На 30 юни (сряда) се проведе премиерата на дългоочаквания първи роман на Любомир П. Николов „Крайни мерки“ (ИК „Сиела“). Добре познат в жанра на краткия разказ като автор на сборниците „Щастливите хора“, „Фламинго за обяд“, „Натюрморт с мъже“, „Слънчев бряг – код жълто“, „Въжеиграчът Карой“ и „Очи на сляп, език на болен“, Николов за пръв път насочва перото си към по-дългата форма.

---

Романът може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Представянето на романа се състоя в пространство „Мисия 23“ (ул. „Мизия“ 23) в София с участието на журналиста и радиоводещ Ива Дойчинова, писателя и главен редактор на изд. „Сиела“ Захари Карабашлиев и актьора Пламен Славов.

„Съвременният човек играе много роли. Направих си експеримент да разградя един човек, да го поставя в опасни ситуации и да имам свободата да наблюдавам това, което се случва. Хората, които жертват самоличността си, за да угодят на другите – това се среща все по-често в съвремието ни“ – разкри философията зад романа Николов.

Колко е лесно един човек да се превърне в чудовище? И къде е границата на нещата, които сме готови да направим в името на това, което обичаме?

За пореден път Любомир П. Николов намира необикновени герои за своята необикновена история. В един наглед невъзможен свят един мъж търси избавление за любимата си, но неусетно се превръща в експеримент в ръцете на съвременен доктор Франкенщайн.

„Крайни мерки“ е красива, многопластова, неочаквана и хипнотично убедителна история от едно от най-талантливите български пера.

Крайни мерки

Любомир П. Николов

Е, да погледнем Воронов отстрани.

Надя се приземи в живота му с упорството на аварирал боинг, започна да го придърпва и придърпва, а нямаше място за отстъпление, защото Воронов се бе заселил на остров. И не бе само тя; като безпътна буря донесе със себе си фантомния прах на хаотични случки, които с всеки дъжд се циментираха в устойчиви и непобедими събития, от които бе невъзможно да избяга. С Надя щеше да дойде едно подигравателно и срамно чудо, после една благословия, известност, която разбуни пресата и вкара епископа в теософски полемики, и се случиха ред други събития, които избутаха големия сенсей Воронов от онова петно суша, очертано с кръг от каменни фосили, в което той се бе оттеглил да медитира. Намерението му бе да премисли загадките в самота и спокойствие, но се оказа, че да се мисли за празни работи, не е от полза никому и съдбата, като го видя, че е така подготвен и толкова уверен в своята неразрушимост и психична устойчивост, му изпрати изпитания извън неговите сили.

Това е, погледнато отстрани. Ще гледаме отстрани, не отвисоко.

Алекси Воронов, който беше вътре в историята, не допусна нито една грешка, но и при прилична игра човек може да бъде вкаран в клинч, а може и да загуби мача.

***

Зина обичаше да разпуска с водка, когато на другия ден не я очакваше операция. Имаше три-четири такива дни в месеца и след обичаен ритуал, включващ продължителна следобедна вана, се излягаше на дивана, загърната в термоодеяло, и си пускаше цигански романси в едно настроение с много повече отчаяние, отколкото здрав разум, и започваше да се налива.

На Алекси му отне доста време, за да разбере, че това се повтаряше с регулярността на стар навик. Разбра и че в тези дни Зина искаше той да е наоколо, искаше не само да е при нея, но ѝ трябваше и като слушател. Заливаше го с приказките на жена, която няма никаква възможност да клюкари с други жени. Алекси присъстваше и изслушваше, без да оспорва каквото и да е. Не му се влизаше в подобни разговори. Хората със сериозни професии, знаеше от опит, са доста слаби в какъвто и да е отвлечен спор извън своята специалност. Работохолиците презират всякое плямпало, но не подозират, че и обратното е в сила. Всякое плямпало с класическо образование може да вкара в словесен капан доста инженери.

Една вечер все пак Зина го изненада. Бе доста пряма.

– Защо не се разведеш с Надя и да се оженим – каза му закачливо. Дори не беше пила достатъчно. Вероятно гледаше на Надя като на нещо, което трябва да се отстрани като пречка. Органика с неясна функция.

Алекси не намери какво да ѝ отговори. Тя е мой ипостас и аз съм неин, моя опора и същност, би казал на някой приятел, който го разбира, но не и на жената хирург. Изпи набързо още една чаша и след малко си тръгна. Дори не ѝ беше сърдит. Мисълта за брак бе абсурдна, но все пак съдържаше идеята, че животът предстои в цялото му забравено и непотърсено великолепие. Някой те иска – значи си жив.

Реши, преди да заспи, че Зина е куршумът, формата на пистолета и ръката на еволюцията едновременно. По-слабите не трябва да пречат, нали. Човешка логика без много човечност. И все пак тя му помагаше толкова много. Той уж ходеше по ръба, но това бе толкова кинаджийска опасност, толкова показен трик, след като само да протегнеше ръка, и стигаше предпазното въже. Зина, безпощадната, но сигурна опора. Тя бе въжето.