корицата на "Виждам те" на Клеър МакинтошСлед бляскавия успех на първия й роман „Оставих те да си отидеш“ (продаден в над 1 млн. копия по света), британката Клеър Макинтош се завръща с втора книга – трилърът „Виждам те“.

Романът вече е преведен на повече от 30 езика, а ние нямаме търпение да разгърнем българското му издание.

Във „Виждам те“ Макинтош умело преплита нишките на съспенса и задължителните за жанра изненадващи обрати, разказвайки ни всъщност една вълнуваща, напълно човешка история.

Това е психологически роман за правото на лично пространство, за параноята, насилието над жени, за отчуждеността на големия град и за семейните отношения в модерното общество.

В момента Клеър Макинтош е писател на пълен работен ден и живее със семейството си в Котсуолдс, Великобритания. Основател е и на литературния фестивал, който се провежда в Чипинг Нортън. Преди да стане популярна като писател, авторката на „Виждам те“ прекарва 12 години в силите на реда, включително в Службата за криминални разследвания и в отдел „Опазване на обществения ред”. Напуска полицията през 2011 г., за да работи като журналист на свободна практика и консултант в социалните медии.

 

Виждам те
(откъс)

Клеър Макинтош

 

Влакът спира и аз слизам на перона. Оттук хващам влака, който винаги е много натоварен, но въпреки това го предпочитам. Метрото ме кара да се чувствам неспокойна – там не мога да дишам, макар да съм наясно, че всичко е само в главата ми. Мечтая да работя на някое близко място, до което да мога да ходя пеша, но това никога няма да се случи: единствените прилични служби са в зона едно, а единствените достъпни жилищни ипотеки – в зона четири[1].

Налага се да чакам влакът ми да пристигне и от будката до машината за билети си купувам „Лондон Газет“, чиито заглавия са достатъчно мрачни в чест на днешната дата: петък, 13 ноември. Полицията е осуетила поредния терористичен заговор: първите три страници са претъпкани с изображения на експлозивите, които са намерили в апартамент в Северен Лондон. Преглеждам снимките на брадати мъже и тръгвам да търся пукнатината в асфалта под табелата на перона, където ще се отвори вратата на влака. Внимателно изчисленото ми позициониране означава, че мога да се шмугна на любимото си място, преди вагоните да се напълнят, а именно най в края, където ще се облегна на стъклената преграда. Останалата част от влака се пълни бързо. Поглеждам към успелите да седнат, които се оглеждат виновно и с облекчение установяват, че наоколо няма старци и бременни жени. Обувките ми са ниски, но това не пречи краката да ме болят заради факта, че по цял ден стоя край шкафовете с папки в службата. Не би трябвало да се занимавам с картотекиране. Има си момиче, което фотокопира данните за имотите и поддържа папките в ред, но то замина за Майорка за две седмици и от онова, което видях днес, едва ли беше вършила стриктно работата си през последните месеци. Жилищните документи бяха смесени с търговските, а отдаваните под наем имоти – с тези за продажба. За мое нещастие имах неблагоразумието да споделя откритието си.

– Най-добре да ги подредиш, Зоуи – каза ми Греъм и така вместо да записвам часове за огледи на имоти, стоях в проветривия коридор пред офиса на шефа си и съжалявах, че си бях отворила устата. „Халоу и Рийд“ не е лошо работно място. Преди се занимавах със счетоводните книги веднъж седмично, но тогава офис-мениджърката излезе в майчинство и Греъм ме помоли да поема задълженията й на пълен работен ден. Бях счетоводителка, не лична асистентка, но парите бяха добри, а и бях изгубила няколко клиенти от частната си практика, затова реших да не пропускам тази възможност. Три години по-късно още съм тук.

Забелязвам, че наближаваме Канада Уотър, вагонът се е поизпразнил и единствените, които стоят прави, го правят по собствено желание. Мъжът до мен така си е разкрачил краката, че се налага да се извия на една страна. Поглеждам към пътниците срещу мен и виждам, че двама други мъже са заели същата поза. Съзнателно ли го правят? Или това е някаква вродена нужда да се правят на по-важни от останалите? Жената точно пред мен премества пазарската си чанта и чувам несъмнено звън от бутилка вино. Надявам се Саймън да се е сетил да сложи една в хладилника: седмицата беше дълга и точно сега единственото, което искам, е да се свия на дивана и да гледам телевизия.

Преглеждам няколко страници от „Лондон Газет“, където някакъв бивш финалист от „Х Фактор“ се оплаква от бремето на славата, а след него се натъквам на дебат за законите за защита на личните данни. Чета, без да осмислям прочетеното: гледам снимките и заглавията, просто за да правя нещо. Не си спомням кога за последно прочетох цял вестник или изгледах цяла новинарска емисия. Винаги улавям части по „Скай Нюз“, докато закусвам или чета заглавията през нечие рамо, докато пътувам за работа.

