Емоционална като песен на Queen, хапливо откровена като Кари Брадшоу, многолика като всяка жена, хаотична, като времето, в което израства, и неподправено истинска като самата себе си, Лара е от онези жени, които неизменно привличат вниманието на околните и за които се чудиш – те ли предизвикват съдбата, или вселената постоянно поставя на пътя им изпитания и възможности.

Лара има съпруг, две деца, три гардероба с рокли и кратък списък с убеждения, които следва. Няма задръжки, когато споделя.

Разказва откровено за детството, за изневерите, за всички свои страхове и многобройни грешки.

„Лара“  (Изд. СофтПрес) е първият роман на Ния Йотова.

Роман, който може да ви ядоса, да ви зарадва, да ви разсмее, но няма да ви остави безразлични.

Този роман е като чифт скъпи дизайнерски обувки с убийствено високи токчета, които един ден виждате на някоя витрина и сърцето ви прескача един удар. И макар че не са нито по джоба ви, нито подхождат на стила ви, ги купувате. Защото искате да сте онази жена с убийствено високи токчета, след която всички се обръщат. Защото го заслужавате.

Всяка жена е цял един свят. „Лара“ е околосветско пътешествие. Без предварителна програма и с неочаквани приключения. Готови ли сте да отпътувате?

ЛАРА

Ния Йотова

Глава 21

С втората бременност Лара беше твърдо решена да не се прави на герой и да ходи по планини, басейни и морета с големия корем, опитвайки се да доказва на света, че майчинството няма да я промени – грешка, която беше направила с първото си дете.

Майчинството те променя, по-добре приеми този факт конструктивно, беше новата ѝ мантра. И вярна на нея, докато беше бременна с малкото си детенце, Лара основно ядеше и спеше. Ядеше всичко, което ѝ се яде, в резултат на което, макар да запази фигурата си, разви огромен корем, в който се криеше огромно дете. През деня вятърът по улиците духаше корема ѝ като корабно платно, а Лара тичаше безпомощно след него. Вечер заставаше само по бельо пред огледалото и не можеше да повярва как може да носи такъв огромен корем, без да ѝ се счупят тънките крака.

Дойде време да ражда. Бебето си стоеше вътре и нямаше никакво намерение да излиза. Коремът ставаше все по-голям, бебето в него също и лекарката я предупреди:

– Ако не родиш до два-три дни, ще се наложи да те режем.

Лара знаеше какъв е проблемът – сама се беше заключила да не ражда от страх. Помнеше как протече раждането първия път, тялото ѝ бе запечатало болката и я проиграваше като на 4D филм за подсещане, а с приближаването на термина лекарката ѝ започна да отговаря доста уклончиво на всички въпроси, свързани с упойката.

– Силна си като кобила – успокояваше я тя. – Без проблем ще родиш и кон.

– Това ми звучи като „и този път забрави за упойката“ – мърмореше Лара, а вътрешно се чудеше още ли карма има да чисти.

Ако се съдеше по първото раждане и перипетиите с първото ѝ дете, явно е била много лоша в миналия си живот. Но с карма или не, тялото на Лара очевидно усещаше, че пак му предстоят мъки без упойка и се бе заключило психически. Всеки ден Лара ходеше на консултация и всеки ден лекарката я плашеше, че бебето е вече четири килограма и ако не го роди съвсем скоро, лошо ѝ се пише на таза. Лара носеше торбите с покупките пеша нагоре по стълбите, ядеше люто, ходеше дълго, но нищо не помагаше.

– Сексът ще стимулира излизането на бебето – заяви лекарката при поредния преглед.

Хубаво. Но Мъжа очевидно имаше други мисли за огромния Ларин корем. През последния месец, само като я видеше как изплува като платноходка иззад ъгъла, се покриваше под едно одеяло на дивана в дневната, треперейки да не му налети. Лара не му се сърдеше – и на нея не ѝ беше до това. Отнемаше ѝ буквално половин час да обърне огромния си корем в двойното легло, когато усетеше хълбока си прекалено изтръпнал от тежестта, а усилието беше толкова голямо, че след всяко обръщане не можеше да заспи поне още половин час. Мечтаеше си да има кран, който да я обръща. И никак не мечтаеше за секс с този корем.

Лекарското предписание обаче си беше лекарско предписание – Лара трябваше да прави секс. И единствената възможна към момента жертва беше нищо неподозиращият ѝ законен съпруг. Лара се чувстваше като бременно с извънземни чудовище от филм като „Пришълецът“, което дори с огромен корем напада невинните мъже. Но щом е казала лекарката…

Като чу какво се очаква от него, Мъжа пребледня и заотстъпва назад.

