Преводът на „Едно лято в Италия” от английски език е на Надя Златкова. Приказната корица е рисувана от художника Дамян Дамянов

Топла история за италианското умение да се живее в хармония с природата, без да се бърза постоянно, разказва австралийката Пип Уилямс в книгата си „Едно лято в Италия”.

Авторката ни повежда на забавно приключение из най-различни места на Апенините – Рим, Венеция, района на Неапол, областите Тоскана, Емилия-Романя и Калабрия, разказвайки истинската история на семейството си, решило да осъществи своята мечта и да заживее спокойно сред природата, отглеждайки собственоръчно храната си.

„Едно лято в Италия” (с подзаглавие „В търсене на добрия живот”) е не просто увлекателен пътепис, посветен на Италия, а реална история за това колко щастлив и удовлетворен се чувства човек, когато сложи черта на сигурния, но скучен живот и поеме по неотъпкания път, за който сърцето му нашепва…

Едно лято в Италия

Пип Уилямс

ТОСКАНА

(Отдих)

Ванът се изкачва все по-нагоре и пътят става тесен и неравен. Расина би трябвало да е на половин час с кола от фермата, но пътуваме вече четиридесет и пет минути.

Последната джелатерия беше на гарата. Когато Стефан се отклонява от пътя и спира в едно грубо разчистено място в гората, сърцето ми се разтуптява силно. Спокойното му държание приема зловещ нюанс, а предложението му да из­лезем от вана, ми се струва подозрително. Поглеждам към Шанън, но той не забелязва нищо. Привличам момчетата към себе си и заставаме с гръб към сенките на дърветата.

Как е възможно да сме толкова глупави? Да се качим във вана на непознат, да поставим децата си в опасност? Стефан прави знак към Шанън, рязка инструкция да го последва към задната част на вана. Опитвам се да възразя, мислейки за стопаджии с раници в затънтените области на Австралия, но Шанън е като омагьосан. Сладостта на мед, топлината на ус­мивка, хипнотичното жужене на пчели. „Ела в гостната ми“, казал паякът на мухата.

Представете си радостта ми (и лекия срам), когато Шанън се появява иззад вана, изглеждайки като войник от „Междузвездни войни“. На Ейдън му трябва само секунда, за да се присъедини към мъжете, и скоро тримата тръгват по пътеката, за да проверят кошерите, които Стефан държи в тази част но гората. Когато десет минути по-късно Ейдън се затичва обратно при мен, усмивката му вещае добро за пре­стоя ни при този загадъчен пчелар.

– …след това отряза клона от дървото, а пчелите остана­ха на него като голяма топка желе и целите потрепваха и се извиваха. Той ги изтърси в един празен кошер, но те остават само ако има царица, затова ще ги сложи във вана с нас и ще ги откара у дома…

Двамата с Райли започваме да замахваме към невидими пчели. Ейдън, който проваляше всичките ми опити да го науча нещо за Италия, току-що бе попил информация. Какво облекче­ние. Сега мога да оправдая дългото му отсъствие от училище.

Една симфония от бръмчене става фон на останала­та част от пътуването ни до фермата. Отвръщам поглед от хълмовете и поглеждам към мъжа, който шофира.

Стефан има телосложение като това на Шанън – слаб е, а очертанията на ръцете му предполагат жилавост и сила. Двамата с жена му Улрике се преместили от Германия в Ита­лия преди тридесет години. Работили в една ферма и след известно време решили, че този начин на живот им харесва. Преди дванадесет години се установили високо в хълмовете на Тоскана с петте си деца. Започвали да отглеждат пчели и да приемат доброволци, които работят в био ферми.

Вече съм сигурна, че Стефан няма намерение да ни на­вреди, но все още имам само повърхностното си първона­чално впечатление за него – посивяваща коса, почерняла от слънцето кожа, обрулено лице, което става привлекателно заради постоянната му приятелска усмивка. Привлекателен е и ми хрумва, че след петнадесет години Шанън може би ще изглежда така. Обръщам се отново към хълмовете, за да скрия изчервяването си.

Когато за първи път започнахме да говорим за това при­ключение, аз проверих организацията за работа на добро­волци в био ферми, за да видя как са го направили други семейства. Надявах се да намеря съвети за пътуване с деца и идеи за това какво да очаквам от фермите, в които щях­ме да работим. Имаше много малко, повечето бяха блогове за пътувания, написани от млади мъже или жени, но имаше и един, написан от четиричленно австралийско семейство. Любимата им ферма беше в Тоскана. Сред описанията на каменната къща, плувния басейн, грижата за пчелите и пе­ченето на сладкиши беше и фактът, че семейството било на­станено в удобен апартамент. Звучеше повече като почивка в провинцията, отколкото като работа във ферма. Идеалното място, откъдето да започнем живота си на доброволци в био ферми.

