Наслаждаваме се на томче с две от най-значимите произведения на английската писателка Мeри Ан Евънс, останала в световната книжовна съкровищница с литературния псевдоним Джордж Елиът.

„Сайлъс Марнър” и „Повдигнатият воал” разкриват разностранната й белетристична дарба и умението й да вниква в дебрите на човешката природа с всичките й чудатости и тайни.

„Сайлъс Марнър“ (превод: Весела Кацарова) е притча за преобразяващата сила на човешката обич.

Тъкачът Сайлъс е странник, отшелник без корени, когото местните жители възприемат като паяк, който неуморно тъче, тласкан от вътрешен инстинкт.

Натрупаните жълтици нямат за него друга стойност, освен да радват душата му с блясъка си. Загубата на златото го съкрушава напълно, но едно златокосо детенце, пролазило самò в снега до дома му, ще го върне отново към живота.

„Повдигнатият воал” е най-четената творба на Джордж Елиът в края на ХХ и началото на ХХІ век, навярно заради новаторския си заряд.

Авторката замества традиционния „всезнаещ“ разказвач с герой, надарен със свръхестествената способност да чете мислите на околните. Той не успява да проникне единствено в съзнанието на една млада жена и затова се влюбва в нея до полуда…

„Сайлъс Марнър“ е една от най-очарователните творби в английската проза, истинско вълшебство, където очарованието на вълшебната приказка изкусно се съчетава с убедително изградения материален свят.

УОЛТЪР АЛЪН

„Сайлъс Марнър“ е едно съвършено произведение на изкуството.

ХЕНРИ ДЖЕЙМС

Сайлъс Марнър

Джордж Елиът

Из Глава 1

В онези времена, когато чекръците поскърцваха безспир в селските домове и дори знатните дами, облечени в коприна и дантели, си имаха като играчки миниатюрни чекръци от полиран дъб, из местностите край отдалечените пътища или сред дебрите на хълмовете можеха да се срещнат дребни бледи мъже, които в сравнение със селските здравеняци приличаха на чезнеща раса. Кучетата на овчарите бясно се разлайваха, щом някой от тези странници се появеше на хълма, откроил се като тъмен силует на фона на залязващото слънце. Та на кое ли куче може да се понрави един тъмен силует, изгърбен под тежка торба? А тези бледи странници рядко потегляха на път без загадъчния товар на гърба си. Дори овчарят, който бе съвсем наясно, че торбата е пълна с конопени влакна или с големи макари със здрави нишки, изпредени от влакната, не бе твърдо убеден дали е възможно занаятът на тъкача, макар и крайно необходим, да се упражнява изцяло без намесата на Рогатия. В онези далечни времена всеки странник или пък случка, която е необичайна и съвсем рядка също като посещенията на амбулантния търговец или на точиларя, предизвикваше суеверия сред местните жители. Никой от тях не знаеше откъде идват и къде живеят тези друмници. И как да отгатнеш що за хора са, когато няма човек, който да познава майка им или баща им? За селяците от онези далечни времена светът отвъд тесния им хоризонт бе напълно мъгляв и непонятен. Селските жители имаха почти толкова смътно понятие за скиталческия живот, колкото неясна бе и представата им къде точно зимуват лястовичките, които всяка пролет неизменно се завръщат в селото. Така че към всеки пришълец, дошъл много отдалече, докрай се таеше известна доза недоверие и ако след продължителното си безукорно поведение той изведнъж извършваше някакво злодеяние, те ни най-малко не се учудваха. Всяко умение, независимо дали това е дарбата бързо и гладко да си служиш с такъв сложен орган като езика, или пък друга сръчна дейност, непозната на местните жители, им изглеждаше твърде подозрително. Честните хорица, родени и израсли пред очите на всички, обикновено не бяха кой знае колко умни или мъдри – или поне не надскачаха познанията си относно сезоните. А умение, което изисква голяма бързина и сръчност, им бе толкова непонятно, че в представите им граничеше единствено с магьосничеството. И затова стана нещо обичайно всички пръснати тук-там тъкачи, градски пришълци в селото, докрай да се възприемат от местните обитатели като чудати странници, така че в своето пълно уединение новите заселници неизменно придобиваха причудливи навици.

