Понякога само един миг е достатъчен, за да поеме животът ти в напълно различна от планираното посока. Но в романа на Джесика Парк “180 секунди” социалният експеримент, който преобръща живота на героинята, продължава малко повече – 180 секунди, три минути, в които един поглед успява да пропука защитната обвивка на Алисън. Веднъж допуснала светлината и надеждата в своя свят, тя вече може да започне да живее.

За своите 16 години Алисън е изгубила броя на приемните семейства, в които е получавала измамното обещание за дом, само за да бъде отхвърлена. Всеки опит да се довери и да повярва в правото си на щастие е завършвал с поредното разочарование. За да спаси нараненото си сърце и да оцелее в свят, в който никой не се нуждае от нея, Алисън се научава да се придържа към едно единствено правило:

Не се привързвай към нищо и никого.

Едно неочаквано изпитание променя всичко. Алисън е въвлечена в социален експеримент: задачата е да гледа в очите напълно непознат човек в продължение на 180 секунди. Нито тя, нито момчето, което сяда на стола срещу нея, са готови за последиците от тези 180 секунди…

180 секунди

Джесика Парк

Четвърта глава
БЯЛ ШУМ

Решавам да прекарам уикенда в пълна изолация, да напускам стаята само колкото да платя на разносвача на пица и да скокна под душа. В петък вечерта обаче ми е почти невъзможно да заспя, измъчвана от подвикванията на пияни студенти, които обикалят от стая на стая. Докато се въртя и мятам, решавам, че нямам друг избор, освен да започна да пия или да си купя тапи за уши.

Спирам се на тапите за уши.

Този път никой не думка на вратата ми – това поне е хубаво.

Спя неспокойно, преследвана от кошмари. Кошмари, в които карам кола, която не мога да управлявам. Сънища, в които тичам през летище без багаж, без билет, неспособна да намеря изхода за заминаващите. Сънища, в които съм изправена пред безкрайни редици заключени врати, за които нямам ключ.

Когато се надигам от леглото в осем сутринта, се чувствам толкова изтощена, че просто няма начин да изкарам деня без кафе и това рязко попарва плановете ми за усамотение. Хубавото, когато станеш рано през уикенда, е, че целият колеж тъне в тишина. Запътвам се към кафенето и по пътя срещам само шепа хора. Въздухът е свеж, листата са започнали да жълтеят и вътрешно приветствам неизбежното настъпване на есента. Кампусът и без това е красив, но тази сутрин светлината е направо феноменална, благодарна съм за пустотата и умората ми вече не е така болезнена.

Но все пак трябва да намеря кафе.

Като се има предвид колко обичам тишината, може би догодина, когато завърша, ще е най-добре да се преместя на някое забито място. Спокойно мога да преживявам с каквото поръчам от Амазон, без да се налага да излизам от къщи. Идеята безкрайно ме блазни, но вече съм обещала на Стефи да ида при нея в Лос Анджелис. Такъв е планът, но не съм сигурна, че ще оцелея в толкова многолюден град. Но пък ще сме заедно и Стефи ще ми помага. Тя е моята скала, няма да ме остави да се срина.

Кафенето е празно и няма кой да отнесе поръчката ми на начумерения студент зад щанда. Има вид на махмурлия и като че ли е по-уморен и от мен. Преди да вземе парите ми, нахлупва още по-ниско бейзболната шапка на главата си, после ядно удря по бутоните на касовия апарат. Ето, казвам си със задоволство, този е от моята порода. А не като оня Есбен. Безгрижен, щастлив, общителен. Пълна загадка. Не знам защо изобщо се сещам за него. Очевидно не представлява нищо за мен. Приисква ми се да отдам чест на свъсеното момче зад щанда в солидарност към лошото му настроение.

Поемам четворното капучино, после си проверявам пощенската кутия и намирам уведомление за колет.

Саймън ми праща поредната пратка с помощи. Петата до момента. Не че не оценявам жеста му, но просто не знам как да реагирам на щедростта му. Прибирам кашончето от пощенската служба, пъхам го под мишница и установявам, че ме обзема неочаквано спокойствие при вида на традиционната бяла опаковка и изписания на ръка адрес.

Вървя към общежитието леко изкривена на една страна и се налага да оставя колета на земята, за да извадя ключа и да отворя входната врата. Както стоя полуприведена, тежката метална врата се отваря и ме перва по дясното рамо. Губя равновесие и се пльосвам на асфалта. Не знам от кое ме боли повече – от удареното или от врялото капучино, което се излива върху лявата ми ръка.

Момче и момиче със сплетени ръце, които допреди секунда са се кикотили, сега ахват и бързат да се извинят. Обгърнати са от миризма на алкохол и секс и аз бързам да си взема колета и да са прибера, като им казвам да не се тревожат.

За авторката

Джесика Парк е родена в Бостън, завършва колежа Макалистър в Сейнт Пол, Минесота.

Днес живее в Ню Хемпшир заедно със своя съпруг, сина си, двете им кучета и ленивата им котка.

Има издадени няколко романа, които се радват на успех в редица страни.

Джесика е много активен потребител на социалните мрежи (една от застъпените теми в “180 секунди”) и сериозен привърженик на самоиздаването.