Вече почти пристигаме. Докато се движим по черния път, гората ни заобикаля отвсякъде. Нямам търпение да се настаним в апартамента си, да извадим малкото си вещи и да го превърнем в наш дом за следващите три седмици. И се надявам да се сприятелим със семейството. До този момент никога не се бях замисляла за другата възможност.

Но истинското очакване е за това какво ще правим тук и какво ще научим. Представям си поляна с цветя, по коя­то са пръснати кошери, и ние четиримата събираме мед. Но вместо да съм облечена с бял гащеризон и защитна качул­ка, аз изглеждам невероятно в лятна рокля, която всъщност не донесох, защото вече не се побирам в нея. Не мога да продължа с тази фантазия и решавам, че предпочитам да съм затънала до лакти в извара или може би да пека хляб с квас. Представям си следобед със Стефан, който ни показва как да правим свещите от пчелен восък, които видях отзад във вана, когато гората изведнъж се отдръпва.

Представите ни за фермите, в които ще работим, са на обвити в глицинии вили. Опитахме се да се подготвим за нещо по-прозаично, но знаехме, че ще се разочароваме, ако отидем на другия край на света и се озовем пред величествената глед­ка на жилищен комплекс. Когато ванът спира, ние се изсипва­ме навън. Няма глициния, но виждаме стара каменна къща и всички въздишаме с облекчение. Когато човек описва Ил Му­лино, клишетата са неизбежни – фермата е туристически по­стер, превърнат в реалност. Къщата се издига от едната страна на пътя, по който дойдохме, и от комина й се издига обеща­ваща струйка дим, привличащ погледа към хълмовете отзад. Другата страна на пътя, който отново изчезва в гората, е заета от група също толкова красиви сгради. Те гледат над долината към маслинова горичка. Стефан ни казва, че включват едно студио и два апартамента и аз съм безкрайно доволна.

Едно момиче на около тринадесет – дълга руса коса и стройната, безполова фигура на предпубертета – изтичва към вана, жестикулирайки към близкото черешово дърво. Потокът от немски думи ни напомня за произхода на семей­ството.

Източникът на вълнението й е рояк пчели, увиснали като гигантски извиващ се плод от един висок клон. Стефан взима стълбата от вана, облича униформата си на между­звезден войник и започва процеса по залавянето на рояка.

Около пчелите е нужно спокойствие, а Стефан е самото му олицетворение. С димящ парцал в едната ръка той разтя­га стълбата до най-голямата й височина. Когато става ясно, че не може да достигне рояка, не следва ядосано поклащане на глава или немски ругатни. С плавно движение той се на­станява на един от по-високите клони. Със следващото ляга върху клона, на който са се заловили пчелите.

Долу на земята аз се тревожа. Той не е едър, но и клонът не е много дебел. Марта, дъщеря му с дългата руса коса, продължава да му говори с тон, който ми напомня за момен­тите, в които момчетата ми разказват за деня си в училище, докато аз приготвям обяда. Искам тя да замълчи, да го оста­ви да се съсредоточи. Ако аз бях горе на клона с рояк пчели, няколко бързи молби да мълчи, щяха да са границата на раз­говора ми.

Накрая, зашеметени от дима, пчелите позволяват да ги спуснат в една кутия. По-късно Стефан ще ги настани заед­но с пчелите, които пътуваха с нас от гората. Идва време за запознанството. Една красива млада жена на име Симона е четвъртото дете на Стефан и Улрике, а малкото момиченце в ръцете й е дъщеря й Амели. Симона обяснява, че братята й Джовани и Херман живеят в друга част от фермата, а сестра й Ева учи във Флоренция.

Марта, така оживена по-рано, сега се скрива зад майка си и поздравът й е заглушен от ръката, която непрекъснато държи пред устата си. Подражавайки й, Ейдън и Райли се скриват зад полата ми и промърморват нещо, което прилича на „здравейте“, при всяко представяне.

Децата във фермите са от съществено значение за успе­ха на това пътуване. Като доброволци двамата с Шанън ще работим по много часове на ден. Искаме момчетата да имат приятели и възможността да научат езика чрез игра. Марта, която е година по-голяма от Ейдън, е детето, на което възла­гаме надеждите си в тази ферма, но това ниво на стеснител­ност можеше да означава три седмици живот зад полите ни.

Докато децата ни правят всичко възможно да избегнат погледите си, ние с Улрике разменяме по един от онези, кои­то са над всеки език и всяка култура. С отработено движение и двете навеждаме глави и започваме да шепнем сходни неща на различни езици. И трите деца се измъкват по малко иззад сенките на майките си. Това е някакво начало.

– Елате с мен – казва Стефан.

„Едно лято в Италия“ е претендент за вашето сърце и в новото ни книжно предизвикателство:

Спечели гореща книжна любов (х 4)!