В ранните години на ХІХ век един такъв тъкач на име Сайлъс Марнър упражняваше занаята си в каменна къщичка сред буйни живи плетове, недалече от изоставена каменна кариера близо до село Рeйвло. Странният звук на тъкачния му стан, толкова различен от естественото весело тракане на вършачката или равномерния ритъм на чука, предизвикваше донякъде страховито очарование у момчурляците от Рейвло, които често забравяха да берат орехи или да търсят птичи гнезда, а току надзъртаха през прозорците на каменната къщичка, потиснали у себе си лекото страхопочитание пред странното тракане на стана приятното си усещане за превъзходство, примесено с известно презрение към този смехотворен шум, а също и към приведената отрудена снага на тъкача. Ала понякога Марнър, поспрял се да оправи усукана нишка, изведнъж усещаше присъствието на малките нехранимайковци и макар дори минутата да му бе извънредно скъпа, толкова силно се дразнеше от дръзкото поведение на хлапаците, че изоставяше стана, отваряше вратата и ги пронизваше с такъв остър поглед, че те ужасени веднага си плюеха на петите. Та кой би могъл да допусне, че големите изцъклени очи на бледото лице на тъкача не виждат нищо, отдалечено от погледа му, нито пък че страховитото му взиране в момчурляците не е в състояние да предизвика парализа, рахит или изкривена уста у някое изостанало назад хлапе? Момчетата вероятно бяха дочували родителите им да подмятат, че стига да реши, Сайлъс Марнър е способен да излекува нечий ревматизъм, а също и да добавят все така тайнствено, че ако се обърнеш кротко към дявол като него, той би могъл да ти спести харча за доктор. Подобни странни намеци относно култа към Рогатия дори и днес се подхвърлят от побелели старци пред любопитния слушател, макар ограниченото съзнание трудно да прави връзка между мощта и добросърдечието. Ала смътната представа за демонична сила, сила, която след упорити молби би могла да спре да причинява злини, лесно се оформя в съзнанието на хора, непрекъснато притискани от насъщни нужди и чийто отруден живот никога не е бил озаряван от пламенна религиозна вяра. Според тях болката и злочестините са много по-широко разпространени, отколкото радостите и сполуките. Съзнанието им почти напълно е лишено от представи, будещи копнежи и надежди, защото е гъсто обрасло с кошмари, доста плодоносна почва за всякакви страхове. Веднъж на един отруден човек в предсмъртно състояние, който бе отказал всякаква храна, предложена от съпругата му, рекох следното: „Посочи нещо, което би хапнал с удоволствие“. „Няма такова нещо – отговори ми той. – Цял живот съм ял най-обикновена храна, но сега и нея не понасям.“ Житейският му опит не бе събудил у него никакви мечти, които биха могли да разпалят апетита му.

А Рейвло бе село, където дълго се носеха старите мълви, незаглушени от нови гласове. Ала то съвсем не бе някоя глуха енория, разположена на самия край на цивилизацията, населена с малобройни овчари и мършави овце. Тъкмо обратното, беше разположено в плодоносната долина, която с обич възприемаме като част от добрата стара Англия, и се състоеше от ферми, които – в чисто духовен смисъл – носеха големи печалби. Сгушило се бе в чудесната, покрита с гори долина на близо час разстояние, изминато на кон, от най-близката пътна бариера, тъй че до него никога не достигаха тръбните звуци на пътническите карети или на общественото мнение. Рейвло имаше вид на заможно село и в самия му център се намираше хубава старинна черква с обширен двор, както и две-три внушителни къщи в близост до пътя с оградени овощни градини и красиви ветропоказатели, така че тези сгради бяха по-величествени от къщата на енорийския пастор, която се показваше сред дърветата от другата страна на черковния двор. Това бе село, което бързо разкриваше постиженията си в социалния живот, а набитото око веднага забелязваше, че в околностите му няма големи паркове и господарски имения. Имаше обаче няколко първенци в Рейвло, които в онези военни времена я караха доста яваш, но все пак изкарваха достатъчно средства от немарливото си стопанисване, за да живеят безгрижно и да посрещат весело Коледа, Петдесетница и Великден.