Влакът спира между Сиденхам и Кристъл Палас. Чувам раздразнена въздишка от предната част на вагона, но не вдигам очи, за да разбера чия е. Вече е тъмно и когато поглеждам през прозореца, виждам собственото ми лице да ме наблюдава оттам; по-бледо е дори от истинското и е разкривено от дъжда навън. Свалям си очилата и потривам вдлъбнатините, които са оставили от двете страни на носа ми. Изслушвам някакво пращящо от високоговорител съобщение, което е така приглушено и с толкова тежък акцент, че не мога да разбера за какво става въпрос. Може да е всичко – от сигнал за повреда до труп на релсите.

Надявам се да не е труп. Мисля си за чашата с вино и как Саймън масажира краката ми на дивана, след което ме обзема чувство на вина, че първата ми мисъл е за собственото ми удобство, а не за отчаяната постъпка на някаква бедна суицидна душа. Сигурна съм, че не е труп. Труповете са за понеделнишките сутрини, а не за петъчните вечери, когато работата е на блажените три дни отстояние.

Разнася се някакво скрибуцане и настъпва тишина. Каквато и да е причината за забавянето, явно ще отнеме известно време.

– Това не е на добре – казва мъжът до мен.

– Хмм – отвръщам уклончиво. Продължавам да отгръщам страниците на вестника си, но спортът не ме интересува, а след него са предимно реклами и театрални ревюта. С това темпо няма да се прибера у дома по-рано от седем, ще се наложи да хапнем нещо леко, вместо печеното пиле, което планирах. Саймън готви през седмицата, а аз поемам петъчните вечери и уикендите. Той би се заел и с тазвечерните ми задължения, ако го помоля, но не бих го направила. Не мога да го карам да готви за нас – за моите деца – всяка вечер. Може би ще взема нещо готово.

Пропускам раздела за бизнес и поглеждам кръстословицата, но нямам химикал в себе си. Затова започвам да чета обявите, като си мисля, че мога да намеря работа на Кейти – или пък за мен, макар да знам, че никога няма да напусна „Халоу и Рийд“. Заплащането е добро, знам какво правя, а и ако не беше шефът ми, всичко щеше да е перфектно. Клиентите са приятни, поне в повечето случаи. Обикновено са новосъздадени фирми, които си търсят офиси, или проспериращи бизнесмени, готови за по-голям ръст. Не се занимаваме много с жилищни имоти, но апартаментите над работилниците и магазините стават за първо жилище или за хора, които си търсят нещо по-малко. Често попадам и на наскоро разведени. Понякога, ако съм в подходящото настроение, им казвам, че знам какво преживяват.

– Накрая наредиха ли се нещата? – винаги питат жените.

– Това беше най-умното нещо, което някога съм правила – отвръщам поверително. Точно тези думи искат да чуят.

Не намирам никакви предложения за работа за деветнадесетгодишна кандидат-актриса, но прегъвам ъгъла на страницата, на която има обява за офис-мениджър. Няма лошо да съм наясно с предлагането. За момент си представям как влизам в офиса на Греъм Халоу, подавам му оставката си и му казвам, че не съм съгласна да ми говори като на някакъв боклук върху подметката на обувката му. След това поглеждам към заплатата под позицията за офис-мениджър и си спомням колко дълго време се борех със зъби и нокти, докато стигна до пост, от който в действителност мога да се прехранвам. По-добре да си остана при дявола, когото познавам, нали така казваха хората?

Последните страници на „Лондон Газет“ са пълни с искове за обезщетения и финанси. Преднамерено пропускам рекламите за кредити – при тези лихвени проценти човек трябва да е луд или отчаян, за да вземе такъв – и поглеждам в долната част на страницата, където се намират обявите за запознанства.

ОМЪЖЕНА ЖЕНА СИ ТЪРСИ ДИСКРЕТНА ВРЪЗКА.
ПИШИ НА ЕЙНДЖЪЛ НА 69998 ЗА СНИМКИ.

Бърча нос по-скоро на прекалено високата цена на дума за обявите, отколкото на предлаганите услуги. Коя съм аз, че да съдя какво правят другите хора? Тъкмо да отгърна страницата, примирена, че новината за вчерашния футболен мач е най-интересна от цялото съдържание, когато виждам обявата под тази на Ейнджъл.

За секунда решавам, че очите ми са много изморени: премигвам, но нищо не се променя.

Толкова съм погълната от онова, което виждам, че не забелязвам как влакът потегля отново. Прави го внезапно и рязко ме запраща на една страна, а аз автоматично протягам ръка и я опирам в бедрото на съседа си.

– Извинете!

– Няма проблем… не се тревожете. – Мъжът се усмихва и аз се насилвам да му отвърна по същия начин. Сърцето ми препуска и отново поглеждам обявата. Тя съдържа същото предупреждение за телефонните такси като другите подобни обявления и номер, който започва с 0809. Уеб адресът е www.findtheone.com. Интересът ми е привлечен от снимката. Косата е много къса, но личи, че е руса, вижда се и презрамката на бюстие. По-възрастна е от повечето мацки, които си развяват прелестите, но от подобна пикселизирана фотография е трудно да се прецени реалната й възраст.

Макар че знам точно на колко години е. На 40.

Защото жената от обявата съм аз.

[1] Лондон е разделен на зони, в които цените за градски транспорт са различни. Зона едно е в центъра на града, а зона четири – в периферията – Бел. ред.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

И още ...

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.