Днес се срещаме с авторката на романа „Зад гърба“, нашумялата украинска писателка Гаска Шиян. Произведението е отличено с Европейска награда за литература през 2019 година.

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

„Зад гърба” (превод: Пенка Кънева, художник: Стефан Касъров, ИК „Колибри“) е драматичен роман за съвременна Украйна с нейните национални и морални проблеми, за дълга и патриотизма, за женската съдба в едно традиционно патриархално общество. Докато приятелят на Марта Макс постъпва в украинската армия, за да се бие във войната в Източна Украйна, младата жена – опитна ай-ти специалистка, която живее и мисли с термините на съвременните технологии (лъмбърсексуален, бохо, байкър, екофрик е най-малкото, на което читателят ще се натъкне), се опитва да се приспособи към новата ситуация, но трудно понася тежестта на социалния натиск и раздялата с Макс. До деня, в който заминава за Париж, където започва бурна връзка със студента Ксавие.

Зад гърба

Гаска Шиян

Бялата извивка на детинското наивно сърчице като в момичешки лексикон се разтапя сред всепоглъщащия здрач и губи половината си. Очите ми се премрежват. Дори изписаното на асфалта „Аз с Мери“ прочитам като „С МЪРТ“. Снегът застила старо дървено каче, в което довчера са кълцали зеле за неизброими литри армея. Чувствам се така, сякаш изтръгвам сърцето си, нахапано от бълхи; докато го режа на филийки, то се охлажда и обезболява. Къшей за мен, къшей за теб, къшей сухарче за из път. Да си го сложиш под конското седло. Да го прибереш сред страниците на писмата. Макар че какви ти писма. Вече никой не пише писма. Просто оскъдни есемеси, съставени максимум от три съобщения, такъв е разрешеният от оператора обем. По навик с латински букви за по-евтино, макар че отдавна не е въпрос на пари. Бълхите на нашите терзания са изгладнели и премръзнали, те са ситни и чевръсти. Подскачат като юници към водопоя, към езерцата прясна кръв, където се издуват на пурпурни гумени капки и застиват като чудновати таласъмчета по разрезите на гъвкавия ми сърдечен мускул. Такова месо мъчно се дъвче и не е вкусно без подправките за пастърма.

Сякаш разкъсвам здрача. Дишам като риба. Тътря тежка торба. Газя размекнатия сняг. Гълтам въздуха. Като някое дребосъче ситня с малки твърди крачки, изчоплям от полуразтопената киша втората половина от сърцето си.

Ситуацията околовръст ме дразни също както би ме дразнил някой идиот, който сред зима кара с летни гуми, пиян, без да му пука и без никакви правила. Пък ти размахвай юмруци и надувай клаксона. Дори можеш да го заснемеш как пердаши на червено и да го пуснеш в социалните мрежи. От това обаче безсилието ти още повече се задълбочава, тъй като нито броят на публикациите, нито клетвите по негов адрес в коментарите на групата ВАРТА-1, нито привличането на представителите на новата полиция ще променят каквото и да било.

Понесла съм буркани с кисело зеле и замразени пълнени тестени топчета. Сушени плодове и зеленчуци. Къси чорапи и бельо. Имам висше образование и хубава работа. Можех да подкарам колата и да транспортирам доста повече обем. Бързо и ефикасно. И да насъбера из града доброволки с децата им, дето все нещо лепят, сушат, варят и прехвърлят пари от една карта в друга. Няма с какво друго да се забавляват. Затънали са във втория си отпуск по майчинство, без още да са излезли от първия, та се чудят с какво да се занимават.

Кой знае защо, тътря тази торба – като изкупление и наказание. Ти замина вчера. Хубавичко се сбогувахме. Пийнахме и се изчукахме. За малко да се окаже страстно. Защото заминаваш задълго и изобщо не се знае дали ще се завърнеш. Ала наченахме отпуснато, като по задължение, и си мислех кога най-сетне ще престанеш да дъвчеш зърното ми по отработен алгоритъм. Избиха ми сълзи. Ти се движеше ритмично и дишаше тежко. Май за да свършиш, се съсредоточаваше и мислеше за нещо свое. Бърчеше чело, притиснат до слепоочието ми, бе отворил уста и гърлено изохкваше. И аз правя същото, когато не съм достатъчно възбудена. Този път обаче ме мързеше дори за толкова. Бях провиснала в някаква празнота, изпълвах се с нея, глухата, лепкавата, безизходната. Падах и сама се улавях.

