо при­зрачно – отварям вратата, студеният нощен въздух нахлува, раздвижва злокобната жълтеникава крушка над главите им, а огънят в ъгъла страхливо изсъсква. Усетили внезапния хлад, който докосва телата им, те обръщат погледи към вратата, в чиито очертания виждат – какво? Виждат мен – висок, слаб, леко прегърбен, с жълти гумени ботуши и наметало от най­лон. Хичкок. Но – предполагам – не облеклото ми ги е срази­ло. Лицето ми. Просто не мога да си представя как е изглеж­ дало лицето ми в този миг, но със сигурност е било страшно. Толкова страшно, че от гърдите на девойката с бинтования крак се изтръгва писък и тя изпуска буркана с тревата в кал­та. Пичовете се надигат, но им личи, че не са много сигурни какво точно трябва да направят.

– Вода – отронвам със сетни сили и се подпирам на сте­ната, като че ли ще се строполя всеки момент. Преигравам, разбира се, но явно доста добре, защото моментално ми пода­ват стол, на който да седна, и бутилка „Горна баня“, газирана. Пия. Някой спира музиката. Тишина, в която се чуват само глътките вода, преминаващи през хранопровода ми, и цвърче­нето на месото в огъня. Водата свършва. Чувствам се като ченгето, което идва неканено посред нощ и разваля купона.

– Откъде идваш? – пита девойката.

– Отдолу… Загубих се.

Пичът до огнището се разхилва истерично. Девойката ме гледа подозрително. Аз, от своя страна, се опитвам също да я гледам, но погледът ми отскача върху някакъв тип, кой­то е заврял ръката си до лакътя в голям трилитров буркан с туршия. Награбил е три-четири моркова и се опитва да ги из­вади едновременно. Неуспешно – ръката му не може да мине през отвора на буркана. Пичът бие на очи, защото за разлика от останалите, е облечен с черно двуредно балтонче и черни кожени ботуши с метална катарама. Косата му е много свет­ла и много права.

– Не е толкова лесно да се загубиш – казва девойката. – Просто няма къде, пътеката е една и води право тук.

– Не вървях по пътеката.

Тя се усмихва.

– Нямаш ли фенерче? – включва се и един едър пич с големи бакенбарди и червени бузи, който е застанал зад де­войката и я държи за раменете.

– Не.

– В планината си заникъде без фенерче и кибрит – казва поучително Големите баки, – сигурно и кибрит не си имал, нали?

– Не.

– Можеш да запалиш гората да ти свети – обажда се оня с месото, – ако имаш кибритче.

– Една ракия да се сгрееш? – предлага Големите баки и без да изчака отговор, ми налива. – И махни тоя найлон, че ме плашиш.

Махам найлона, хората се сместват и освобождават мя­сто около масата. Примъквам стола си и сядам. Точно под носа ми са големите кожени обувки на лежащия тип.

– Малко е пиян – обяснява девойката, – стана му лошо.

– Случва се – кимам разбиращо и надигам ракията. Сил­на е, по принцип не пия ракия, не обичам алкохолите с вкус, цвят и мирис. – Вие туристи ли сте?

– Не сме – отговаря Големите баки, – просто си пием. Хубаво е да пиеш на чист въздух. Ние практически пием от два дена.

– От три – поправя го едно бледо момче с огромни чер­вени очи.

– Да – съгласява се Големите баки, – от три. Иначе сме студенти. Фармация.

– Всички?

– Само Кашона не е. – Посочва към юнака с морковите. Кашона вдига свободната си ръка във въздуха:

– Хай!

– Хай – отвръщам му. – Така няма да успееш.

– С кое няма да успея? – недоумява Кашона.

– С морковите. Трябва да пуснеш някой, за да си изва­диш ръката.

Кашона се втренчва в мен. После отпуска пръсти и вади един морков. Подава ми буркана:

– Искаш ли морков?

Ръката му изглежда чиста – с изрязани нокти и тънка сребърна гривна.

– Не.

– Що бе, вземи си.

– Не искам.

– Това е свинщина! – вбесява се девойката. – Кашон, ти си свиня!

– Мерси! – ухилва се Кашона. – Между другото, свиня­та е много близо до човека. Имам предвид, като генетичен материал.

– Нямам предвид генетичния материал.

– Знам – хили се Кашона, – имаш предвид, че аз съм свиня.

– Кашона не е от нашата компания – намесва се пичът с Големите баки, – срещнахме го случайно преди десет дена в зоопарка и оттогава се влачи с нас навсякъде.

– Опитваше да отмъкне папагалите – пояснява девойка­та, – а аз го спасих от пазачите. Казах, че е слабоумният ми брат.

– За което покорно благодаря – покланя се артистич­но Кашона, – но в интерес на истината, нямах намерение да крада папагалите. Исках само да ги пусна на свобода. Това е част от един мащабен проект – да освободя затворените животни и да превърна града в сцена от „Джуманджи“.

– Кашона е художник. Пада си по мащабните проекти – казва девойката.

– Артист – поправя я Кашона. – „Художник“ е непри­ятна дума, която ми напомня болезнено за Художествената академия, откъдето, за щастие, бях изключен преди система­та да формира от мен поредния рисувач.

Каня се да го попитам за какво са го изключили, но не успявам, защото от ъгъла се чува пронизителен писък. Пичът с мръвките се е подпалил. Единият ръкав на суитшърта му гори, а той стои с вдигнати ръце и квичи като заклано прасе. Имам предвид прасе, което току-що са го наръгали с ножа, но не са го уцелили смъртоносно, така квичи копелето. Всич­ки, истински смели огнеборци, скачат и се хвърлят към него. Става някакво ужасно меле.

– Битовият алкохолизъм, за жалост, е съпроводен от ви­сок травматизъм – казва спокойно Кашона, който единствен не участва в потушаването на огъня.

Юнакът с червения гащеризон върху масите се размърдва. Явно шумът по някакъв начин е достигнал до съзнанието му. Той отваря очи. В погледа му има много страдание.

– Споко, водач – обръща се към него Кашона, – спи си спокойно.

Водачът протяга ръка.

– Искаш да пийнеш нещо ли? Ако не можеш да говориш, а ти се пие, просто ми дай някакъв знак.

Водачът едва забележимо помръдва с глава и Кашона моментално му подава бутилка с ракия, която той сграбчва и надига, както си лежи. В бутилката има поне триста грама, които юнакът без особени затруднения изпива на екс. После отново отнася плувката.

– Изключителен стил на пиене – казва с възхита Кашо­на. – Какви хора ражда Балканът, бедна ти е фантазията.

– Местен ли е?

– Да. Планински водач е, между другото. Бяхме му на гости в селото, а после той ни доведе тук. Напраска се още по пътя и оттогава идва в съзнание колкото да вкара още малко. Просто ми е интересно докъде стигат границите на човешките възможности, аз ако изпия една десета от това, което тоя тип изпи…

Препоръчваме ви още:

Откъс от “Последната територия” от Момчил Николов – роман на годината на фонд “13 века България”

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

И още ...

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.