„Вещерът” – сагата за Гералт от Ривия и така наречените „вещери“ – е бестселър на „Ню Йорк Таймс” и вече е преведена на повече от 20 езика.

Това я превръща в световен феномен и в едно от най-добрите фентъзита на XX век.

В пета част от поредицата – „Вещерът: Огнено кръщение” – полският писател Анджей Сапковски изправя читателя пред огнено предизвикателство.

Докато светът е обхванат от пламъците на хаоса, само Гералт се оказва способен да мине през тях, за да се пречисти от съмненията и спомените за предишните си грешки.

Огънят изгаря, но болката е ниска цена за истината…

Вещерът: Огнено кръщение
(откъс)

Анджей Сапковски

* * *

Първата ѝ среща с вещера беше през юли, две седмици след съби тия та на остров Танед и избухването на вой ната в Дол Ангра. Милва се връщаше в Брокилон след почти двайсетдневно отсъствие, начело на остатъците от ударен отряд на Scoia’tael, разгромен в Темерия, при опита му да се прехвър ли в обхванатия от война Аедирн. „Катериците“ възнамеряваха да се присъединят към въстанието, вдигнато от елфите в Дола на Блатхан. Не успяха и ако не беше Милва, нищо нямаше да остане от тях. Но попаднаха на Милва и така намериха убежище в Брокилон.

Веднага след пристигането ѝ я уведомиха, че Аглайс я очаква спешно в Кол Серай. Милва се поучуди. Аглайс беше начело на брокилонските лечителки, а дълбоката, пълна с горещи извори и пещери котловина Кол Серай беше мяс тото, където се изцеляват болните.

Обаче откликна на призива, убедена, че става въпрос за някой лекуващ се елф, кой то с нейна помощ иска да се свърже със своя отряд. А когато видя ранения вещер и се досети за какво става въпрос, изпадна в същински бяс. Изскочи от пещерата с развяващи се коси и изля целия си гняв върху Аглайс.

– Той ме видя! Видя лицето ми! Разбираш ли колко опасно е това за мен?!

– Не, не разбирам – отговори студено лечител лечителката. – Това е Gwynbleidd, вещерът. Приятел на Брокилон. Той е тук от четиринайсет дни, от новолуние. И ще мине още известно време, преди да е в състояние да стане и да ходи нормално. Нуждае се от вести от света, от близките си. Само ти можеш да му ги осигуриш.

– Вести от света? Да не си полудяла, дивожено? Знаеш ли какво става сега по света, извън границите на твоята спокойна гора? В Аедирн бушува вой на! В Бруге, в Темерия и в Редания цари хаос, същински пъкъл, голям лов! Тези, кои то са започнали метежа на Танед, са преследвани навсякъде! Навсякъде е пълно с шпиони и an’givare, достатъчна е една необмислена дума, да си изкривиш устата, когато не трябва, и палачът вече е нагорещил желязото в стаята за изтезания. А аз какво – да ходя да шпионирам, да разпитвам, да събирам вести? Да си рискувам главата? И за кого? Заради някакъв полумъртъв вещер? Какъв ми е той, да не ми е брат или сват? Ти си се побъркала, Аглайс!

– Ако имаш намерение да продължиш да крещиш – прекъсна я спокойно дриадата, – да отидем по-навътре в гората. Той се нуждае от спокойствие.

Милва погледна неволно към изхода на пещерата, в която преди малко беше видяла ранения. „Мъжага е – помисли си тя, –макар че е слаб, само кожа и кости… Косата му е бяла, но коремът му е плосък като на юноша, личи си, че го е направил с труд, а не със свинско и бира…“

– Той е бил в Танед. – Това беше твърдение, а не въпрос. – Бунтовник.

– Не знам – сви рамене Аглайс. – Ранен е. Нуждае се от помощ. Останалото не е моя работа.

