Да се смеете с цяло гърло или да цъкате с език.

Това вероятно е дилемата, която ще имате, докато четете “Животът и времето на Хлапето Мълния”.

Нейният автор – Бил Брайсън е най-подходящият екскурзовод, който да ви съпътства в едно чудно пътешествие, назад във времето – към Америка на 50-те.

Едно не толкова далечно време, което през неговото перо обаче поразява с наивитета и размаха си, с мащабите на мечтите дори.

Сред най-големите достойнства на книгата е, че тази своеобразна дисекция е поднесена през погледа на дете, лично преживявана и пресъздадена с човешките си измерения, с начина по-който е докосвала хора като нас.

Макар, в самите ѝ детайли, това да е действителност, която едва ли сме изживели, можем да се поставим на мястото на Хлапето, да разберем порива му да изследва (и изпепелява) хора и обекти от една бурно променяща се среда.

Тънкият хумор, фино поднесени детайли и коментари, съчетани с „леко“ вмъквана статистика, превръщат „Животът и времето на Хлапето Мълния“ в необичаен, но блестящ мемоар. Блестящ с комиксова картинност на описанията (тук корицата на българското издание е истинско попадение, в пълно съзвучие със стила на Бил Брайсън). Както и с едва забележимо приплъзнат, но отрезвяващо добър психологизъм. Него откриваме в също толкова хумористично поднесени истини – за Кубинската криза, Студената война, ядрените опити, маккартизма.

Прибавете хиперболи, метафори, находчиви сравнения, и ще получите четиво, което ще ви накара да се смеете, колкото на Емил от Льонаберя и автобиографията на Бранислав Нушич, взети заедно. Но в същото време ще постави въпроси и дори ще даде някои нагарчащи отговори.

„Брайсън в най-добрата си форма“

Това твърдят редакторите на Сънди Телеграф, а от Уолстрийт Джърнъл допълват:

„Бил Брайсън е несравним в умението си да направи дисекция на една култура по толкова забавен и мил начин, че самите обекти на присмеха му примират от смях и дори не сварват да се засегнат.”

Някак сме склонни да им вярваме…

Още за книгата

Бил Брайсън е роден в средата на най-американското столетие – през 1951 г, по средата на Америка в град Де Мойн, Айова, в разцвета на най-многобройното американско поколение – бейби бумърите. Като милиони свои връстници той е израснал под влиянието на фантазията да бъде супер герой. Тичал неуморно из махалата, облечен с любимата си овехтяла футболна фланелка с мълния връху нея и хавлия, завързана около врата му вместо плащ, преодолявайки високи сгради с един скок и побеждавайки злодеи (а понякога и обикновени кретени) основно в мислите си. Тези негови приключения скоро му печелят забележителното прозвище  „Хлапето Мълния“.

За автора

Бил Брайсън е популярен със своите комични и нестандартни описания на пътешествията си по света, които незабавно се превръщат в бестселъри.

Роден в Айова (САЩ), Брайсън избира Великобритания за своя втора родина.

Той живее и работи в Норфолк, удостоен е с Ордена на Британската Империя за своя принос към литературата, а също и с наградата “Джеймс Джойс” на литературно-историческото дружество на университета в Дъблин.

Бивш ректор на университета в Дърам, в продължение на пет години Брайсън е ръководител на кампанията за защита на английската провинция, както и почетен член на Кралското научно дружество.

Избрани цитати

• Най-фрапиращата разлика между преди и сега се изразява в това колко много деца имаше тогава. В средата на 50-те години с Съединените щати има тридесет и два милиона деца на възраст до дванадесет години и четири милиона новородени, които ежегодно биват пльоснати върху повивалниците. Така че деца имаше навсякъде, по всяко време, с невъобразима днес гъстота, но основно там, където се случваше нещо интересно или необичайно. (…) Никой не си и помисляше да ни спре или да предположи, че може би е неразумно да търчим сред задушливи облаци инсектициди. (…) Такова беше времето. А може и да са ни възприемали като заменими, тъй като бяхме толкова много.

Тя беше първата жителка на Айова с бикини, които при това носеше, докато си простираше прането.

• … децата на 50-те не ядяха нищо диворастящо – всъщност не ядяха нищо, което не е захаросано, не е одобрено от известен спортист или телевизионна звезда и не е придружено от безплатно подаръче.
• Така и не можах да разбера какво им беше привлекателното на тези филми. Само говорене, говорене, говорене с онзи мрачен, сериозен, обвинителен тон, характерен за филмите от 50-те. Героите почти винаги се извръщаха, щом започнеха да говорят, поради което създаваха впечатлението, че се обръщат по-скоро към библиотеката или лампиона, отколкото към човека, застанал точно зад гърба им.
• Не знам как бяха успели, но хората, отговорни за 50-те години бяха създали свят, в който почти всичко беше полезно за човека. Питие преди вечеря? Колкото повече, толкова по-добре! Пушене? И още как! Цигарите всъщност те правят по-здрав, успокояват разклатените нерви и изострят изтощения ум, твърдяха рекламите.
• За щастие ние бяхме неунищожими. Нямахме нужда от колани на седалките, еърбег, детектори за дим, бутилирана вода или метода на Хаймлих. Не изисквахме шишенцата на лекарствата да имат предпазни капачки за деца. Не ни беше необходима каска, когато карахме колело, нито пък предпазители за лактите и коленете, за да се пързаляме със скейборд.
• Всяка седмица ни донасяше вълнуващи новини, че нещата стават по-добри, по-бързи, по-удобни. Нищо не бе прекалено абсурдно, за да бъде опитано. „Пощата бе доставена с насочена ракета“, съобщи „Де Мойн Реджистър“ с откровена нотка на вълнение сутринта на 8 юни 1959.

Удоволствията през 50-те бяха нещо различно, защото не бяха кой знае колко много.

• Най-забавното в разочарованията с играчките през 50-те беше, че човек изобщо не подозира какво разочарование го очаква.
• Беше голяма изненада, когато ми просветна, че родителите ми правеха секс – сексът между нечии родители винаги изглежда като нещо невероятно, разбира се, но беше и донякъде радостно, тъй като правенето на секс през 50-те не беше лесна работа. Ако двамата са голи и мъжът е отгоре, а отдолу жената стиска зъби, за да издържи – това беше долу-горе допустимо, но почти всичко останало беше забранено в Америка по това време.
• Често си мисля колко е жалко, че не запазихме онези неща, които ни правеха различни, специални и привлекателни през 50-те. (…) Какъв интересен свят би бил това. Колко прекрасен беше наистина. Боя се, че никога вече няма да видим подобно нещо.

Откъс

Откъс от “Животът и времето на Хлапето Мълния” на Бил Брайсън