„Сензационна.“ („Дейли Мейл“), „Разкошно зловеща.“ (Рут Уеър, авторка на „В тъмната гора“ и „Жената в каюта 10“)

„Динамика, сюжет и обрати, които могат да се наредят до най-добрите трилъри.“

Джоджо Мойс, авторка на „Аз преди теб“

Така определят новия роман на Клеър Макинтош.

Британската писателка , която още с дебютния си роман „Оставих те да си отидеш” печели най-популярната награда за криминална литература във Великобритания – Theakstons Old Peculier Crime Novel, отново ни повежда из наситен с обрати и съспенс сюжет в трилъра „Игра на лъжи”.

Предишните два романа на авторката – „Оставих те да си отидеш” и „Виждам те” са продадени в 1,8 милиона екземпляра в над 30 държави.

В третия си заплетен психологически трилър –„Игра на лъжи”, който току-що излезе на и на български език – Макинтош ни разказва нова нестандартна история за два смъртни случая, за които полицията твърди, че са самоубийства.

Само преди дванайсет месеца майката на Ана – Каролин, се самоубива по особено шокиращ, идентичен със самоубийството на съпруга си начин – взима чисто нова скъпа кола, кара я едва няколко километра, след което я зарязва и скача от висока скала.

През тази една година Ана, която се бори със смазващото я чувство на тъга и гняв заради загубата на родителите си, вече е станала майка на свой ред. Майчинството допълнително стресира младата жена, която има нужда от майка си повече от всякога. В деня на годишнината от смъртта на Каролин Ана получава доста странна анонимна картичка, която мигновено поражда дълбоки съмнения относно обстоятелствата около смъртта на родителите й.

Героинята на Макинтош се впуска в собствено разследване, но разравяйки се в миналото на майка си и баща си пряко застрашава своето бъдеще с прекрасния си съпруг и малкото им бебе.

Понякога е по-безопасно да се оставиш да бъдеш излъган…

Игра на лъжи
(откъс)

Клеър Макинтош

Преди деветнадесет месеца баща ми взел кола – най-новата и най-скъпата – от собствената си автокъща. С нея изминал де­сетминутното разстоянието от Ийстборн до Бийчи Хед, където спрял на паркинга, оставил вратата отключена и отишъл до ръба на скалата. По пътя събрал камъни за по-голяма тежест. Изчакал прилива и се хвърлил.

Седем месеца по-късно, опустошена от мъката, майка ми го последва, като изпълни всичко толкова точно, че местният вест­ник я определи като „самоубиец имитатор“.

Запозната съм с всички тези факти, защото на два пъти съдеб­ният лекар ги разкри пред нас стъпка по стъпка. Двамата с чичо Били слушахме любезния, но болезнено подробен доклад за две­те провалили се спасителни мисии. Взирах се в скута си, докато експертите излагаха теориите си относно приливите и отливите, шансовете за оцеляване и процента на загиналите. Затворих очи, когато съдебният лекар се произнесе със заключението, че става въпрос за самоубийства.

Родителите ми умряха в интервал от седем месеца един от друг, но поради естеството на смъртта им следствието завърши работата си още в същите седмици, в които бяха загинали. Научих много неща през тези дни, но не и най-важното.

Защо се бяха самоубили.

Наистина ли го бяха сторили.

Фактите са неоспорими. Само дето родителите ми нямаха самоубийствени наклонности. Не бяха депресирани, угрижени и изплашени от нещо. Те бяха последните хора, които някой би предположил, че ще сложат край на живота си.

– Психичните заболявания невинаги са очевидни – отговаря Марк, когато повдигам темата отново, а в гласа му не се усеща раздразнение. – Най-оптимистичните и весели хора могат да имат депресия.

През последната година се научих да пазя теориите си само за мен и да не давам глас на цинизма, който се крие под повърх­ността на мъката ми. Никой друг няма съмнения. Никой друг не се чувства неспокоен.

Вероятно защото никой не познаваше родителите ми като мен.

Телефонът иззвънява. Оставям телефонният секретар да се справи с тази задача, но обаждащият се не оставя съобщение. Само след миг мобилният започва да вибрира в джоба ми. Още преди да го извадя, знам, че е Марк.

