Корицата на „Другата” е дело на Фиделия Косева

Как едно увлечение прераства в любов? Може ли един мъж да обича една жена и същевременно да е влюбен в друга?

Какво би направил той за всяка от тях – и какво всяка от тях ще му причини? Кое чувство е по-силно – любовта или обичта?

А кое трае по-дълго? Кое ще надделее и за да надделее то, трябва ли другото да умре?

Отговорите на тези и редица други общочовешки въпроси, свързани с взаимоотношенията между мъжете и жените, вкарали се (не)охотно в дълбокия коловоз на мрачното всекидневие, търси Васил Панайотов в новия си роман „Другата” (ИК „Сиела”).

Сюжетът ни запознава с 30-годишния Стефан, който по цял ден се намира – и буквално, и преносно – между съпругата си Магда и колежката им Емилия. Емилия, в която Стефан се влюбва до полуда. Емилия, която е не просто колега, но и близка приятелка с Магда. Магда, от която той има дете. Дете, което е плод на обичта между тях. Обичта, която сега сякаш излинява с всяка минута, докато Стефан пише в чата поредния ред на Емилия. Емилия, която за него в момента, а може би и завинаги, е олицетворение на любовта…

„Другата” е блестящ роман за разликата между любов и обич, роман за невъзможността да обичаме, без да нараняваме. Защото където пламне страст, гори всичко.

Другата
(избрани цитати)

„Първият симптом на омръзването е загуба на комуникация. Стане ли тишината тягостна, и връзката вече е такава.”

*

„Четиридесет години щастлив семеен живот е невъзможен. Виж, четиридесет спокойни семейни години – да. Но спокой­ствието не е щастие.”

*

„За да се освободиш от едно сексуално желание, не трябва да му се от­дадеш, а да му избягаш. Примерно в планините. При зверовете.”

*

„Сексът става повърхностен, когато намалее площта на приле­пените епидермиси.”

*

„Любовта е неспокойна и трескава. И егоистична, тя иска всичко за себе си, тя иска да взема. А обичта обича да дава. Тя е саможертвена, тя е жертвоготовна. Уравновесена и кротка. И обладава отвътре. Дълбините на сърцето и подмолите на душата.”

*

„Всичко започва на шега. От скука. Поредна причина лю­бовта му да не бъде литературна. Нищо стойностно не е ста­нало от скука. Но нима любовта има стойност, нима има цена?”

Другата
(откъс)

Васил Панайотов

Стефан седи на бюрото си. Вратата на офиса е отворена и отвън нахлува обичайната за този час гълчава. Слънцето още не се е обърнало, за да напече западната фасада, да прониже прозорците и да му бръкне в очите, но въпреки това очите на Стефан са присвити. Присвити са не от сън, характерен за следобедното приспиване. На Стефан в момента му се спи по-малко от всякога. Свити са, за да концентрират в плътен лъч бликналия от орбитите им гняв и да го насочат към някого, кой­то в мъки да изгори. Стефан регистрира едно ново за него или поне подобаващо остаряло усещане. За пръв път от поне десе­тина години насам той ревнува.

Тази сутрин Емилия е различна. Няма ги обичайната апа­тия и невъзмутимо спокойствие. В присъствието й, което Стефан безпогрешно долавя, се усеща изобилие на трепетна енергия, нещо като нервен тремор на любовник, който пред­чувства какво ще се случи. Малко преди обяд някой я търси по мобилния телефон. Тя вдига, казва му „Здрасти, гад!“ и отива да говори навън. Вероятността да е говорила не с него, а с нея е точно 50/50, но тази вероятност е прекалено далечна за Стефан в този момент и както заради подозренията си, така и заради мъжкия род на очевидно интимното обръщение той е убеден, че звъни мъж. Емилия разговаря по мобилния си теле­фон само с двама души – баща й и по-малката й сестра. Прави го често, почти всеки ден. И никога не излиза от офиса. Може би навикът и инерцията в тази семейна традиция са създали у Стефан фалшивото усещане за разкритост, за разголеност и внезапната й телефонна потайност сега го изнервя. Всеки крие в гардероба скелети на бивши любовници, а почти всеки знае, че в любовните взаимоотношения думата „бивш“ е лишена от категоричност, но откакто познава Емилия, Стефан не е чул от нея и една дума за мъж, бил той бивш или настоящ, и от това разполага с комфорта закачките й с него директно да му дават ексклузивитет и да го поставят в позицията на привилегирован и несъревноваващ се с други кандидати за вниманието й играч.

