Излиза роман за съдбовната връзка на великата дива Мария Калас и Аристотел Онасис

        В тематичната си Колекция „Музи“ издателство „Емас“ ни поднасят роман за любовта на най-великата оперна дива на всички времена Мария Калас и несметно богатия Аристотел Онасис – една от най-емблематичните двойки на 20-и век. Авторката Мишел Марли убедително вдъхва живот на Мария и Аристотел и на техните дръзки и трагични взаимоотношения и ни пренася в едни по-бляскави, по-автентични времена…

        На 16 септември 1977 година спира да бие сърцето на Мария Калас. Една година след смъртта на мъжа на живота ѝ – гръцкия предприемач Аристотел Онасис. Една година, прекарана в доброволна изолация, в спомени и скръб. Калас е само на 53 години.

         „Няма роля за женски глас, която Мария Калас не може да изпее“ –

твърди музикален критик. „Мария Калас е може би най-красивата дама на сцената“ – твърди друг. Хиляди страници са изписани за качествата на гласа, за сценичното присъствие, красотата, емоционалността на тази жена, обожествявана и до днес от ценителите на оперното изкуство. Ала за нея смисълът на живота е нейната любов, Аристотел Онасис. И може би неслучайно Мария Калас умира от инфаркт, изстрадалото ѝ сърце отказва повече да поддържа живота. Но за света остава завинаги нейното феноменално изкуство. 

Годината е 1959-а. Най-известната певица в света, Мария Калас, е на 36 години и е постигнала всичко в живота на една оперна примадона – кариера, милиони, слава, жилища в световни столици… Постигнала го е сама, с дар от Бога – ненадминат глас, но и с огромен труд. От живота ѝ дотук трудно може да излезе вълнуващ роман – израснала без баща, изхранвала като момиче майка си и по-малката си сестра, пеейки на германските войници в кръчмите на Атина, после следване в Атинската консерватория, ранен брак с близо 30 години по-възрастния импресарио Менегини. Концерт след концерт, сцена след сцена, град след град, роля след роля… Живот измамно спокоен, равен, изпълнен с труд и лишен от житейски емоции.

         Докато един ден… Да, един ден 36-годишната Мария среща мъжа! Мъжът, който завладява мислите ѝ, изважда наяве потисканите мечти за истинско семейство и за деца, който открива жената Мария. Мъжът, който слага в краката ѝ себе си. А Мария с готовност изоставя всичко, за което се е борила и трудила, за да го следва в живота.

          Аристотел Онасис вижда Мария Калас на сцената и взема решение – тази жена е жена за него. Нищо, че е обвързан и има две деца – бракът му не може да се нарече щастлив. И верен на предприемаческия си подход, донесъл му славата на най-богатия мъж на планетата, се впуска в действие. Издейства си покани за вечери, посещава концерти, докато най-сетне Мария и нейният съпруг приемат поканата за пътешествие с неговата великолепна яхта. Оттам насетне Аристотел, деликатен, ненатрапчив, изчакващ, успява да се разкрие като човек и да покори за цял живот непокорната Мария.

Мария Калас

Мишел Марли

Без да удостои с поглед красотата на наситеносинята вода, която поглъщаше отблясъците на небето, тя се взираше към пристанището, към двореца „Долмабахче“[1] и минаретата отвъд него. Някога, преди столицата да се премести в Анкара, там се е помещавала правителствената резиденция на Кемал Ататюрк. При първото посещение на двореца тя се почувства като пред венецианско палацо. Да, „Долмабахче“ беше по-голям от повечето сгради по Канал Гранде, но бе издържан в същия стил. Преди сто години дворецът бил построен за един от султаните на Османската империя – междувременно бе забравила името му, но Аристо сигурно го знаеше. Макар да не беше завършил училище и никога да не бе посещавал университет, той беше впечатляващо образован. Всеки ден я поразяваше със знанията си. Всъщност „впечатляващ“ беше най-точното определение за него. Наистина впечатляващ мъж.

Зад челото ѝ пулсираше болка. Постоянните размишления я уморяваха. Защо се губи в мисли, които не водят до целта? Взе решение пред олтара. Време беше да го съобщи на засегнатата личност.

Работната стая на Онасис се намираше в четиристайния му апартамент на палубата на мостика. Мария бе влизала там само веднъж, в началото на обиколката, когато гордият домакин разведе гостите си из яхтата. Днес пред вратата я посрещна стюард, почука и съобщи на шефа си за посетителката.

При влизането ѝ Аристо стоеше зад писалище в стил Луи ХVI и тъкмо посягаше към един от трите телефона. Беше гол до кръста – бе свалил ризата и вратовръзката. Изглежда, се бе успокоил. Посрещна я със сияеща усмивка.

– Мария! Каква прекрасна изненада!

Посегна с една ръка да вземе ризата си, а с другата ѝ посочи стола за посетители пред писалището.

– Не е нужно да се обличате заради мен – рече тя. Сети се, че за първи път остават сами в затворено помещение на борда, и добави бързо: – Няма да стоя дълго.

– Аз също знам как се пази приличие – отвърна развеселен той.