Милва възмутено махна с ръка. Лечителката беше известна с това, че разговаря с неохота. Но Милва вече беше успяла да чуе съобщенията на дриа дите от източните граници на Брокилон, така че знаеше всичко за съби тия та отпреди две седмици. За магьосницата с тъмночервени коси, появила се в Брокилон насред магическо изригване, за ранения със счупени ръка и крак, когото беше домъкнала в гората и кой то се беше оказал вещерът, познат на дриа дите като Gwynbleidd, Белия вълк.

Дриадите разказваха, че в началото не са знаели какво да правят. Облетият в кръв вещер ту крещял, ту губел съз на ние, Аглайс му правела временни превръзки, магьосницата ругаела. И плачела. Това, последното, Милва не го вярваше – та кой е виждал магьосница да плаче? А после дошла заповедта от Дуен Канел, Среброоката Еитне, господарката на Брокилон. Магьосницата да бъде пусната, а вещерът да бъде лекуван.

И го лекуваха. Милва се убеди в това. Лежеше в пещера, във вдлъбнатина, пълна с вода от вълшебните брокилонски извори, крайниците му, обездвижени от шини, бяха омотани от плътен слой лечебна пълзяща конинхаела и китки лилаво зарасличе. Косите му бяха бели като мляко. Беше в съз на ние, макар че лекуваните с конинхаела обикновено лежат в несвяст и бълнуват, магията говори чрез тях…

– Е? – Безизразният глас на лечителката я изтръгна от мислите ѝ. – Така че какво? Какво да му кажа?

– Да иде по дяволите – про мър мо ри Милва, затягайки колана си, на кой то бяха закачени кесия и ловджийски нож. – И ти също, Аглайс.

– Както искаш. Не те принуждавам.

– Вярно е. Не можеш да ме принудиш.

Тръгна към гората, сред редките борове. Беше ядосана.

Милва знаеше за събитията, случили се на остров Танед по време на първото новолуние на месец юли – Scoia’tael неп ре късна то ги обсъждаха помежду си. По време на Събора на магьосниците на острова избухнал метеж, пролята била кръв, имало жертви. А нилфгардската армия като по сигнал ударила Аедирн и Лирия, започнала вой на. И в Темерия, Редания и Каедвен всички се нахвърлили върху „катериците“. На първо мяс то, защото, изглежда, на разбунтувалите се на остров Танед магьосници им се притекъл на помощ ударен отряд на Scoia’tael. И на второ място, защото като че ли някакъв елф или полуелф убил с кинжал Визимир, реданския крал. Навсякъде вреше и кипеше като в котел, течаха реки елфическа кръв…

„Е – помисли си Милва, – може и да е истина онова, което говорят жреците – че краят на света и съдният ден са близо. Целият свят е в пламъци, човек е вълк не само за елфа, но и за човека, брат на брата си нож вади… А един вещер се е забъркал в политиката и е участвал в метеж. При положение че вещерите съществуват само за да обикалят света и да убиват вредящите на хората чудовища! Откакто свят светува, нито един вещер не се е забърк вал в политиката и не е участвал във вой ни. Нали затова я има приказката за глупавия крал, кой то искал да пренася вода със сито, да направи заека куриер, а вещера – войвода. А тук имаме вещер, пострадал в метеж против краля и принуден да се крие от наказанието в Брокилон. Да, наистина е дошъл краят на света!“

– Здравей, Мария.

Тя потрепна. Облегналата се на един бор дребна дриада имаше сребристи коси и очи. Залязващото слънце обграждаше главата ѝ с ореол на фона на пъстрата стена на гората. Милва падна на едно коляно и склони ниско глава:

– Приветствам те, госпожо Еитне.

Владетелката на Брокилон мушна в колана си от лико златистия си нож с форма на сърп.

– Стани – нареди тя. – Да се поразходим. Искам да поговоря с теб.

Дребната дриада със среб ристи коси и високата русокоса девойка вървяха дълго време една до друга през изпълнената със сенки гора. Нито една от двете не нарушаваше мълчанието.

– Отдавна не си се отбивала в Дуен Канел, Мария.

– Не ми оставаше време, госпожо Еитне. От Лента до Дуен Канел има дълъг път, а аз… Нали знаеш…

– Знам. Уморена ли си?

