На 31 август излиза сборникът с есета „Нови разследвания“ от Хорхе Луис Борхес – писател, мислител, първопроходник на магическия реализъм.

И един от най-великите есеисти на всички времена.

Нямаме търпение да си (ви) подарим откъс от книгата, събрала есета, писани между 1934 и 1952 година.

Отново се натъкваме на любимите теми на аржентинския писател: времето и вечността, безкрайната Вселена, кабалистичния прочит на Свещеното писание, имената на Бога, загадката на Сътворението, пантеизма, нереалността на Аза, природата на сънищата.

Метафизични игри на един ироничен ум, който не се бои да подлага общоприетото на съмнение.

Един нов подход към литературата, въплътен в по-кратки или по-дълги текстове за Сервантес, Кеведо, Колридж, Кийтс, Хоторн, Кафка, Уайлд, Честъртън, Уелс, Шоу, Валери…

Образите им минават пред нас като брънки във великолепна верига, част от която е и самият Борхес.

Нови разследвания

Хорхе Луис Борхес

Стената и книгите

He, whose long wall the wand’ring Tartar bounds…

“Dunciad”*, II, 762

Преди няколко дни прочетох, че човекът, който заповядал да се построи почти безкрайната китайска стена, бил същият онзи Първи император – Шъхуанди, който наредил да бъдат изгорени всички книги от предходните епохи. Фактът, че тези две грандиозни начинания – петстотинте или шестстотинте левги камък за защита от варварите и безжалостното унищожаване на историята, тоест на миналото – са свързани с един човек и в известен смисъл са негови символи, кой знае защо, ме изпълни едновременно със задоволство и с тревога. Целта на тази бележка е да разкрие причината за подобни чувства.

От историческа гледна точка и в двете мерки няма нищо загадъчно. Съвременник на Ханибаловите войни, Шъхуанди, цар на Цин, завладял Шестте царства и унищожил феодалната система; изградил стената, защото стените служат за защита; изгорил книгите, защото противниците му се позовавали на тях, за да възхваляват древните императори. Горенето на книги и изграждането на укрепления са дела, обичайни за владетелите; при Шъхуанди необикновен бил само мащабът на действията. Такова е и мнението на някои синолози, но аз виждам в посочените факти нещо повече от преувеличение или хиперболизиране на най-обикновени разпореждания. Нормално е да се огради овощна или цветна градина, но не и империя. Не е шега да искаш един народ, така привързан към традициите, да се откаже от паметта за миналото, било то митично или реално. Три хиляди годишна летопис имали китайците (и в нея били Жълтият император, Джуандзъ, Конфуций и Лаодзъ), когато Шъхуанди заповядал историята да започне от него.

Шъхуанди бил пратил майка си на заточение заради развратния ѝ живот; в суровата присъда ортодоксалистите видели само жестокост; Шъхуанди може би е решил да унищожи каноничните книги заради съдържащите се в тях обвинения; Шъхуанди може би е решил да заличи цялото минало, за да заличи един-единствен спомен – за майчиния позор. (Така един цар на Юдея заповядал да избият всички младенци, за да бъде убит един.) Тези догадки заслужават внимание  – те обаче не се отнасят за стената, другата страна на мита. Според историците Шъхуанди забранил да се говори за смъртта, потърсил еликсира на безсмъртието и се уединил в символичен дворец с толкова стаи, колкото са дните в годината; тези сведения навеждат на мисълта, че стената в пространството и огънят във времето са магически прегради, които трябвало да спрат смъртта. Всяко нещо се стреми да постоянства в своето съществуване, е казал Барух Спиноза; може би императорът и неговите мъдреци са вярвали, че безсмъртието е в самия човек и че тлението не може да проникне в един затворен свят. Може би императорът е искал да възсъздаде началото на времето и се е нарекъл Първи, за да бъде наистина първи, и се е нарекъл Хуанди, за да бъде по някакъв начин Хуанди, легендарният император, изобретил писмеността и компаса. Според „Книга на ритуалите“ той е дал на нещата истинските им имена; според запазени надписи Шъхуанди пък се хвалел, че по време на управлението му всяко нещо носело подобаващо за него име. Мечтаел да основе безсмъртна династия; заповядал наследниците му да се наричат Втори император, Трети император, Четвърти император и така до безкрайност… Споменах за магическа цел; би могло също да се допусне, че изграждането на стената и изгарянето на книгите не са били едновременни действия. Това (според избрания от нас ред) би ни дало представа за един владетел, който най-напред е рушил, а после смирено се е заел да охранява, или за един обезсърчен владетел, който е разрушил онова, което преди е защитавал. И двете предположения са изпълнени с драматизъм, но, доколкото ми е известно, нямат историческа основа. Хърбърт Алън Джайлс отбелязва, че онези, които криели книги, били жигосвани с нажежено желязо и осъждани да строят огромната стена до деня на смъртта си. Това свидетелство подсказва или допуска още едно обяснение. Може би стената е била метафора, може би Шъхуанди е осъждал онези, които почитали миналото, на нещо толкова необятно като самото минало, толкова безполезно и абсурдно. Може би стената е била предизвикателство и Шъхуанди си е мислел: „Хората обичат миналото и срещу тази обич нищо не мога да сторя, не могат и моите палачи, но един ден ще се появи някой, който ще чувства така, както чувствам аз, и той ще унищожи моята стена, както аз унищожих книгите, и ще заличи паметта за мен, и ще бъде моята сянка и моето отражение, без да знае това“. Може би Шъхуанди е оградил със стена империята, защото е съзнавал нейната крехкост, и е унищожил книгите, защото е разбирал, че това са свещени книги, книги, които учат за онова, което е в цялата Вселена и в съзнанието на всеки човек. Може би изгарянето на библиотеките и изграждането на стената са действия, които по някакъв тайнствен начин се унищожават взаимно.