Определено беше по-уместно да се облече. Вярно, често го беше виждала по бански във и около басейна, ала в този момент голото му тяло я смути много повече от преди. Закопня ръцете му да я обгърнат, да зарови лице в тъмните косъмчета на гърдите му, да плъзга устни по загорелите от слънцето рамене, да вдъхва аромата му. Никога не беше изпитвала такива чувства, гледайки мъж.

Почувства се неловко и вдигна поглед към портрета с маслени бои на стената. Видя млада жена с черна коса, красиво лице и изразителни очи. Макар да се открояваше върху тъмната ламперия на стената, картината не бе останала в паметта ѝ след първото влизане в кабинета. През онзи ден погледът ѝ бе прикован върху платното на Ел Греко, окачено на отсрещната стена. „Мадоната с детето, света Мартина и света Агнес.“ Розовочервените, сините и зелените, жълтите и оранжевите нюанси буквално опияняваха зрителите. Завладяна от образа на Божията майка, Мария си припомни, че навсякъде носи малка икона на Света Богородица. Днес остана поразена от портрета на непознатата жена – макар да не се доближаваше и наполовина до творбата на известния ренесансов художник, изображението притежаваше особена изразност.

– Коя е жената? – попита тя, преди да осъзнае, че се натрапва, и смутено стисна устни.

– Пенелопа Онасис – отговори спокойно той, докато си закопчаваше ризата. – Моята майка. Поръчах портрета по една стара фотография. Единственият ми спомен за дома, когато напуснах Смирна. – След кратка пауза добави: – Според някои хора портретът не бил особено добър. Харесва ли ви?

Хареса ѝ преди всичко жестът: да поръча да му нарисуват портрет на майка му.

– Прекрасно е, че пазите паметта на майка си.

– Благодаря. Това беше мило. – Усмивката му стана официална. – Какво мога да направя за вас? Не вярвам да сте дошли при мен без причина.

– Така е. Важно е.

Внезапно се затрудни да облече в думи какво ѝ минава през ума. Как да му каже какво ѝ пари на душата?

Неспокойно се премести напред.

– Дойдох при вас… – Млъкна рязко. Какво правеше тук всъщност? Не, така трябва, нали е решила да следва чувствата си. Нямаше друг начин. – Дойдох да ви кажа, че ще имате онова, което желаете.

Той мълчеше. Гледаше я пронизващо и не помръдваше от мястото си.

Мария бе очаквала друга реакция.

„Навярно не те е разбрал“, предупреди я вътрешният глас.

Преглътна и изрече с най-голямата сериозност, на която беше способна:

– Ще напусна съпруга си. Бракът ми е окончателно приключен.

Той пое дълбоко дъх, но пак не каза нищо.

– Бракът ни стана невъзможен, но… Правя го преди всичко за вас. Искам да съм свободна за вас.

Каза го. Трудни думи, но ги изрече. Изрази гласно чувствата си.

Най-сетне той реагира.

– Правите ме най-щастливия мъж на света. – В тихия му глас звучеше неподправено вълнение.

Изведнъж Мария се почувства безкрайно лека. Бузите ѝ пламтяха, гърлото ѝ пресъхна от възбуда, усети как грее отвътре, сякаш някой бе запалил светлина в душата й. Погледна го и отговори на усмивката, стигнала до устните, идвайки от място, което тя желаеше да проучи из основи.

Без да я изпуска от поглед, той заобиколи писалището и застана пред нея. Обгърна лицето ѝ с две ръце и се наведе.

– Отдавна искам да го направя – прошепна. Дъхът му помилва страните й, устата му докосна кожата й, заигра се нежно с устните й.

Погледът на патриарха опари съзнанието й. Внимателно се отдели от Аристо.

– Готов ли си да се разделиш с Тина?

– Да. О, да, готов съм.

Внимателно свали очилата ѝ и ги остави върху писалището. Отново се наведе над нея и най-сетне я целуна.

„Съдбата иска така“, мина ѝ през ума.

А после престана да мисли.

***

Второто действие на почти всяко оперно либрето включва голяма сцена, разиграваща се на празненство. Мария бе пяла много такива арии и познаваше до болка опиянението и следващото го крехко щастие. Когато Аристо пожела да направят парти на палубата, тя не посмя да си представи нито трудното трето действие, нито какви проблеми я очакват след завръщането в Италия. През нощта „Христина“ щеше да потегли от Истанбул и да се насочи на запад. Мария не знаеше дали това е поводът за малкото празненство. Навярно Аристо искаше да отбележи и ней­ното решение, и своята надежда да изживее голямата любов. Не ѝ каза, а и на нея ѝ беше безразлично. Никога не се беше чувствала толкова лека и безгрижна.

Уговориха се да се държат както обикновено, да не дават воля на чувствата си. Налагаше се да се съобразяват със семейство Чърчил и с другите гости, да зачитат чувствата на брачните си партньори и на неговите деца. Щяха да крият любовта си и пред всички хора на борда – не само пред гостите, но и пред 45-членния екипаж. И двамата бяха наясно, че няма да е лесно да играят ролите си, както досега, дори ако по време на разговорите им никой не забележеше как внезапно минават към интимното „ти“.

---

[1] Дворецът е построен през периода 1843-1856 по времето на султан Абдул Меджид I. Съчетава стиловете барок, рококо и ар нуво, характерни за Европа през ХIХ в. – Бел. прев.