Поне до позвъняването на „гад“.

Към кого може да се обръща с такава безцеремонна интим­ност? Много близък човек, без съмнение. С когото е споделила ценни моменти и незабравими истории, повечето за разказва­не, но някои и за премълчаване. Именно от вторите Стефан се страхува, без да може да обясни защо. Стефан се страхува, за­щото ревнува, но да обясни ревността си няма да му е лесно. Ревността е съмнение. В този, когото ревнуваш, но и в теб са­мия. Ревнуват неуверените, тези с колебания в някои свои каче­ства и подозрения, че обектът на тяхната ревност вече ги е от­крил в друг. Това принизява ревността до атрибут на дребното его, до фалшива валута в една търговия на взаимоотношения, от която никой не излиза доволен или печеливш. Ревността е борба за признание, надпревара за внимание, като този, чието внимание се цели, трябва да избира и да оцени. По-обективно би било друг да я даде тая оценка, но резултатът тогава ще е не­удовлетворителен, защото неговото мнение е безпристрастно, а именно заради страстта на съдията е цялото това противо­поставяне. Ако ревнивецът е лишен от конкуренция, и най-горещата страст насреща ще възприема студено. Любовта на неговата жена не се доказва от това, че е предпочела него, а от това, че е отхвърлила всички останали. Нейната любов е не­говата увереност в превъзходството му над тях. Трайната рев­ност е патология във всеки етап от връзката и я извинява само любовта.

Стефан все по-често проявява симптомите на един влюбен. Може да го отрича пред света, но трябва да го признае пред себе си. Засега е спокоен, че само там трябва да го признава.
Убеден е, че все още може да контролира процеса, въпреки че го е изтървал дотолкова, че да се развие дотам. Допуснал е кла­сическа грешка на дилетант. Защото в тази област той е такъв. Не само любов, а даже жена той не е имал преди Магда. По време на нея е имал няколко, които поради невъзможност или поради непредопределеност така и не достигнали до застраши­телни висоти. Стефан обича свалките, но повече обича жена си. Ако имаше по-съществен любовен опит и съответно знаеше какви рискове крият тези свалки, той щеше да ги сведе до буквал­ното значение на думата, до това да свалиш и употребиш няко­го. Физически. Колкото да разгърнеш релефа на тялото, без да поглеждаш в дебрите на душата. Без да припарваш до забране­ната зона вътре, която може да се окаже приятна, но необятна, и неусетно да се загубиш в такъв лабиринт, че пътят назад към теб да бъде по-труден от пътя към ада надолу.

Стефан просто подценява опасностите. Започва най-старата игра, без да е запознат с правилата, без да може да си я позволи и без да има топки да я довърши. Само който няма как­во да губи, може да я играе. Стефан се вижда как печели. Много има за любене, но и много има за губене. В друга преди Магда той никога не е бил влюбен, а дори и споменът за любовта си към нея в момента възприема като неконкурентоспособен. Ми­нали са години оттогава и дистанцията на времето е накарала цветовете да избледнеят. Но не това е основното – има пре­красни графики, черно-бели рисунки, скици с въглен… – основ­ното е, че любовта му с Магда е била по детски естествена, без съпротива, без принуда или яростно външно съпротивление, без забрани, без правила, без шикани или заобикаляне на дру­га жена, стояща на пътя на тази тяхна любов. Достъпността не е ограбила от очарованието, но й е отнела от сладостта, по силата на библейското правило за забранения плод. Когато ми­неш за нещо през огън и лед, после повече оценяваш умерените температури. Сбий се за него с целия свят, включително с всич­ки твои близки в твоя свят, покрий сърцето си с рани, а пътя напред с капани, и дори да не стигнеш доникъде, съзнанието, че си оцелял, ще превърне пътуването ти в приключение, което и да не се случи, никога няма да приключи. Споменът за спокой­ното време има свойството да се свива в бучка захар, която да разтваряш в горчилката през годините, за да си ги подсладиш.