Добре, че апартаментът ни е малък, няма къде да се скрие – каза си Лара и за пръв път видя в положителна светлина жилището, което мечтаеше да смени. Докато тя мислеше, Мъжа действаше. Беше се скрил в спалнята и започна да пелтечи някакви несвързани извинения през плътно затворената врата.

Докато безпощадно напредваше към него, Лара чу, че нейният човек прекалено много уважавал нероденото си дете и от уважение към него и към майка му, представете си, не искал да му чука по главата.

– Стига глупости! – Лара започна да се ядосва, докато насилваше бравата на спалнята. Допреди месец го правеха през цялото време, откога това новоизлюпено уважение… – И да знаеш, че ако си натрупал някакви мебели от другата страна на тази врата, цяла нощ ще правим секс за наказание!

Мебели очевидно нямаше, защото Лара все пак успя да отвори. Стана ѝ жал за Мъжа, който се беше свил в ембрионална поза в леглото. Даде му отсрочка за изпълнение на задълженията до сутринта. Да има време да се подготвя психически цяла нощ.

На сутринта Мъжа успя да изкрънка втора отсрочка – до вечерта. Лара беше толкова изтощена от поредното половинчасово обръщане на корема, че великодушно му я подари. Може пък на тъмно да му е по-лесно на човека.

Вечерта Мъжа си изпълни задълженията като агне на заколение. Час след тази негова саможертва Лара усети контракции. Беше рано сутринта на шестнайсети юли – рождения ден на Синеокия, на Мъжа и както щеше да се окаже – на малкото ѝ детенце.

Първото дете спеше, а Мъжа трябваше да я закара до болницата. Лара се гримира (завеждащата отделение щеше да се радва да я види пак да ражда гримирана и с прическа) и звънна на един съсед – помоли го да спи при първото дете, докато тя ражда второто.

По пътя за болницата болките станаха силни. Лара усещаше, че има голямо разкритие, но така, в движение, се търпеше. На прага на болницата се вкопчи в ръката на Мъжа. Този път искаше той да е с нея.

– Нали знаеш, че ако вляза там, повече никога няма да мога да погледна на теб като на жена – тактично ѝ обясни той. – До края на живота си – прибави за убедителност.

Две ситуации изплуваха в съзнанието на Лара при тези му думи: пребледнелите лица на наблюдаващите студенти от първото раждане и убитото желание за ласки на Мъжа заради един голям корем. Ако видеше касапницата по време на раждането, нямаше да я огрее още две-три години. Реши да не настоява. По-добре да си влезе сама. И без това родилното е женска територия.

*

Докато лекарката ѝ се придвижваше към болницата, Лара разбра, че е с осем сантиметра разкритие и е късно за упойка. Не беше изненадана – в този живот тя упойка нямаше да получи. Беше ѝ писано да изживее всичките си мъки – било то душевни или физически – без опиати.

Завеждащата ѝ направи клизма и я изпрати да се къпе. Това с къпането беше лукс, който липсваше преди четири години, когато раждаше първото си дете. Докато се къпеше, Лара вече плачеше от болка и стискаше тръбите на парното в банята на болницата.

Как? – питаше се тя. – Как нормална жена, изпитала тази болка веднъж, доброволно се поставя в същата ситуация…

Знаеше как – болката от това, че първото ѝ дете я отхвърляше толкова дълго, беше по-силна от родилните мъки. А и те, Лара от опит го знаеше, скоро ще свършат. Беше готова на всякаква болка само и само да започне отначало с малкото си детенце. Ако успееше да си уреди упойка за шевовете, можеше да се каже, че е на финалната права.

Лекарката на Лара се появи в разгара на скандала между Лара и завеждащата. Онази беше помолила Лара да се държи възпитано и да не крещи – да вземела пример от ромката, която мълчаливо се мъчеше на магарето до нея. Лара бе викала при първото раждане, викаше и сега. Като че ли чрез викането изхвърляше частици от болката и усещаше някакво облекчение. Циганката, щом иска, да мълчи, сигурно ѝ беше пето или шесто.

Единствено когато раждаше, Лара не се интересуваше какво ще кажат хората. И само тогава наричаше ромките „циганки“. Болката беше по-силна от възпитанието, както и от разбирането ѝ за света.