Не чувствах нищо. Гласът ти достигаше някъде отдалеч, като че ушите ми бяха заглъхнали. Вперих очи, пълни със сълзи, в приготвената ти раница. Прегърнах те истерично. Ухапах те по рамото – понечих да опитам със зъби дали съм привлекателна като жена, дали у теб възниква непреодолимо желание да ме пляскаш по дупето, дали ключиците ми не са щръкнали прекалено, дали коленете ми не са твърде остри? Дали пък и зиме не трябва да си лакирам ноктите на краката? По-добре ли е, когато разтварям широко крака, или когато ги вдигам горе и ги кръстосвам? Достатъчна ли е извивката на гърба ми, когато си отзад, или мязам на квадратна отливка? Обаче ти, кой знае защо, не долови тези мои въпроси – само, втренчен в тавана, ме галеше по главата с дясната си ръка, а лявата бе отпуснал върху гърдите си, сякаш за да усещаш собственото си пулсиращо сърце. Същински доктор. Като че проверяваше дали всичко в гърдите ти си е на мястото, дали всичко съвпада с всичко – решенията с чувствата, изборът с желанията. Не усети сълзите ми. Или се престори, че не ги забелязваш. Затова скокнах рязко – и хайде в банята. Горещите силни струи бяха единственото, което тогава ме накара да почувствам тялото си. Тогава. А всъщност вчера.

Днес в пет те закарах на гарата. Минахме покрай камарите пясък и паваж, натрупани заради ремонта на трамвайните релси. Пътният знак сякаш известяваше за неуточнената във времето липса на път, нали заради климатичните условия ремонтът може да се проточи неизвестно колко. След пустия мост на Дворцовия площад се оказа необичайно оживено. Новобранците, в очакване да бъдат строени, се бяха сгушили като пиленца сред гъстия леден ръмеж. Ти застана отстрани 8 до хаотичния намек на строй и още щом дадох на заден, нахлузи на главата си своите бели безпроводникови наушници. Кой знае защо, начаса си помислих, че ще ти ги отнемат тези яки селяни, дето по това време са свикнали да изриват на добитъка, та затова не изглеждат нито бледни, нито наплашени. Пушеха и плюеха настрани. Духаха с червените си мутри в червените си шепи. Мислеха си май, загледани в светлото ти яке, в обувките ти „Коламбия“ и в чисто новата ти раница, че си някой от онези, дето татенцето и мамичката не са успели да отърват от военна служба по някакви чудати причини – може да си се заяждал с началството, а може военните да са поискали майка си и баща си. Отдалечавах се от тебе през онази утринна нощ – зад всички прозорци като че се таяха черни бездни, като че се концентрираха екстракти от дъното на човешките души. Преследваше ме чувството, че на тила си имам още две очи, взрени в екливия тунел на улиците, същински бинокъл в огледалото за обратно виждане. Твоята фигурка в тази обратна, безперспективна перспектива се отдалечава, ала някакво свръхмощно устройство в главата ми ме доближава до безукорните ти нокти – без ни една драскотинка, бляскави, сякаш полирани; до ниско подстриганите слепоочия под дългата коса; до драскотинките по брадичката от бръсненето, до четинките, които сякаш се мобилизират и започват да шават дълбоко в кожата още щом ги обръснеш. Също като в компютърна игра сканирам през дрехите ти, ти се обръщаш като 3D модел вътре в главата ми и аз стисвам твоите облени в нежни тлъстинки хълбоци и прокарвам пръсти по гъсталака под пъпа – тези места са ми някак особено нежни, меки и свидни, иде ми да притисна буза към тях, докато ровя с пръсти из нервните връхчета между ухото и вадичката на тила. Ала допускам някаква грешка и се стига до ъпгрейд, несъвместим с моя iOs. На следващия светофар паметта ми забуксува и удря спирачка, а батерията ми се смръзва и угасва.

31 октомври. Първият сняг, подранил, остър. Случва се. Едновременно с дъжда разсича бузите, студът така пронизва, че с нищо не можеш да се сгрееш. Дрехите са неудобни, хем са тесни, хем провиснали. Струва ми се, че съм не толкова непривлекателна, колкото безнадеждно сива, остаряла и тромава. Сякаш за денонощие съм натрупала години и килограми. Очите ми са хлътнали в тресавище от синини. Гърдите ми са провиснали. Коремът и задникът ми са изгубили всякаква гъвкавост. Кожата ми е прежълтяла и се е изпъстрила с капиляри. Имам чувството, че от вчера насам съм износила, родила и откърмила минимум три деца.