– Елфите се нуждаят от помощ. Нали им помагам по твоя заповед.

– По моя молба.

– Да де. По твоя молба.

– Искам да те помоля още нещо.

– Така и очаквах. Вещерът?

– Помогни му.

Милва се спря, обърна се, с рязко движение откъсна закачилото се за дрехата ѝ стръкче орлови нокти, повъртя го между пръстите си и го хвърли на земята.

– Вече половин година – каза тя тихо, като гледаше в сребристите очи на дриадата, – рискувам живота си, за да водя елфи от разбитите отряди в Брокилон… А когато си отпочинат и раните им се излекуват, ги водя обратно… Това не е ли доста тъчно? Малко ли съм направила? Всяко новолуние излизам на пътя, в тъмнината… Вече ме е страх от слънцето, сякаш съм вампир или някаква улулица…

– Никой не познава горските пътеки по-добре от теб.

– В горските дебри не мога да узная нищо. Вещерът май иска да събирам вести, да отида сред хората. Той е бунтовник, an’givare слухтят за името му. Аз самата също изобщо не бива да

се показвам в градовете. А ако някой ме разпознае? Спомените за онова още са живи, онази кръв още не е засъхнала… А тогава имаше много кръв, госпожо Еитне.

– Не беше малко. – Сребристите очи на старата дриада бяха чужди, студени, непроницаеми. – Не беше малко, права си.

– Ако ме разпознаят, ще ме набият на кол.

– Ти си предпазлива. Внимателна и бдителна си.

– За да науча вестите, за кои то моли вещерът, трябва да забравя за предпазливостта. Трябва да разпитвам. А сега е опасно да се любопитства. Ако ме хванат…

– Имаш контакти.

– Ще ме измъчват. Ще ме изтезават. Или ще изгния в Дракенборг…

– Длъжница си ми.

Милва извърна глава и прехапа устни.

– Да, длъжница съм ти – изрече тя с горчивина. – Не съм го забравила.

Затвори очи, лицето ѝ изведнъж се изкриви, устните ѝ потрепнаха, тя силно стисна зъби. Под клепачите ѝ бледо заблещука споменът за призрачната лунна светлина от онази нощ. Неочаквано се върна болката в глезена, хванат в примка от ремък, болката в опънатите стави. В ушите ѝ се разнесе шумът от листата на рязко изправящото се дърво… Вик, стон, диво, безумно мятане и отвратителното усещане за обземащ я страх, когато беше раз брала, че не може да се измъкне… Вик и страх, скърцането на въжето, извиващи се сенки, разлюляна, неестествена, преобърната земя, преобърнато небе, дървета с преобърнати корони, болка, пулсираща в слепоочията кръв… А на разсъмване – дриади, в кръг около нея… Далечен сребрист смях… Кукла на въженце! Люлей се, люлей се, кукличке, с главата надолу… И нейният собствен, но същевременно чужд хриплив вик. А после мрак.

– Да, длъжница съм ти – повтори тя през стиснатите си зъби. – Наистина, аз съм обесница, свалена от въжето. Явно докато съм жива, няма да мога да платя този дълг.

– Всеки има някакъв дълг – каза Еитне. – Такъв е животът, Мария Баринг. Дългове и кредити, задължения, благодарност, разплащания… Да направиш нещо за някого. А може би за себе си? Нали всъщност винаги се разплащаме със себе си, а не с някой друг. Във всеки от нас се крие едновременно и кредитор, и длъжник. Важното е да уредим тази сметка със себе си. Идваме на този свят като частица от дадения ни живот, а после през цялото време се мъчим да си платим дълговете. Към себе си. За да можем в края на краищата да се издължим.

– Близък ли ти е този човек, госпожо Еитне? Този… вещер?

– Близък ми е. Макар и самият той да не го знае. Връщай се в Кол Серай, Мария Баринг. Отиди при него. И направи онова, което той ще те помоли.

Още откъси от „Вещерът“:

Откъс от “Вещерът: Кръвта на елфите” на Анджей Сапковски

Откъс от ” Вещерът: Време за презрение” на Анджей Сапковски