Хубавото този път беше, че между контракциите имаше почивки. Както беше в средата на огромен ураган от болка, в който стадо гепарди разкъсваше месата ѝ, така изведнъж, за около трийсетина секунди, ураганът утихваше и болката спираше. Гепардите възпитано се отдръпваха и отиваха кротко да пасат трева за половин минута, преди отново да се нахвърлят върху нея.

В тази преживна пауза Лара се потапяше в прекрасното чувство да е нормален човек – нищо не я болеше и липсата на болка я докарваше до състояние на блаженство. Щеше да си го напомня до края на живота си. Когато се почувства тъжна или недоволна от нещо, щеше да си казва: радвай се, че поне нищо не те боли. Болката, дали физическа, или душевна, те кара да видиш всичко в нова перспектива. Жалко, че я забравяме веднага щом отмине.

Докато си правеше планове как да оценява живота си и се бореше с гепардите, Лара изстреля малкото си детенце, което не се роди никак малко – четири килограма червено плачещо месо. Беше заело поза на боксьор със стиснати юмручета – бащичко!

Лекарката на Лара се скара със завеждащата, но успя да ѝ даде да гушне бебето. Още незашита и с неизвадена плацента, Лара пое малкото човече. Бяха измили бялото от него и то седеше мирно със свити юмручета и стърчаща черна коса. Приличаше досущ на брат си, но беше с по-бяла кожа и с по-тъмни леко дръпнати като на китайче очи.

Мамино малко прекрасно момченце! Как успя да се роди толкова сладко, мислеше си Лара, докато държеше малката ръчичка.

Девет месеца само яде и спа, а е успяла да отгледа в себе си това човече, което имаше всички малки органчета и всички пръсти на ръцете и краката.

Сети се за коронната реплика на дядо си – чаровен бохем, който много обичаше да размишлява върху странностите на живота. Всеки път, когато нещо го впечатлеше, дядо ѝ промърморваше през дима на цигарата: „Природа, брат, природа!“ Колко е бил прав човекът. Природата е велико нещо! Раненото и изнурено тяло на Лара кипеше и тържествуваше. Беше получила втори шанс.

Въпреки че първото дете отблъскваше Лара, нейната любов към него беше огромна. Още по-силна беше и защото бе трудна любов, трудностите винаги я мотивираха допълнително. Докато беше бременна за втори път, се чудеше как ли ще може да обича някого колкото първото си дете, откъде ще намери в себе си още любов.

Когато погледна малкото си детенце, Лара усети огромно спокойствие – тя вече го обичаше безкрайно. Децата умножават любовта, не я изпепеляват, както правят мъжете. И понеже вярваше в прераждането, беше сигурна, че това бебе я е гледало дълго време отгоре, че знае всичко, което е преживяла, и е чакало, за да дойде точно при нея.

Тази връзка започваше добре. Оказа се, че Лара ще по­лучи дори лидокаин за шевовете. Откъде тази неочаквана щедрост от страна на лекарския екип, Лара не знаеше и не искаше да знае. Реши просто да се възползва от прекрасните неща, които ѝ се случват, и да благодари.

За авторката

Ния не крие, че за образа на Лара и останалите герои в романа е черпила вдъхновение от заобикалящия я живот. Подобно на своята героиня, тя завършва образованието си в Сидни, Австралия, пътува много и в сърцето си се смята за гражданин на света. Днес работи в IT сферата и въпреки корпоративната среда, казва, че работата ѝ носи голямо удоволствие точно защото голяма част от нея е свързана с текст.

Създаден като роман, „Лара“ може да се чете и като дневник на съвременната жена, която иска всичко – да е прекрасна майка, стихийна бизнес дама, страстна любовница и любяща съпруга – роли, за които скрито или явно мечтаят милиони дами в света.

Разликата е, че Лара не се срамува, когато някоя от тези роли не ѝ е по мярка, не се примирява с очакванията на другите, и не се извинява, че иска всичко.

„Лара“ ще ви преведе през трийсет и девет години от един живот, който се случва между Австралия и България, между дома и офиса, между семейното легло и хотелски стаи в Барселона, между „какво ще кажат хората“ и „какво искам аз“. Ще ви върне назад към годините на „Шатовалон“ и образцовите домове и ще ви накара да погледнете напред с усмивка. И без вина. 

От Изд. СофтПрес препоръчваме също:

Откъс от “Басейнът” на Либи Пейдж

Откъс от “Полунощ в книжарница Блестящи идеи” на Матю Дж. Съливан