На 10 август излиза „Докато лежах и умирах”, единствената творба от големия романов шлем на Уилям Фокнър, която не е представяна досега на българските читатели.

Особено сме нетърпеливи да си (ви) подарим откъс, докато я очакваме по книжарниците.

„Докато лежах и умирах“ (превод: Рада Шарланджиева) е епична трагикомедия за едно деветдневно пътуване с каруца през 20-те години на миналия век из космоса на Фокнър, въображаемата Йокнапатофа.

Семейството на изпаднал дребен стопанин на памукови ниви от изостаналия селски Юг тръгва на път да изпълни един завет, който е приело за свой божи и човешки дълг.

И после да се върне честито у дома.

А пътуването се оказва бурна одисея на битки с природните стихии, човешките тайни, превратностите на живота, униженията.

Докато лежах и умирах

Уилям Фокнър

Дарл 

С Джуъл идваме от полето, вървим по пътеката един след друг. Макар да съм на петнайсетина крачки пред него, всеки, който ни наблюдава от памуковия склад, може да види, че разръфаната и очупена сламена шапка на Джуъл е с една глава над моята.

Пътеката, гладко утъпкана от боси ходила и спечена като тухла от юлския месец, сече права като отвес през зелените редици буренясали памукови храсти до склада в центъра на полето, където завива и обикаля постройката под четири заоблени прави ъгъла, за да продължи нататък през нивята изгладена от стъпки с чезнещи очертания.

Памуковият склад е от неодялани трупи, а пълнежът между тях отдавна е изпопадал. Квадратен, с едностранно скосен продънен покрив, складът стои килнат в празната блещукаща сипкавина на слънчевия потоп, на двете му срещуположни стени при подстъпите на пътеката има по един широк прозорец. Когато стигаме до него, аз завивам по пътеката, която обикаля постройката. На няколко метра зад мен Джуъл, вперил поглед право пред себе си, влиза вътре с едно обкрачване на прозореца. Все тъй зазяпан напред с бледите си очи като дървени топчета, побити в дървено лице, той прекосява на четири стъпки помещението с вцепенената строгост на внезапно оживяла от краката надолу шперплатова реклама на индианец в кърпен гащиризон пред тютюнопродавница и обкрачва насрещния прозорец, така че отново е на пътеката тъкмо когато аз се появявам иззад ъгъла. Един зад друг, на малко разстояние, но този път с Джуъл начело, продължаваме към подножието на речния склон.

Каруцата на Тъл стои край вира, привързана за тарабата, юздите са увити около облегалото на седалката. В каросерията има два стола. Джуъл спира при водата, откачва от върбовия клон кратунката и пие. Аз го отминавам и поемам нагоре по пътеката, откъдето започвам да чувам триона на Каш.

Когато излизам на равното, той вече не реже. Стои сред купчини стърготини и намества две дъски. В светлите петна между сенките те жълтеят като злато, като меко злато с плавни лъкатушни следи по плоскостите от острието на теслата: добър дърводелец е Каш. Придържа двете дъски върху дърводелското магаре и ги прилепва по ръбовете към четвъртината скован сандък. Кляка и присвива очи, за да огледа кантовете, после спуска дъските на земята и хваща теслата. Добър дърводелец е. Ади Бъндрън не можеше да си пожелае по-хубав, по-хубав ковчег, в който да легне. В този тук ще ѝ бъде спокойно и удобно. Продължавам към къщата, а подире ми

Хряс. Хряс. Хряс на теслата.

Кора 

Тъй че заделих аз яйцата и направих вчера кифлите. Станаха чудни. Много разчитаме ние на наште кокошки. Берекетни носачки излязоха, малкото, които ни останаха след невестулките и разни такива. Че и змиите през лятото. Змията се шмугва в курника по-бързо от всичко. Понеже щяха да ни струват далеч повече от предвижданията на мистър Тъл, пък и нали бях обещала да покрия разликата с яйца, трябваше да съм по-внимателна от всякога, щото ги взехме само на мойта гола дума.

Можехме да изберем и по-евтини пилци, но дадох дума, както рече мис Лоингтън, докато ме съветваше да се главя за породистото люпило, а и мистър Тъл е убеден, че в края на краищата породистите крави и прасета винаги се изплащат. Та след като ни отидоха на поразия толкова много кокошки, нямаше как да ядем от наште си яйца, защото аз нямаше да допусна мистър Тъл да ме кори заради покупката ни на мойта гола дума. Затова когато мис Лоингтън спомена за кифлите, ми хрумна, че ако изпека една фурна, ще спечеля точно колкото да вдигна с две глави нетната стойност на люпилото. И че ако всеки път спестявам по едно яйце, ами то и яйцата ще ми излязат без пари. А пък тая седмица те се скъсаха да снасят и аз не само заделих достатъчно яйца над обещаните да продам, за да направя кифли, ами спастрих още толкоз отгоре, та и брашното, и захарта, и дървата за печката ми излязоха на печалба. И тъй, опекох ги аз вчера, по-внимателно, отколкото съм пекла през целия си живот, а кифлите се получиха чудни. Но тази сутрин, като пристигнахме в града, мис Лоингтън ми каза, че госпожата си сменила решението и в крайна сметка се отказала да вдига празненство.

