Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

 

Любимият Фредрик Бакман се завърна с нова топла и „човечна“ история. Новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг” (ИК „Сиела”) излезе броени дни след Коледа, за да ни напомни, че добро се твори не само по празниците.

Не така „сурова“ като „Човек на име Уве“, с не толкова приказни светове и загадки като в „Баба праща поздрави и се извинява“, на пръв поглед лишена от ярки образи като мизантропите, перфекционистите или непоправимите оптимисти, направили предишните три книги на Фредрик Бакман незабравими.

„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ е много лична новела. Не само за шведския автор. Вероятно за всеки от нас. 

Защото,  както споделя Бакман още на първите страници:

„Това е история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат. Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче.

Честно казано, не написах историята с идеята да я прочетете. Просто се опитвах да подредя собствените си мисли, а аз съм от хората, които трябва да ги видят изложени на хартия, за да ги проумеят. Те обаче се превърнаха в малък разказ за това как преодолявам постепенната загуба на най-великите умове, които познавам, как може да ти липсва някой, който все още е тук, и как искам да обясня всичко това на децата си. И сега пускам думите си да си отидат, пък каквото ще да става.

Ето я – приказката за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка. Приказка най-вече за самото време.

Докато все още разполагаме с него.“

Българската корица на Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

Българската корица на „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, нарисувана от Дамян Дамянов

Докато ни водят по пътя, героите на Бакман облекчават болки. Без дори да назовават тежки диагнози, без да обещават лечение за неизлечими болести.

Мъката от смъртта на любимия си остава мъка. Но оценяваме щастието да обичаш и да бъдеш обичан. Колкото и време да ти е дадено.

Пропуснатите моменти с децата си остават пропуснати. Дори и да си се опитал да ги „наваксаш“ с внуците

(впрочем това е поредната книга на Бакман, сред чиито герои най-щастливи са децата и възрастните хора, а вечно заетите, обикновено с успешна кариера майки и бащи, са сякаш „ощетени“ да пропускат моменти на щастие; на мен лично ми с прииска да спра и да „изгубя“ така ценното си време в игри).

Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг: илюстрациите на Дамян Дамянов

Ако има нещо по-хубаво от хубава книга, то вероятно е хубава книга с красиви илюстрации, създадени специално за нея.

Корицата и илюстрациите в „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ са дело на художника Дамян Дамянов, автор и на кориците на предишните три книги на Бакман: „Човек на име Уве”, „Баба праща поздрави и се извинява” и „Брит-Мари беше тук”.

Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг: избрани цитати

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, за да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме.

* * *

До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне. Тази възраст също не е толкова лоша.

* * *

Да се влюбиш в нея беше като да не можеш да си намериш място в собственото си тяло. Затова той танцуваше.

* * *

– Имахме твърде малко време.
Тя поклаща глава.
– Имахме цяла вечност. Деца и внуци.
– Аз те имах само за миг – казва той.
Тя се засмива.
– Имаше ме цял живот. Моят живот.
– Не беше достатъчно.

* * *

Ще го обясниш на внука ни така, както винаги му обясняваш всичко: все едно е по-умен от теб.

* * *

Той често напомняше на Ноа, че вселената е на повече от тринайсет милиарда години, а баба винаги измърморваше: „И въпреки това ти така си се разбързал да ходиш да я наблюдаваш, че никога не ти остава време са сложиш чините в миялната“. Който бърза да живее, бърза да тъгува, прошепваше понякога тя на Ноа, но той разбра какво е имала предвид едва след като я погребаха.

* * *

Винаги иска да знае всичко за училище, но не като другите възрастни, които искат да разберат дали Ноа се справя. Дядо иска да знае дали училището се справя. А то почти никога не го прави.

* * *

– За мен ти никога не се превърна в ежедневие любима. Остана си огън и електрически уреди.

* * *

През целия си професионален живот той изчисляваше вероятност, а тя беше най-невероятното нещо, с което се бе сблъсквал. Тя преобърна света му.

* * *

– Знам, че сега всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг. Но те обичах, защото твоят ум, твоят свят, винаги беше по-голям от този на всички останали.

* * *

Вселената е твърде голяма, за да й се ядосваш, но животът е достатъчно дълъг, за да имаш компания.

Повечето ни читатели намират статията за вдъхновяваща. А ти?
  • удивителна (13%)
  • вдъхновяваща (30%)
  • любопитна (13%)
  • забавна (4%)
  • гореща (13%)
  • щура (4%)
  • необикновена (17%)
  • плашеща (4%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук