Любимата поредица (Не)познатите визуални артисти на България ни отведе при млад автор, с богата творческа биография и още по-богато въображение. Потапяме се в пъстрия свят на една „наивна романтичка, здраво стъпила на земята“…

Коя е Милена Радева?

Милена Радева е професионален работохолик, който е готов да работи 25/8/366 – т.е. илюстратор на детски книги. От друга страна е наивна романтичка, която е здраво стъпила на земята – т.е. винаги съм готова да поема инициативата.

Разходи ни из любими твои творби и проекти.

Доста ми е трудно да отделя само някои творби, но нека се опитам. Сред едни от най-любимите ми са книгите, които правим с американската писателка Terri Kelley – „How Can Aliens Be Illegal?“, „A Family of My Own“ и поредицата „Writing is a Process“. Това бе и първият човек, който повярва в мен и ми отвори света.

Много се гордея и с двете пластилинени книги, които реализирахме с издателство Софтпрес. Те реално са авторски проекти, тъй като единствените изисквания към мен бяха технически.

Участието ми в юбилейния сборник 150Alice беше огромна чест, тъй като организаторите се свързаха с мен.

И в по-скоро време съм направо фен на Helena Macalino и нейната Wish fish серия и австралийския писател Paola Vinci – там готвим изненади!

Имаш ли любими „платна“ и изразни средства?

Определено имам „картини”, които ме връщат в спомени и размисли и до днес. Сред тях са най-най-първата ми илюстрация към Андерсен, когото винаги съм мечтала да илюстрирам, тя беше за един конкурс.

„How Can Aliens Be Illegal?“, „A Family of My Own“ (които вече споменах), някои изображения от серията, която направих за Leah Selacovich.

Наскоро си защитила дисертация на любопитна тема – „Българска художествена илюстрация от началото на 40-те до края на 80-те години на ХХ век. Тенденции и явления“. Какво откри за себе си, докато траеха проучванията ти?

Тук отговорът ми може да надвиши обема на самата дисертация, но ще се опитам да съм кратка. Мисля, че открих много истини и страшни разочарования.

Периодът, който изследвах задължително е политически обособен и силно стигматизиран в момента. Именно този политически аспект много директно повлия на мнението ми за редица утвърдени и смятани за величия днес художници. По различни причини вече не ми изглеждат нито толкова велики, нито толкова утвърдени.

Бях решила, че в работата си няма да изпадам в крайност на възвеличаване на образи и имена и съм много щастлива, че спазих обещанието си. Позволих си да цитирам критика и материали, които не се приеха лесно, защото рушат образи и ореоли, но реших, че вече е време да се извадят архивите.

Адмирирам това, което направиха и Красимир Илиев с неговата работа по изложбата и книгата „Форми на съпротива”, и Александър Бешков с „Черната тетрадка”. Ще спра до тук, защото темата е безкрайна – около 45 години.

А какви тенденции и явления открояваш днес?

Днес едва ли ще открием твърдо фиксирани явления и тенденции. Много художници успяват сами да изградят своя стил, отдавна паднаха и рамките на отделните школи, каквито са характерни за времето на И. Бешков и Б. Ангелушев или по-късните влияния на традиционни национални елементи и мотиви, ловко маскирани като „априлска линия“.

Свободата днес е може би тенденция. Или явление. Всеки сам се самоопределя, самоизразява, може да смени стила, техниката, медията или да остане завинаги определен от тях. Няма вездесъщ съюз, който да определя цени, норми, изисквания, рамки и несъществуващи философии, превърнали се в култ към едно или друго, няма врагове, няма любимци, няма задължителни откупки или недопускане до изложби.

Всеки работи за себе си, търси клиенти, издатели, прави изложби, представя се, вярва или не в каквото поиска. Именно затова не можем да дадем определение за стил, за движение, за маса – няма ограничения, които да „залостят” илюстраторите във фиксирана рамка. Освен издателите. Но това е друга тема.

Когато се запознахме ти сподели, че, подобно на много други твои колеги, от общо 78 реализирани и издадени книги само 4 са за родния пазар. На какво го отдаваш?

Когато се оказах на „пазара за роби” след магистратурата си положението в издателския бизнес не бе нито розово, нито дори клонеше в тази гама. Когато завършвах, направих най-логичното нещо според мен – направих покани и почуках на вратата на всички издатели на детски книги позиционирани в София.

От над 20 дойдоха представители на две. Отговорът на всички бе: „Не работим с художници” или „Не работим със студенти на Художествената академия”. Тогава разбрах, че няма какво да правя тук и потънах в безкрайността наречена www. След едни драматични 7-8 месеца нещата тръгнаха напред и нагоре. Отново ще кажа с безкрайната помощ на Terri Kelley. А четирите книги са на издателство Софтпрес, държа да отбележа!

Създател си и на сайта „Българска илюстрация“. Разкажи ни за него. Как реши да  да обединиш българските илюстратори и художници, работещи в сферата на книжната графика?

Докато пишех докторантурата си реших да направя един каталог, който да включва огромното количество библиография, което открих – да го систематизирам, организирам и картотекирам. Така се оказа, че има едно, може би даже две поколения творци, за които реално не може да се намери информация. До такава степен, че дори рождени дати не намерих.

Разбирайки, че информацията продължава да се губи с годините, се самоинициирах, да започна да следя кога-къде-какво-кой прави. Защото в днешно време, когато информацията е дигитална, тя се появява и изчезва и няма как да влезе в архивите нито на Народната библиотека, нито на Държавен архив. Това цели сайта „Българска илюстрация“, а в края на месеца ще отчета колко събития, свързани с илюстрацията са се провели тази година в България и за огромна моя изненада не са само и единствено в София.

Предстои ти да курираш изложба, провокирайки и дискусия на тема „Поколението Милениум – илюстратори. Трудната среща с българския издател“ в рамките на Софийския международен литературен фестивал. Какво искаш да представиш и кажеш на подобен форум?

Всъщност, често пъти си мисля, че си говорим твърде много, а нищо не правим.

Нещо от типа управление, чиято мантра е: „Ще свикаме комисия!“, което значи, че никога нищо няма да се случи.

Затова вместо да се тръшкам как нямаме общи изложби на илюстрацията, реших да направя такава. Съвпадение бяха и дискусиите на Националния център за книгата към НДК и срещата ми с Михаела Петрова (НЦК), с която се запознах в началото на годината, а по-късно и с Вера Петрова (МСЛТ), които повярваха на един абсолютно непознат художник, че може да организира, журира, представи и говори за подобна изложба.

И да се върна на въпроса ти – искам да представя нас – поколението, което работи без да вдига шум около себе си, което е намерило своето място и на което му е писнало да чува израза: „Няма илюстратори!“.

Споделяла си, че искаш да направиш света „по-цветен, оживен и красив“ и затова рисуваш. Да очакваме ли скоро авторска книга от теб?

Авторски проекти имам няколко. Те са изключително лични и емоционални и след като ги споделих с няколко издателства и отговорът беше от типа: „Гениални са, но родителите няма да ги купят/няма да се продават в супермаркета/не знаем дали ще си върнем инвестициите“ реших да не си подритвам чувствата по тротоара и да си ги изживявам сама. Така, че по-скоро няма да реализирам авторска книга.

Имаш ли си незададен въпрос към любим артист? Бихме го предали, в рамките на поредицата (Не)познатите визуални артисти на България…

Въпросът ми е към Марияна Пашева – тези магии, които ги твори как и колко време ѝ отнемат?

На нас също ни е любопитно и обещаваме да я попитаме. Очаквайте продължение…

С всички гости в поредицата (Не)познатите визуални артисти на България може да срещнете тук.