Два любими романа за деца от обичания от няколко поколения Павел Вежинов – „Следите остават” и „Произшествие на тихата улица” – оживяват в ново луксозно издание с меки корици – с логото на ИК „Сиела“ и приказното художествено оформление на Дамян Дамянов.
Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
В едни други, по-различни и почти невъобразими времена децата нямат смартфони, нито следят в захлас новите интернет знаменитости. Те са на улицата, увлечени в своите въображаеми игри – и понякога попадат в съвсем истински приключения. И стават главните герои в тях.
Първото издание на „Следите остават“ се появява на пазара далечната 1954 г. Това се оказа произведението на Павел Вежинов с най-голям тираж – почти 400 000 на български език. Ако се допълнят и тиражите на преводите, а само на руски официалните екземпляри са над 130 000, то броят на читателите се оказва неизмерим. Две години след появата му романът оживява и в незабравимата едноименна екранизация на режисьора Петър Б. Василев.
„Произшествие на тихата улица” е другият приключенски роман от талантливия писател, който развълнува сърцата на хиляди деца още с публикуването си. В един юлски ден едно дете изчезва мистериозно, а догадките какво се е случило с него развихрят въображението на неговите приятели. И загадката трябва да се реши както от тях, така и от властите, които не могат да си позволят просто така деца да изчезват от тихата улица.
И дори и всичко да се променя, а поколенията да идват и да си отиват, едно си остава същото – „поривите на младите хора към изява и подвизи”. „Следите остават” и „Произшествие на тихата улица” будят именно онова желание за дръзки приключения. А кой знае – може би те дебнат всеки един от нас зад ъгъла.
Павел Вежинов споделя: „Следите остават“ е една от книгите, които съм писал с най-голяма обич и увлечение. Когато работех над нея, си спомнях за моите детски и юношески години, през които за мене бе истински празник, ако намерех някоя книга със странни и интересни приключения. Но това бяха творби от чужди автори, в тях се описваше чужд за нас живот.
А защо в нашата нова литература да няма такива интересни и занимателни книги? Нима те не могат да възпитават младия читател?
Произшествие на тихата улица
Павел Вежинов
В един юлски ден в дома на мебелиста Захари Пиронков се случи събитие, съвсем необикновено за времето, в което живеем. Колкото и да се стори това странно на младите читатели, именно в тоя ден изчезна безследно и безизвестно шестгодишното момченце Васко – малкият син на мебелиста. Тая история разтревожи целия квартал и стана причина за какви ли не слухове и догадки. Та наистина – кой може да открадне шестгодишно дете? Такива работи отдавна не се случват. Като бях малък, моята баба ме плашеше с грозната циганка с голямата парцалива торба. По-късно четяхме за американските гангстери, които крадат деца, за да искат срещу тях откуп. Но тия работи са минали, никой у нас не краде деца.
Но тогава къде изчезна Васко?
Цялата тая интересна и любопитна история ще се види на читателите още по-странна, ако се имат пред вид нейните герои. Работата беше в това, че в самите герои нямаше нищо интересно и странно. Те си бяха съвсем обикновени хорица с най-обикновени съдби и както сте чули да се казва, с най-простички и неинтересни биографии.
Впрочем да започнем от самия тоя Захари Пиронков. Както вече казахме, по професия той беше майстор мебелист в една хубава и добре уредена трудовопроизводителна кооперация. На възраст беше около тридесет и пет годишен и във външността му нямаше нищо забележително. Беше нисичък, но набит и плещест, с добряшко румено лице и сини очи, които дори в тая възраст бяха запазили някакво детинско изражение. По-особено впечатление правеха мустаците му – рижи и редки като планинска ивица, засята без особена грижа и старание. Той беше веселяк, пийваше си, макар и не много, предпочиташе веселите филми пред трагичните и футболните мачове пред театралните спектакли. Не беше лаком, но обичаше да си похапва – по отношение на любимата гозба се колебаеше между пържените кюфтета и попската яхния. Беше женен от десет години, с жена си живееше обикновено, щастливо. Случваше им се много рядко да се поспречкат или разсърдят – обикновено в неделен ден, когато той предпочиташе да отиде на някой глупав мач вместо на екскурзия из дефилето на Искъра.
Понеже трябва да бъдем докрай добросъвестни – дори и в незначителните подробности, нещо, което е от голямо значение за истории от криминален характер, – ще съобщим, че дори в тоя крайно обикновен човек имаше нещо необикновено. Това беше неговият каскет от оранжевожълто кадифе с голямо копче на върха. Наистина такъв чудноват каскет никой друг в града нямаше. От тоя каскет имаше единствена някаква полза жена му – лесно ѝ беше да открие по него мъжа си, ако го загубеше някъде в навалицата.
Тия прости и безинтересни данни за мебелиста доведоха, както ще видим по-късно, до големи затруднения следствените власти. Те не подсказваха нищо, до нищо не водеха. Дори произходът на каскета беше веднага уяснен, Пиронков го беше получил още преди пет-шест години от един свой колега евреин, който пък от своя страна го бе получил – вече в доста поизносено състояние – от еврейската помощна организация „Джойнт“. Не, и чудноватият каскет до нищо не водеше.