Бяха изминали петнайсет години, откакто Сайлъс Марнър се бе появил в Рейвло. Тогава той бе блед младеж с изпъкнали късогледи кафяви очи, чийто израз не би изглеждал странен за културни хора с житейски опит, ала селяците, сред които се засели, намираха погледа му за твърде необичаен и според тях той бе в пълно съответствие със занаята му, както и с неизвестната област на име Нортард, откъдето бе дошъл младокът. И затова новопристигналият установи свой начин на живот – не допускаше никой да прекрачи прага му и никога не се разхождаше из селото, нито пък се отбиваше в кръчмата „Дъгата“ за халба бира или да си побъбри в дома на коларя. Не разговаряше с никого освен с клиентите си, както и в случаите, когато трябваше да си набави необходимите продукти за прехрана. Поради всичко това девойките в Рейвло много бързо проумяха, че той никога не би увещавал някоя да му стане жена – сякаш вече е получил от тях отговора, че в никакъв случай не биха се омъжили за оживял мъртвец. Подобно мнение относно личността на Марнър не произтичаше единствено от бледото му лице и странния му поглед. Джем Родни например, който ловеше къртици, заяви на всеослушание, че една вечер, като се прибирал вкъщи, видял Сайлъс Марнър с торба на гърба да се обляга на един стълб край прелеза, вместо да свали торбата, както би сторил всеки нормален човек. А щом се приближил до него, забелязал, че очите му били облещени като на мъртвец. Родни го заговорил, разтърсил го, но краката на Сайлъс били сякаш вкаменени, а ръцете му, твърди и студени като желязо, здраво стискали торбата. Ала точно когато Родни решил, че тъкачът е мъртъв, той изведнъж се свестил, рекъл „лека нощ“ и потеглил на път. Родни се закле, че видял всичко това точно в деня, в който ловял къртици в имението на земевладелеца Кас. И тогава някои рекоха, че Марнър може да е имал „пристъп“, състояние, което донякъде обяснява някои на пръв поглед неясни неща. Пристъп значи удар, нали? В такъв случай напълно естествено е ударът да осакати човека, така че да се наложи енорията да се грижи за него, ако няма деца, които да го гледат. Не, не, ако е удар, човекът не би могъл да стои прав, а после веднага да си тръгне, щом му кажеш: „Хей!“. Ама може пък и да има таквиз неща, когато човешката душа се отделя от тялото и е в състояние да влиза и излиза от него, както птичката изхвръква от гнездото си, а после пак се връща. По такъв начин мъдрували селяците, защото като малки били ходили на училище при хора, от които усвоили много повече неща, отколкото можели да научат съседите им единствено от отчето или от петте си сетива. А откъде ли пък е могъл майсторът Марнър да научи как точно действат билките, също и разни магии, които не искал да издаде? Джем Родни не бе в състояние да каже нещо повече от онова, което всички знаели – те видели с очите си как Марнър изцерил Сали Оутс и успял да я приспи като бебенце, докато преди това, когато я лекувал докторът, в продължение на повече от два месеца сърцето ѝ блъскало толкова силно, сякаш щяло да изхвръкне от тялото ѝ. Стига да реши, Марнър можел да излекува и други хора. Така че си струвало да казваш някоя добра дума за него ако не за друго, поне да не го предизвикаш да ти причини злини.

За авторката

Джордж Елиът (1819-1880) е популярният псевдоним на английската писателка Мери Ан Евънс – един от най-авторитетните творци през Викторианската епоха.

Произведенията ѝ са истинска съкровищница от детайли и рисуват реалистични картини на живота в провинциална Англия в зората на XIX век, а стилът ѝ се отличава с психологическа дълбочина и социална чувствителност.

Романите „Мидълмарч“, „Адам Бийд“, „Мелницата на река Флос“ и „Сайлъс Марнър“ свидетелстват за неоспоримата стойност на нейното литературно наследство.

Вероятно никой друг викториански писател не е разполагал с необходимата ерудиция, за да представи една толкова бурна епоха в цялата ѝ многопластовост.