– Случайно да се намираш под спящо бебе?

– Как позна?

– Как е тя?

– Храни се на половин час. Все още се опитвам да се захвана с вечерята, но не ми се получава.

– Не се тревожи. Ще се заема, когато се прибера. Как си? – Настъпва лека промяна в тона му, която никой друг не би забеля­зал. Подтекст. Как си точно днес, от всички дни?

– Добре съм.

– Мога да се прибера…

– Добре съм. Наистина.

Марк не би се зарадвал, ако му кажа да зареже курса. Той събира квалификации, както другите хора колекционират бирени подложки или чуждестранни монети. Събрал е толкова много съкращения, че вече не се събират след името му. На всеки няколко месеца си разпечатва нови визитки и най-малко важните букви би­ват захвърлени в забрава. Днес е на курс „Важността на съчувст­вието във взаимоотношенията между клиент и терапевт“. Марк няма нужда от него. Съчувствието му беше повече от очевидно секунда след като пристъпих прага на кабинета му.

Остави ме да си поплача. Подаде ми кутия с кърпички и ми каза да не бързам. Да започна, когато съм готова. Когато най-на­края се наревах, но все още не можех да намеря правилните думи, побърза да ми разясни етапите на скръбта – отричане, гняв, до­говаряне, депресия, приемане. В този момент осъзнах, че още не съм минала първия.

На четвъртия сеанс Марк си пое дълбоко въздух и ми каза, че не може да ме лекува повече. Обясни ми, че става въпрос за конфликт на интереси и че е изключително непрофесионално, но ме попита дали искам да вечерям с него?

Той беше по-възрастен от мен – възрастта му беше по-близо до тази на майка ми, отколкото до моята – и изключително уверен, макар че в този момент увереността му се криеше някъде под по­върхността.

Въобще не се поколебах.

– С удоволствие.

По-късно Марк ми сподели, че се е почувствал по-виновен за прекратяването на работата си с мен, отколкото от етиката, който забраняваше излизането с пациент. Бивш, отбелязах аз.

Все още се чувства неудобно за това. Напомням му, че хората се срещат на най-различни места. Родителите ми са се запознали в нощен клуб в Лондон, а неговите в секцията за замразени храни в „Маркс и Спенсър“. Ние двамата пък се запознахме в апартамент на седмия етаж в Пътни, където се намира кабинетът му с коже­ните фотьойли, меките вълнени завивки и табелката на вратата, на която пише: „МАРК ХЕМИНГС, ТЕРАПЕВТ. САМО С ПРЕД­ВАРИТЕЛНО ЗАПИСВАНЕ“.

– Както кажеш. Целуни Ела-бела от мен.

– Чао. – Затварям първа. Знам, че Марк продължава да държи апарата до устните си, както прави, когато се е замислил за нещо. Със сигурност е излязъл навън, като се е отказал от кафето, обмя­ната на опит и каквото там правят тридесет терапевти, когато ги освободят за почивка от класната стая. След малко ще се присъедини към останалите и няма да е достъпен няколко часа, в които ще демонстрира съчувствието си към някакъв измислен проблем. Измислена тревога. Измислена тежка загуба.

Марк искаше да работи с мен. Не му позволих. Спрях да ходя на терапевт, когато осъзнах, че всичкото говорене на света няма да върне обратно родителите ми. Човек достига една точка, в която вътрешната болка се превръща в мъка. Няма лек за нея.

Скръбта е нещо много сложно. Тя е на приливи и отливи и е толкова многолика, че може да те подлуди. Дни наред мога да сдържам сълзите си, след което едва успявам да дишам между хлипанията, които разтрисат цялото ми тяло. В един миг се смея с чичо Били за нещо глупаво, което татко някога е направил, а в следващия съм изпълнена с гняв заради егоизма му. Ако татко не се беше самоубил, мама също нямаше да го стори.

Гневът е най-лошият елемент в цялата картина. Той е гореща­та ярост и неизбежната вина, които идват след него.

Още от Клеър Макинтош:

Откъс от “Виждам те” на Клеър Макинтош