Непоклатимата стена, която сега и във всеки миг хвърля плетеницата си от сенки върху земи, които никога няма да видя, е сянката на един император, заповядал на най-почтителния народ да изгори своето минало; не е изключено тази мисъл да ни завладее от само себе си, независимо от възможните догадки. (Ценността ѝ може би се крие в противопоставянето на огромни по мащаб съзидание и унищожение.) Изхождайки от горния случай, бихме могли да заключим, че ценността на всички форми е в тях самите, а не в някакво предполагаемо „съдържание“. Това би било в съответствие с тезата на Бенедето Кроче; още през 1877 г. Пейтър е отбелязал, че Нови разследвания всяко изкуство се стреми да бъде музика, а тя е чиста форма. Музиката, чувството на блаженство, митологията, лицата, белязани от времето, някои места и някои залези искат нещо да ни кажат или са ни казали нещо, което не би трябвало да изгубим, или всеки миг нещо ще кажат; близостта на едно откровение, което остава непроявено – това е навярно естетическият акт.

Буенос Айрес, 1950 г.

Сферата на Паскал

Световната история е може би историята на няколко метафори. Целта на моята бележка е да скицирам една глава от тази история.

Шест века преди християнската ера рапсодът Ксенофан от Колофон, отегчен от Омировите стихове, които рецитирал от град на град, порицал поетите, загдето приписват на боговете антропоморфни черти, и предложил на гърците един-единствен Бог, представящ вечна сфера. В Платоновия „Тимей“ четем, че сферата е най-съвършената и себеподобна фигура, защото всички точки от повърхността ѝ са на еднакво разстояние от центъра; Олоф Гигон (“Ursprung der griechischen Philosophie”, 183) смята, че Ксенофан е разсъждавал по аналогия; Бог е сферообразен, защото тази форма е най-подходящата, или най-малко непригодната, да представя божеството. Четиридесет години по-късно Парменид прибягнал към същия образ (Битието наподобява масата на съвършено заоблена сфера, чиято сила е постоянна във всяка посока от центъра); Калоджеро и Мондолфо допускат, че си е представял безкрайна или безкрайно растяща сфера и че цитираните по-горе думи имат динамичен смисъл (Албертели, “Gli Eleati”, 148). Парменид е излагал учението си в Италия; няколко години след смъртта му сицилианецът Емпедокъл от Агригент измислил сложна космогония; в нея има една фаза, когато елементите земя, вода, въздух и огън се сливат в безкрайна сфера, „кръглият Sphairos, който ликува в своята кълбовидна самота“.

Световната история следвала своя път, осъдените от Ксенофан твърде човекоподобни богове били сведени до поетически измислици или до демони, но се говорело, че един от тях, Хермес Трисмегист, е продиктувал неизвестно колко на брой книги (42 според Климент Александрийски, 20 000 според Ямвлих, 36 525 според жреците на Тот, сиреч Хермес), на чиито страници е записано всичко. Фрагменти от тази въображаема библиотека, компилирани или съчинявани от ІІІ век насам, образуват така наречения “Corpus Hermeticum”; в една от книгите или в „Асклепий“, приписван също на Трисмегист, в края на ХІІ век френският теолог Алан от Лил – Аланус де Инсулис – открил следната формула, която бъдните епохи няма да забравят: „Бог е умопостигаема сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде.“ Предсократиците говорели за безкрайна сфера; Албертели (както някога Аристотел) смята, че този израз съдържа contradictio in adiecto, защото субект и предикат взаимно се отричат; това може би е вярно, но формулата на херметическите книги ни позволява все пак да прозрем тази сфера. През ХІІІ век образът се появява отново в алегоричния “Roman de la Rose”, където е представен като Платонов, и в енциклопедията “Speculum Triplex”; през ХVІ век в последната глава от последната книга на „Пантагрюел“ се споменава тази „разумна сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността  – никъде, и която наричаме Бог“. За средновековното съзнание смисълът е бил ясен: Бог е във всяко от своите създания, но никое от тях не е за Него предел. „Небето и небето на небесата не Те побират“ – е казал Соломон (III Царства, 8:27); геометричната метафора за сферата вероятно се е възприемала като пояснение на тези думи.

