„Басейнът” (Изд. „СофтПрес“) е очарователен роман за любовта, загубата, приятелството и остаряването, който ще допадне на читатели от всички възрасти.

Кейт е на двайсет и шест, но за разлика от повечето си познати, е напуснала родния Бристол и се е установила в Лондон, където пише кратки обяви за малък вестник.

За няколко години в столицата обаче така и не е създала истински приятелства и дните й са белязани от самота и борба с депресията.

Всичко се променя, когато най-сетне й възлагат да отрази истинска история. Местният плувен басейн е застрашен от затваряне и прохождащата журналистка трябва да проследи развитието на случая.

На осемдесет и шест Розмари е жизнена, духовита и се наслаждава на всеки нов ден.

Вече седем десетилетия утрото й започва с плуване в открития басейн „Брокуел” – мястото, където се е влюбила за пръв и последен път, където е намерила многобройни приятели и е преодоляла всевъзможни трудности.

Сега, когато плувната база може да затвори врати завинаги, възрастната жена трябва да потърси в себе си силата и куража да я защити. На помощ изненадващо се притичва младо момиче, което моли Розмари за интервю…

Сближаването на двете жени променя из основи както техния живот, така и този на съседите и приятелите им от квартала. Защото басейнът е биещото сърце на общността и заслужава да бъде подкрепен от плувците си.

Тази книга е прегръдка!

The Book Trail

Басейнът
(откъс)

Либи Пейдж

 Глава 2

Всеки ден на път за работа Кейт подминава анонимни хора, които чакат автобуса или се изстрелват от домовете право в паркираните си коли. Сред тях обаче има и такива, които са познати. Ежедневно вижда как промяната в дрехите и прическите им отмерва изтичащото време, подобно на смяната на сезоните.

На главната улица се натъква на много висок рус мъж с широко чело, който без значение от климата носи винаги черно кожено яке. В зависимост от това дали е точна, или закъснява, Кейт се разминава с него на различен участък от пътя. Ако го срещне в единия край на улицата, знае, че има достатъчно време да спре и да си вземе кафе; ако пък го засече на противоположния, забързва крачка и почти се затичва.

Ето я и младата жена с тъмна коса и оживено лице. Кима с глава в ритъма на музиката, която слуша, и дори си припява. Често я придружава млад мъж с кубинки. Когато са заедно, тя провесва слушалките на врата си и говори с него, а ръцете им са преплетени. Днес е сама.

Щом се разминават, Кейт почти кимва, но в последния момент осъзнава, че не познава тази жена. Няма представа как се казва, нито накъде отива всяка сутрин. Никога не са се заговаряли, но лицето е толкова познато, колкото и магазинът на H&M на главната улица и киното на пазара. Част е от „Брикстън“ досущ като тухлите, от които е построен кварталът.

Пролетното небе внезапно потъмнява и започва да вали. Кейт се проклина, задето е оставила чадъра си у дома. Бързо подгизва от дъждовния душ и когато пристига в офиса на „Брикстън Кроникъл“, от нея се стича вода. Щом влиза, засича на стълбите Джей. Щатният фотограф на вестника се усмихва, устата му изпъква заради червеникаворусата брада, а къдравата му коса образува буен ореол около главата. Висок и едър е, но отпуснат, и заема повечето пространство на стълбището. Не са работили кой знае колко заедно, но винаги се поздравяват сутрин, кимат си или си махат, когато се засекат из „Брикстън“. Той винаги изглежда в добро настроение и дори в най-лошите дни успява да събуди усмивка у нея, даже когато е непосилно да я изрази с устни.

– Добро утро! – казва Джей, докато се мъчат да се разминат на стълбите. Гласът му е плътен, натежал от силния акцент на Южен Лондон.

– Добро утро. Тръгваш ли си?

– Да, имам задача за вършене – сочи към калъфа на камерата, метнат на рамото му. – Ревю. На мястото на стария пъб отварят ресторант. Баща ми каза, че си спомня как е пил там на моите години.

– Добре, ще се видим по-късно – отговаря Кейт. – И не забравяй…

Преди да е довършила, той посочва чадъра, окачен отзад на раницата му.

Тя кима и се отправя към офиса.

– Ходила си да поплуваш, а? – питя я редакторът, докато Кейт изхлузва мокрото си палто и го мята на облегалката на стола.

Фил Харис е мъж, чието тяло не е видяло особено добри дни. Бузите му са в същия оттенък на лилавото като бордото, с което се налива всяка вечер в местния пъб заедно с жена си, а понякога, както гласи слухът, в компанията на Онази, която не му е жена. Пържолите и пържените картофи видимо са обгърнали корема му като спасителен пояс, който някой ден ще го завлече към смъртта му. Не е богат, така и не е успял да се издигне нагоре по стълбицата на националните вестници, но цялото му състояние отива за ядене и пиене.

Кейт поклаща глава.

– Не, дъждът ме хвана. Така или иначе не мога да плувам.