Отварям уста да изкрещя, ала оттам като топка памук излита няма пустота. Нямо избухва в пара сред снежинките и рухва на земята като строшена новогодишна топка за елха. Най-много ми се ще сега да се озова вкъщи под завивките. Да се завия презглава и да не се покажа вън до пролетта. Всъщност няма пречка, само първо да се отърва от торбата. Пръстите ми посиняват от нея. Главата ми се върти. Разбирам, че от общата ни вечер насам не съм хапвала нищо. Сядам на стъпалата пред магазина. Отварям торбата. Изваждам отвътре пакетче ръкотворни домашни курабийки с листче, изписано с детски почерк. Мартуся, дето сигурно е била сред дечурлигата, които през междучасието едва не ме събориха в коридора на старото училище, благодареше на войниците за мъжеството им и им пожелаваше божия закрила. Тогава обърнах внимание и на това, че гардеробната бе цялата окичена с маскировъчни мрежи, мрачни като крила на немощен ангел, който вече не може да излитне до небето. А някаква ученичка от горните класове я свестяваха, защото получила есемес, че татко ѝ вече бил на полигона. Развързвам синьо-жълтата лентичка и слагам в уста една цяла курабийка. Налага се да положа усилия, за да захвана да дъвча. В гърлото ми е заседнал камък. Мъчително преглъщам и трохите ми издират хранопровода. Не изпитвам глад, затова няма какво да преодолявам. Няма какво да премине. Освен безкрайните дни, които ще трябва да преборвам със свои сили. Когато курабийките в пакетчето свършват, главата ми вече не е толкова замаяна. Просто ми е останало усещане като от тъп удар в тила. Зад мен се отваря вратата и продавачката иска да лисне кофа мръсна вода. В такова време се налага постоянно да мият пода. Зърва ме в последния миг, не смогва да възпре инерцията си. Едва успявам да се дръпна встрани и калната вода се излива право в пълната ми торба. Бучките кал, пясък, парченцата мокър картон, кафявата вода – всичко това се плъзва по бурканите с кисело зеле, стича се в пакетчетата с курабийките и със замразените тестени топчета, измокря листчетата, изрисувани с флумастерите, с химикалките, целите в искрици. Продавачката изохква, хваща се за сърцето, втурва се да се извинява, грабва ми торбата и се захваща да спасява пакетите. Бърше с пръсти изписаните от децата листчета, пръстите ѝ са огрухани и мазни, в гънките кожата е по-тъмна, ала ноктите ѝ са покрити с тъмночервен ярък лак с рисунка, макар и явно пораснала за седмица и половина, но все още прилична наглед. Вдигам поглед и забелязвам, че тя скришом плаче. Хлипам, ридая и аз, задъхвам си до невъзможност да дишам, падам върху топлите ѝ меки гърди. Тя е от жените, които никога не студуват, отпуснатата кожа в деколтето ѝ лъхти на топла пот и на евтин парфюм, а ръцете ѝ – на салам и белина. Прегръща ме като дете, а аз ридая ли, ридая и ридая. Сякаш този разлив няма свършване. Ама не, имам чувството, че навитият механизъм полека забавя и спира. Кранчето се завърта. Мирясвам. Както ме гали по главата, и тя се успокоява и отпуска прегръдката си. Гримът ѝ се е разтекъл и се е превърнал в каша – златистите сенки и черната подочна линия, тушът, който удебелява и тройно увеличава ресниците, подпрени и от изкуствени, тъмното седефено червило дивно се е съчетало със златния зъб горе до кучешкия. Имам чувството, че никога не съм съзирала толкова кафяви скули, ще речеш, че е трупала загар на Бали. Общо взето, е от лелките, които не предизвикват нищо освен страх и стремеж да си по-далеч от тях. Такива винаги мълком пренебрежително ти подхвърлят покупката като кокал на псе и те ощетяват в рестото. Вместо всичко това тя си бърше лицето като момиченце, моли да я изчакам, юрва се нанякъде, шляпайки с пластмасови чехли, нахлузени върху чорапогащник и къси чорапи, и след миг се завръща с пакет, натъпкан с шунка, с консерви кондензирано мляко, с бонбони, чай, кафе и цигари.

– Можеш ли ги отнесе? – пита кратко и се извръща, преди още да е видяла дали съм кимнала.

Връща се зад тезгяха и се тросва на бабичката, която старателно разчопля с нокът варено тестено топче от кулинарията, проверява тестото – дали не е прекалено кораво за нейните зъби. Разгаря се традиционната разправия, но в резултат старицата взема една сармичка, три тестени топчета вареники и две кисели краставички. Тя е несретна и придирчива – мрази да готви, колко ѝ трябва на нея, щото друг няма. Продавачката обаче е заядлива и изнервена – и тя мрази да готви, но няма как: за мъжа си и за двамата си големи синове през неработно време майстори стотици тестени топчета с пълнеж и увива сарми. От краткия ѝ пристъп на човечност не остава и следа. Жените се надпреварват в битово-класовата си омраза и сетне се разделят с чувство на облекчение, ободрени от взаимната си отрова.

За авторката и премиерата на „Зад гърба“ у нас

Гаска Шиян (р. 1980 г.) е известна украинска писателка, преводачка, блогър и фотограф.

Завършила е класическа филология, притежава книжарница, ръководи курс по творческо писане. През 2014 г. е публикуван дебютният й роман, който носи заглавие „Hunt, Doctor, Hunt!” „Зад гърба“ е вторият ѝ роман, за който през 2019 г. получава Наградата за литература на Европейския съюз. Творба, горещо приветствана от критиката и предизвикала полемики в читателските среди – отчасти заради натуралистичните сексуални сцени, но най-вече заради богоборческия си дух и бунтарското отношение спрямо семейни и социални ценности.

Oнлайн премиерата на „Зад гърба“ ще се състои на 8 ноември, понеделник, от 19:00 ч. българско време в платформата ZOOM и може да бъде проследена на фейсбук страницата на издателство „Колибри“ – Colibri Books.