Последните няколко седмици прекарах на една вълна – Италия. Вдъхновението всъщност се наричаше Неапол, защото в града в подножието на Везувий ме отведоха две запленяващи книги, които най-кратко казано разказват за приятелството и порастването.

Става дума за първите два романа от тетралогията, излязла под перото на мистериозната писателка с псевдоним Елена Феранте – „Гениалната приятелка“ (Изд. Колибри) „Новото фамилно име“ (Изд. Колибри).

И докато до момента не е разкрита истинската самоличност на Феранте, безспорен е фактът, че светът е завладян от историята на двете най-добри приятелки – Лила и Елена, които израстват заедно в бедняшки квартал в покрайнините на южния италиански град през 50-те и 60-те години на миналия век.

Впечатленията от историята до тук (защото с нетърпение очаквам следващите две книги от поредицата) мога да обобщя в

Tри основни извода

Първият е, че неаполитанската тетралогия е дело на майстор-разказвач, който безспорно познава дълбините на женската душа. Въпреки че има спекулации, според които зад псевдонима на Феранте може да се крие и мъж, аз въобще не съм склонна да вярвам на тази теория.

Причината – порастването, терзанията, емоциите, противоречията, чувствителността на момичешкия свят са описани толкова точно и детайлно, че само някой, който ги е изживял (или със сигурност – поне част от тях), може да ги пресъздаде по този дълбок начин. Историята, която Феранте разказва, обхваща годините на порастването („Гениалната приятелка“) и съзряването („Новото фамилно име“) на двете момичета. Разказът се води от една гледна точка – тази на Елена – ученолюбивата, писателката, чувствителната, вечно съмняващата се в себе си. Гениалната приятелка (обаче) е Лила – по-самоуверената, красивата, можещата… и по-лошата.

Тук идва мястото и за втория извод – Феранте показва какви душевни щети носят двете най-търсени неща в света – приятелството и любовта – по един безкомпромисен начин. Както знаем, човекът е социално животно и това оправдава вечната нужда да имаме и други хора до себе си, които да обичаме, да ни обичат, с които да споделяме, на които да помагаме или с които просто да си прекарваме времето.

Истината обаче е, че за да се отдадем напълно на хората около нас, ние трябва да можем да отговорим на един въпрос. Кой съм аз? Защото, истината е, че ако не познаваме и защитаваме нашата идентичност, то приятелството и любовта носят много душевни ограбвания и рани. И докато разобличаването на лошите страни любовта не крие особени изненади – всички познаваме и пеперудените трепети, и подражанието, и примирението, и разочарованието, и негативите от физическото превъзходство на мъжете, то описанието на тъмните страни на приятелството на моменти боли.

Лила и Елена са най-добри приятелки, повече от сестри дори. Те черпят сила една от друга и си помагат, но тяхната взаимозависимост ги ограбва. В по-голяма степен Елена и в по-малка степен Лила. Причината е, че приятелство с такава дълбочина най-често се гради на йерархия – едната (Елена) счита другата (Лила) за модел и следва нейния живот, желания и мнения.

Елена е толкова прехласната по гениалността на Лила, за нея е толкова важно тя да й бъде приятелка, че съвсем доброволно в много ситуации пренебрегва себе си, своите желания, своите мечти и се лишава от глас, мнение и самочувствие. Нещо, което, разбира се, е едностранчиво. Хубавото е, че след мъглата винаги изгрява слънце и с течението на годините („Новото фамилно име“) пътищата и съдбите на двете в някаква степен се разделят и пред читателя се открояват два коренно различни, но еднакво силни характера.

Което води и то третият извод – процесът на себепознаване у хората протича по идентичен начин, без значение времето, годините, поколенията, географската принадлежност, езика, религията и т.н.

Да, всички тези фактори създават силни нюанси, но вътре в душите ни сме еднакви. Аз със сигурност не съм израснала в Неапол през онези години, не познавам този квартал, но една част от тези младежки лутания са ми болезнено (и носталгично) познати.

Това, което най-много ме порази, е, че аз, Лила и Елена имаме нещо много общо – и трите сме обичали като малки книгите „Сърце“ на Едмондо де Амичис и „Малки жени“ на Луиза Мей Олкът. С прочитането на този абзац в книгата, героините за мен оживяха и станаха и мои приятелки. Очаквам с нетърпение да продължим пътя на приятелството с „Тези, които си отиват и тези, които остават“ и „Историята на изгубеното дете“, съответно третият и четвъртият роман от поредицата.

Избрани цитати

• Скоро трябваше да си призная, че това, което правех сама, не успяваше да разтупти сърцето ми; за да има нещо значение за мен, трябваше да е докоснато от Лила. Ако тя се отдалечеше, ако гласът й се отдалечеше от нещата, то нещата потъмняваха, сякаш се покриваха с прах. („Гениалната приятелка“)
• Значи нямаше да скъсат, нямаше да избягаме заедно по широкия свят. Представих си как младоженците, красиви и елегантни, се качват в кабриолета (…) Лила нямаше да се откаже. Беше се откъснала от мен окончателно и заподозрях, че разстоянието между нас ще се окаже по-голямо отколкото си го бях представяла. („Новото фамилно име“)
• Много добре усещах, че не откъсва поглед от мен и че е нервен, на път да се ядоса. Какво да се прави, помислих си, и без това вече съм решила, утре ще го оставя, не мога да продължавам с него, твърде различни сме. Да, наистина, обожава ме, изцяло ми е предан, но като кученце. А начинът, по който Нино ми говореше, без никакво  чувство за подчиненост, ме омайваше. („Гениалната приятелка“)
• За мое голямо учудване, и с двамата се държеше като жена, която знае какво представляват мъжете и няма какво повече да научи по въпроса, а по-скоро може някого да обучи; при това не се преструваше както правехме като малки в опит да имитираме падналите жени от романите, а беше ясно, че познанията й са реални, поради което не я карат и да се изчервява. После внезапно ставаше враждебна, обзета от неприязън – знам, че ме искате, но аз не ви искам („Новото фамилно име“)
• А един следобед изтърси едно наблюдение, което ме порази. Каза: „Липсата на любов опустошава не само живота на хората, но и на градовете“. Не помня точно как се изрази, но идеята беше тази и аз я свързах с нашите мръсни улици, с прашната градинка, с полето, осеяно с нови блокове, с насилието във всеки дом, във всяко семейство. („Гениалната приятелка“)

Откъс от “Новото фамилно име” на Елена Феранте

Малко за авторката

Смята се, че Елена Феранте е родена в Неапол през 1943 г. Тя общува с читателите си само чрез издателите си, които се боят, че ако разкрият самоличността й, тя ще престане да пише.

Феранте е автор на 9 романа. Свръхуспехът обаче настъпва, когато поставя началото на неаполитанските си романи със световния бестселър „Гениалната приятелка”, номиниран за международната дъблинска литературна награда, от който за по-малко от две години са продадени 5,5 милиона екземпляра.

През 2016 г., когато излиза „Новото фамилно име“, втората книга от неаполитанската тетралогия, сп. „Тайм“ включва авторката в списъка на стоте най-влиятелни личности. А „Историята на изгубеното дете“, четвъртият роман от поредицата, е удостоен със Златен медал на Независимите издатели и е номиниран за Ман Букър Интернешънъл.

Две от книгите на Феранте са филмирани. Подготвя се телевизионен филм от 32 серии по тетралогията с главен сценарист писателят Франческо Пиколо.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.