Поемата на Данте е съхранила Птолемеевата астрономия, която в продължение на хиляда и четиристотин години господства над човешкото въображение. Земята се намира в центъра на Вселената. Тя е неподвижна сфера; около нея се въртят девет концентрични сфери. Първите седем са небесата на планетите (небеса на Луната, на Меркурий, на Венера, на Слънцето, на Марс, на Юпитер, на Сатурн); осмата – небето на неподвижните звезди; деветата – кристалното небе, наричано още Първодвигател. То е обкръжено от Емпирея, изпълнен със светлина. Цялото това сложно устройство от кухи прозрачни и въртящи се сфери (в някои системи те трябвало да бъдат петдесет и пет) в края на краищата е станало мисловна необходимост; “De hypothesibus motuum cœlestium commmentariolus” – такова е скромното заглавие, което Коперник, отрицателят на Аристотел, е сложил на ръкописа, преобразил представата ни за Космоса. За един човек, за Джордано Бруно, продънването на звездните сводове е било освобождение. В „Пепеляната вечеря“ той е заявил, че светът е безкрайно следствие от безкрайна причина и че божеството е близо, „защото е в нас дори повече, отколкото сме в себе си ние самите“. Търсел е думи, за да обясни на хората Коперниковото пространство, и на една знаменита страница е написал: „Можем с увереност да твърдим, че Вселената е само център, или че центърът на Вселената е навсякъде, а окръжността – никъде“ („За причината, началото и едното“, V). Тези думи били написани с въодушевление през 1584 г., все още сред блясъка на Ренесанса; седемдесет години по-късно не останала ни искра от този плам и хората се почувствали изгубени във времето и в пространството. Във времето – защото, ако бъдещето и миналото са безкрайни, всъщност не може да има „кога“; в пространството – защото, ако всяко същество е на еднакво разстояние от безкрайно голямото и безкрайно малкото, не може да има и „къде“. Никой не живее в определен ден, на определено място; никой не знае размерите на лицето си. В епохата на Ренесанса човечеството вярвало, че е достигнало зрелостта си, и тази своя вяра изразило чрез словото на Бруно, Кампанела и Бейкън. В ХVІІ век го обезсърчило усещането за старост; за свое оправдание изровило вярата в бавното и неотвратимо израждане на всички твари заради Адамовия грях. (В пета глава на „Битие“ се казва: „А всички дни Матусалови бяха деветстотин шестдесет и девет години“; в шеста – „В онова време имаше на земята исполини“.) В „Първата годишнина“ от елегията “An Anatomy of the World” Джон Дън окайва скоропреходния живот и нищожния ръст на съвременните хора, подобни на гномовете и пигмеите; Милтън, според неговия биограф Джонсън, се боял, че на земята вече не е възможен епическият жанр; Гланвил смятал, че Адам, „образ на Бога“, е имал телескопично и микроскопично зрение; Робърт Саут великолепно е написал: „Аристотел не е бил нищо друго освен останките на Адам, а Атина – зачатък на рая.“ В този малодушен век абсолютното пространство, което вдъхновило хекзаметрите на Лукреций, абсолютното пространство, което за Бруно било освобождение, се превърнало за Паскал в лабиринт и бездна. Той ненавиждал Вселената и искал да се покланя на Бога, но Бог бил за него по-малко реален от ненавистната Вселена. Съжалявал, че небосводът не може да говори, сравнявал нашия живот с живота на корабокрушенци сред пустинен остров. Чувствал постоянното бреме на физическия свят, чувствал шемет, страх, самота и всичко това изразил със следните думи: „Природата е безкрайна сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде“. Така гласи текстът, публикуван от Бруншвик, но критичното издание на Турньор (Париж, 1941), което е съхранило зачеркнатите места и колебанията в ръкописа, показва, че Паскал първо е написал effroyable: „Ужасяваща сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде“.

Световната история е може би историята на различното звучене на няколко метафори.

Буенос Айрес, 1951 г.

Още от/ за Хорхе Луис Борхес:

“Пясъчната книга” – 13 магически истории, разказани от Борхес (ревю, откъс и избрани цитати)

Откъс от “Всеобща история на безчестието” на Хорхе Луис Борхес