Лъжа е. Може да плува. Ако случайно падне в басейн, е способна да изплува. Разбира основните принципи за разположението на краката и ръцете, когато трябва да се задържиш на повърхността. Просто не е плувала от тийнейджърските си години. В училище вземаше уроци, но в мига, в който получи възможността да се откаже от тях, го направи. Случи се около пубертета, когато момичетата усещат телата си като неудобни дрехи, от които с удоволствие биха се измъкнали. Помни трансформацията: кикотещата се тълпа се превърна в потисната групичка, свряна в ъгъла и увила ръце около себе си, за да скрие срама от неописуемо отвратителното си тяло.

– Това може да се окаже проблем – продължава Фил. – Имам задача за теб, свързана с плувния басейн. – Разбира се, не е задължително да плуваш, но би ти помогнало да се потопиш в историята, да разбереш за какво е цялата врява…

Кейт предвкусва хлора и страха да се покаже полугола пред съучениците си. Без допълнителни обяснения Фил хвърля брошура върху купчината, която разделя бюрата им. Диплянката се приземява върху клавиатурата. Отпред има черно-бяла снимка на открит плувен басейн. На нея се виждат трамплин и мъж, уловен насред полет, чиито ръце са разперени като криле на лястовица. Вътре Кейт се натъква на цветни изображения, които навярно показват сегашното състояние на басейна: яркосиня вода и деца, които мятат ръце и ритат напористо с крака.

На брошурата с големи ръкописни букви е написано: Спасете нашия басейн. Кейт зачита текста.

Плувният ни басейн, отворен от 1937 година насам, е застрашен. Общинският съвет обяви финансови проблеми и частен търг за изкупуване на сградата от фирмата собственик – „Парадайз Ливинг“. Искат да превърнат обичния ни плувен басейн в частна спортна зала. Ще го позволим ли? Ако мислите, че можете да съдействате на кампанията, говорете с екипа на плувен басейн „Брокуел“.

Отдолу със спретнат почерк са се подписали плувците от басейна „Брокуел“. На Кейт цялата брошура изглежда като скалъпена с ножица и копирна машина. Основателно предположение.

– Искаш да пиша за това? – пита.

Към момента работата в „Брикстън Кроникъл“ се изразява в изготвяне на дописки за изчезнали домашни любимци, насрочени ремонтни дейности или съобщения за планирани такива. Това са материалите, които поместват на последните страници, но не най-отзад, където е спортната рубрика. С други думи, онези, които хората не четат. Не би ги показала на преподавателите си от магистратурата по журналистика. Майка все още събира статиите в албум, което само влошава ситуацията. „Когато се прочуеш, ще се радваш, че съм ги запазила“ – повтаря неизменно, а Кейт потъва още по- надълбоко в унижението, което носи като палто.

– Да – заявява Фил. – Мисля, че тук има хляб. Знаеш ли, че от „Парадайз Ливинг“ вече са застроили четири пресечки от „Брикстън“? Продават имоти за милиони. Мислят си, че частната спортна зала ще им помогне да вдигнат още повече цените на апартаментите си.

Обръща се към Кейт:

– Нали каза, че искаш история? Ето ти история.

Историите са приятели на Кейт още отпреди да открие как да общува с хората. Издирваше ги и се криеше сред тях в библиотеката, сгушваше се между страниците им. Приемаше самоличността на Хърмаяни Грейнджър1, Джордж2 от „Великолепната петорка“ или Катрин Морланд от „Абатството Нортангър“3 и се опитваше да прекара един ден в тяхната кожа. Когато тръгна на училище, приятелите бяха героите, които срещаше в книгите. Те седяха с нея в библиотеката, докато отхапваше от сандвича си иззад кориците, така че библиотекарите да не я видят. (Библиотекарите винаги забелязваха, но се преструваха на разсеяни.)

Сега разказва чуждите истории. Дори когато взема интервю от някого за изгубената му котка, винаги намира интересен ъгъл. Хората често се изненадват от въпросите, които им задава. „Кой е най-ранният ви спомен от Петнистко?“, „Колко различен смятате, че щеше да бъде животът ви, ако не бяхте купили Майло?“, „Ако Бейли можеше да говори, но изричаше само една фраза, какво според вас щеше да каже?“.

Обикновено съкращаваха интервютата до най-основната информация: Петнистко, тригодишна тигрова котка, изчезнала от дома на Оливър на 3 септември. Предлага се възнаграждение. Кейт обаче съхранява историите в главата си и ги разлиства като страниците на любима стара книга.

Историята е като топка, подхвърлена от редактора, и тя в никакъв случай няма да я изтърве.

1 Героиня от поредицата за Хари Потър на английската писателка Дж. К. Роулинг (1965). – б. пр.
2 Героиня от поредицата детски приключенски книги на английската писателка Инид Блайтън (1897-1968). – б. пр.
3 Роман на английската писателка Джейн Остин (1775-1817), публикуван през 1817 г. – б. пр.

За авторката

Либи Пейдж завършва журналистика и работи в сферата на медиите и маркетинга. И тя като героите си е запалена плувкиня и се бори за важни каузи – говорила е в парламента и по телевизията в защита на справедливото заплащане на стажантския труд. Правата за издаването на дебютния й роман – „Басейнът”, са продадени в 23 държави.

От Изд. СофтПрес препоръчваме също:

Откъс от “Полунощ в книжарница Блестящи идеи” на Матю Дж. Съливан