Стефан няма какво да разтвори в своята. Подозренията му се потвърждават. Десетина минути след телефонния разговор и толкова преди да отвори столът и всички вкупом да хукнат на обяд, в стаята влиза Венци. Венци е работил в отдела преди. Преди да напусне, приемайки друго предложение с по-висок пост. Венци е бил четвъртият човек в офиса (единственият мъж), седнал, където сега стоят касите и копирната машина. Стефан бързо пропъжда от ума си мисълта колко ли работа са имали преди, когато общият обем е бил същият, но се е раз­пределял върху повече хора и как ли са борили скуката тия хора, тия три жени и тоя приятен мъж. Когато вижда Венци, Стефан все едно вижда Тузарa – онзи ухажор на Кари Брадшоу в „Сексът и градът“, който така и не се разбра какво работи, но който вечно изглеждаше като пачка едри банкноти. Пови­шението му се усеща и в поведението. Не е надменно, каквото би било това на някое парвеню, Венци винаги е имал завиден социален статус, а когато човек живее достатъчно дълго с една идея, тя постепенно му приляга, прилепва му по кожата и той почва да я възприема естествено, но в спокойствието на движе­нията му се долавя онази типична за директорите авторитарна безнаказаност, която корпоративните роби безпогрешно усе­щат и пред която са свикнали да скланят глави.

Но не заради това сега Стефан съска и присвива очи. Как­то стана ясно в началото, той не е кариерист, а знае, че Еми­лия презира всички показни признаци на благополучие и власт. Стефан съска, защото Емилия отива с Венци на обяд. При това, по всичко личи, не на скучно делнично дъвкане в дотеглива ат­мосфера на ведомствен стол, а на обяд в ресторант. За крат­ките минути, през които Венци е в офиса, Стефан опитва да улови дума, знак, сигнал, чрез които да реши ребуса за повода на тази ненадейна почерпка. Стефан отчаяно иска да има по­вод. Поводът сам по себе си е достатъчна причина излизане­то й да не е свързано непременно с желание. Има да черпи за нещо човекът, поканил я е и тя се е съгласила. От колегиална солидарност и от добро възпитание се е съгласила, не че чак толкова й се ходи. Ако откаже, ще го обиди. А тя не иска да обижда никого. Това е! Стефан е скалъпил сюжет с достатъчно достоверни за успокоение на съмнението му нива и като че ли е доволен. Като че ли обаче е доволна и тя, защото на излизане се усмихва, при това не се усмихва на него, него дори не го по­глежда, усмивката й, макар и достъпна за всички, е предизвика­на и предназначена само за един. Двамата излизат, Венци ведро им казва „Чао!“, Емилия нищо не казва, хлопва вратата, както хлопва капан, и Стефан остава в него. С Магда. Нервите му не понасят уединението и той предлага на жена си да тръгват вече към тоя стол. До отварянето му има 5 минути. Както винаги, тръгват пеша. Както никога, Стефан пожелава да вземе асан­сьора. Магда го пита защо. Стефан мълчи. Не може да признае на жена си, че е заради остатъчния аромат на своята колежка в тясното асансьорно пространство.

За автора и премиерата на „Другата“

Васил Панайотов

Васил Панайотов е съавтор на сборниците с разкази „Любовни упражнения”, „Проект смърт”, „Обича ме, не те обича” и романа „Стъклен дом 2”. Първата му самостоятелна книга „Убиец” печели две втори места – в анонимния конкурс на издателство „Сиела” за нов български роман и в телевизионното риалити „Ръкописът” по БНТ1. Автор е на стотина статии в списанията DIVA!, Егоист, FREESTYLE и „Жената днес”.

Премиерата на „Другата” ще се състои на 19 април (четвъртък) от 18:30 часа в Dada Cultural bar (ул. „Георги Бенковски” 10). За Емилия, Стефан, Магда и човешките взаимоотношения ще говорят литературният журналист Силвия Недкова, редакторът на книгата Пепа Георгиева и самият автор.

„Другата“ на Васил Панайотов може да спечелите в новото ни книжно предизвикателство:

Подаряваме 2 копия от романа “Другата” с автограф от Васил Панайотов