Може би нещо по-интересно имаше в жена му? Не, нямаше. Тя беше около тридесет и три годишна, руса и пълничка, с продълговата бенка под лявото око, сякаш на бузата ѝ постоянно беше кацнала някаква досадна муха. По характер беше добра, търпелива, умееше отлично да готви. За разлика от мъжа ѝ нейното любимо ядене беше сарми с лозови листа. Това последно обстоятелство изигра фатална роля в цялата тая заплетена история, но ще бъдем крайно несправедливи, ако обвиним за това бедната жена. Ако човек обича лозовите сарми, това съвсем не означава, че не обича децата си.
Последният член на фамилията се казваше Васко и както вече споменахме, беше едва шестгодишен. На такава възраст мъчно е да имаш някакви особени преживелици или някакви що-годе забележителни връзки с обществото. Той се познаваше предимно с кучета, с котки и с няколко махленски деца, за които не можем да кажем нищо особено. Три по-забележителни неща се бяха случили в живота му, но и те не доведоха до никакви следи. Ще си позволим дда ги изброим, за да бъдат читателите ни съвсем наясно.
Когато беше едва едногодишно дете – или още по-точно бебе, – той страдаше от това, което народът нарича „захласване“. Случи се, да речем, да залепи пръст на горещата печка и както трябва да се очаква, веднага да нададе ожесточен рев. Тоя рев водеше до „захласването“ – т.е. до невъзможността да си поеме дъха. Васко целият посиняваше, опулваше страшно очи и оставаше така с раззинати уста, готов сякаш да глътне целия свят. Свестяваха го с една твърде изтънчена медицина – лепяха му енергични плесници по кръглите, сладки, посинели бузи, или пък го обръщаха с главата надолу. Между впрочем Васко си взе навреме бележка от тоя спартански начин на лекуване и след година престана да плаши своите родители с лошите си прозевки.
Второто произшествие стана, когато беше на две години и половина. Веднъж той се покатери върху облегалото на един стол и падна от него надолу с главата върху циментовата площадка. Като видя тая сцена, майка му едва не припадна от ужас, но последствията бяха незначителни – само една синьоморава цицина на челото, която носи близо цяла седмица. След тоя случай всички роднини решиха, че Васко наистина притежава една солидна наследствена пиронковска глава.
Третото произшествие с Васко беше сравнително най-опасно. В същия двор живееше каруцар частник, мълчаливец и пияница, на име бай Станко. По два пъти на година той биеше до смърт или жена си, или някой друг, който му паднеше. Когато Васко беше на пет години, бай Станко хвърли по жена си голямо парче тухла. Но кака Станковица беше жена препатила и ловка, тя се наведе бързо и тухлата улучи прозореца на Пиронкови. Точно в тоя момент Васко седеше на масата и закусваше мляко с палачинки. Тухлата разби прозореца и падна точно върху порцелановата захарница, наследствено владение на Пиронкови от петдесетина години. Захарницата стана едва ли не на прах, а палачинките се разлетяха из стаята. От цялата тая история Васко се изплаши толкова много, че почна лекичко да заеква – не винаги, но непременно, когато се опитваше нещо да излъже. Така майка му винаги ловко улавяше малките му лъжи, докато най-после Васко съвсем престана да лъже.
Както се вижда, и биографията на Васко не водеше до никакви следи.
За да попълним докрай картината, ще споменем и за близките роднини на семейството.
Мебелистът имаше брат и сестра. Сестра му беше омъжена за инженер, който в момента на разказа беше преподавател в софийската политехника. Това беше най-видният роднина на семейството Пиронкови, които се гордееха с него.
Братът на мебелиста беше майстор стругар във вагонно-локомотивния завод. Той имаше три деца, две от които ходеха на училище, и както ще видим по-късно, изиграха интересна роля в тая заплетена история. Братът живееше през една улица и между двете семейства съществуваха най-искрени дружески отношения. Семейството Пиронкови живееше в един от тихите столични квартали в началото на Подуяне, някъде около бившето Военно училище. На лицевата страна на двора имаше четириетажна кооперация, а вътре в самия двор две стари едноетажни къщи, вече доста нехигиенични. Едната от тях обитаваше каруцарят частник, другата – мебелистът, който се беше обзавел добре и нямаше никакво намерение да търси нова квартира. Изобщо семейството беше доволно от съдбата си и никой не подозираше, че върху него ще се струпат събитията, които ще опишем в нашата повест. Те ги приеха сериозно, като достойни граждани на нашето общество, които вярват в неговата сила и справедливост. Все пак Елена Пиронкова си поплакваше тайно нощем, мъжът дълго се въртеше в леглото си и пъшкаше. Но на сутринта и двамата бяха бодри, така че никой не разбра колко голяма е тяхната мъка.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.