– Така или иначе, трябваше да купи кифлите – казва Кейт.

– Ами вероятно няма какво да ги прави – отговарям.

– Трябваше да ги купи – повтаря Кейт. – Но богатите градски госпожи могат да се отмятат.

Само беднячките не могат.

Пред Бога богатството е нищо, защото Той вижда какво е в сърцето.

– Дали да не ги продам на пазара в събота? – умувам. – Наистина станаха чудни.

– Няма да изкараш и по два долара за парче  отсича Кейт.

– А те да не би да ми струват нещо – казвам. – Скътах сума яйца и размених една дузина за захар и брашно. Кифлите ми излязоха абсолютно безплатни, даже мистър Тъл проумя, че спестените яйца, далеч над бройката, която сме се уговорили да продадем, все едно сме ги намерили отнякъде или сме ги получили подарък.

– След като ти е поръчала кифлите, трябваше да ги купи – упорства Кейт.

Бог вижда какво е в сърцето. Ако по Негова воля едни хора гледат на честността различно от други, не е моя работа да се съмнявам в закона Му.

– Вероятно няма какво да ги прави – казвам. – А те наистина се получиха чудни.

Въпреки горещината юрганът е дръпнат до брадичката ѝ и отвън се подават само двете китки и лицето ѝ. Облегната е на възглавницата и изпъва врат, за да гледа през прозореца, а ние го чуваме, щом почне с теслата или триона. Ако бяхме глухи, щяхме да четем по нейното изражение, все едно го чуваме и виждаме. Лицето ѝ се е стопило, костите под кожата ѝ изпъкват като бели линии.

Очите ѝ са като две догарящи свещи в чашките на железен светилник. Но сетното спасение и всевечната милост още не са я споходили.

– Чудни станаха – викам, – ама не са като кифлите на Ади. – По калъфката на възглавницата си личи какви са ѝ на туй момиче прането и гладенето, ако изобщо е имало гладене. Може пък това да ѝ отвори очите колко сляпа е била да изпадне дотам, че да лежи тука на милостта и грижите на четирима мъже и едно щураво момиче. – Никоя жена в околията не може да се мери с Ади Бъндрън по печене на кифли – добавям. – Като нищо ще вземе да се вдигне да извади още една фурна, че да видиш тогава как ние с теб няма да продадем ни една от наште.

Издутината от тялото ѝ под юргана не е по-голяма, отколкото на една дъска, а познаваш, че диша, само по шумоленето на сламата в дюшека. Дори кичурът коса на бузата ѝ не потрепва, въпреки че застаналото над нея момиче ѝ вее с ветрило. Докато я гледаме, тя прехвърля ветрилото в другата ръка, без да спира веенето.

– Спи ли? – шепне Кейт.

– Само наблюдава Каш отвън – отговаря момичето.

Чуваме триона в дъската. Стърже, сякаш хърка. Както се е разположила на раклата, Юла се извръща и поглежда през прозореца. Герданът много подхожда на червената ѝ шапка. Да не повярваш, че го е взела само за двайсет и пет цента.

– Трябваше да купи кифлите – държи на своето Кейт.

Парите наистина щяха да ми дойдат добре. Но пък ми излязоха безплатни, като изключим печенето. Сега преспокойно мога да му кажа, че никой не е застрахован да стъпи накриво, но не всеки е способен да се измъкне без щети, ще му кажа. Не всеки може да си вземе грешката назад, тъй ще му кажа.

Някой влиза в ходника. Дарл е. Когато минава край вратата, не поглежда към нас. Юла проследява движенията му, докато отново изчезне от полезрението към задната част. Ръката ѝ се вдига и леко докосва мънистата, после косата. Щом улавя, че я наблюдавам, очите ѝ се опразват.

За автора

Уилям Фокнър (1897-1962) e роден в Ню Олбани, щата Мисисипи. Работи какво ли не – пощаджия, пилот на боен самолет, писар, огняр, сценарист в Холивуд. Сам казва, че

няма черна работа, с която да не може да си изкара толкова хляб, колкото му е необходимо, за да си освободи време и тишина да пише.

Не е особено известен извън литературните кръгове на модернистите в САЩ и Европа, докато през 1949 година не получава Нобелова награда за литература. Два пъти награждаван с „Пулицър“, Фокнър е смятан за един от най-влиятелните белетристи на Америка.

От поредица „Модерна класила“ препоръчваме също:

Откъс от “Една любов на Суан” на Марсел Пруст

Откъс от “Смърт във Венеция и други новели” на Томас Ман

Откъс от дебютния, неиздаван досега на български роман “Машенка” на Владимир Набоков

Откъс от “Недоразумение в Москва” на Симон дьо Бовоар

Откъс от “Завой на реката” на В. С. Найпол