От печат излезе четвъртата част на култовата поредица „Вещерът” от полския писател Анджей Сапковски – „Вещерът: Време за презрение”. И изглежда, че най-успешната европейска фентъзи поредица, преведена на над 10 езика, поема в неочаквана посока.

Времето, в което Гералт от Ривия обикаля от селце в селце, за да убива чудовища за пари, е останало далеч в миналото. Сега сянката на ужасяваща война е надвиснала на света и на меча на Белия вълк са заложени съдбите на милиони хора, елфи и джуджета.

В част четвърта от хитовата фентъзи поредица парченцата от пъзела се нареждат в мащабната картина на един магичен свят, застанал на прага на своебразен Рагнарок. Времето за приказки е свършило и говорят единствено остриетата. Дошло е времето на презрението.

Вещерът: Време за презрение

Анджей Сапковски

Глава I

„За да можеш да си изкарваш прехраната като конен куриер“, казваше редовно Апле гат на постъпващите на работа младоци,„са необходими две неща – златна глава и железен задник.“

„Златната глава е необходима“, поучаваше Апле гат младите куриери, „тъй като под дрехите, в привързаната към голите гърди плоска кожена кесия, куриерът носи само съобщения с по-малка важност, кои то без опасения могат да бъдат поверени на ненадеждните хартия или пергамент. Истински важните, секретните вести, от кои то зависи много, куриерът трябва да запомни и да ги повтори пред когото трябва. Дума по дума – а понякога тези думи не са лесни. Те са трудни и за изговаряне, не само за запомняне. А за да ги запомниш и да ги повториш без грешка, трябва да имаш наистина златна глава.

А какво е преимуществото на железния задник, хе, това всеки куриер бързо го изпитва сам. Когато му се наложи да прекара върху седлото три дни и три нощи и да се друса сто или двеста

мили по пътищата, а понякога, ако се наложи – и по местности без пътища. Е, естествено, без да седи непре къс нато върху седлото, а и да слиза да отпочива от време на време. Защото човекът може да е много издръжлив, но конят – не чак толкова. И когато след почивката трябва да се качиш отново на коня, ти се струва, че задникът ти крещи: „Помощ, убиват ме!“.

„А на кого са му притрябвали в наши дни конни куриери, господин Апле гат“, чудят се понякога младоците. Например никой не може да достигне от Венгерберг до Вижима за по-малко от четири или пет дни, дори и да язди най-бързия бегач. А колко време ще отнеме на един магьосник от Венгерберг, за да изпрати магическо известие на магьосник във Вижима? Половин час, ако не и още по-малко. Конят на куриера може да окуцее. Куриерът може да бъде убит от разбойници или от „катериците“, може да бъде разкъсан от вълци или грифони. Имало е куриер, няма куриер. А вестта на магьосника винаги ще достигне до получателя си, няма да обърка пътя, няма да закъснее или да се изгуби. За какво са куриерите, щом навсякъде има магьосници, във всеки кралски двор? Куриерите вече са ненужни, господин Апле гат.“

Известно време Аплегат също мислеше, че никой няма нужда от него. Беше трийсет и шест годишен, нисък, но силен и жилав, работата не го плашеше, и разбира се, имаше златна глава.

Можеше да си намери друга работа, за да изхранва себе си и жена си, и да спести някой грош за зестри на двете си все още неомъжени дъщери, както и да продължи да помага на вече омъжената си щерка, на чийто мъж, абсолютен карък, постоянно не му вървеше. Но Аплегат не искаше друга работа и не можеше да си представи да работи нещо друго. Той беше кралски конен куриер.

И изведнъж, след дълъг период на забрава и унизително бездейст ие, Аплегат отново стана потребен. По пътищата и горските пътеки отново загърмяха копита. Както едно време, куриерите започнаха отново да яздят из страната, разнасяйки известия от замък на замък.

Аплегат знаеше защо е така. Виждаше много, а чуваше още повече. От него се искаше веднага да изтрива от паметта си предадените известия, да ги забравя така, че да не може да си ги припомни дори когато го изтезават. Но Аплегат помнеше. И знаеше защо кралете изведнъж са престанали да общуват помежду си с помощта на магии. Съобщенията, кои то пренасяха куриерите, трябваше да останат тайна за магьосниците. Кралете изведнъж престанаха да се доверяват на маговете и престанаха да им поверяват тайните си.

Аплегат не знаеше, а и не искаше да знае, поради каква причина кралете и магьосниците са охладнели помежду си. Според него както кралете, така и магьосниците бяха същества, трудни за разбиране, с непредсказуемо поведе ние – особено когато дойдат тежки времена. А това, че бяха настъпили тежки времена, не можеше да не се забележи, когато препускаш от крепост до крепост, от замък до замък, от кралство в кралство.

По пътищата беше пълно с войници. На всяка крачка се натъкваше на колони от пехота или конница, всеки от срещнатите командири беше напрегнат, развълнуван, рязък и толкова важен, сякаш от него зависи съдбата на света. И крепостите, и замъците бяха пълни с въоръжени хора; там денем и нощем цареше трескаво оживление. Незабележимите обикновено бурграфи и кащеляни сега непрестанно тичаха по коридорите и дворовете, раздразнени като оси преди буря, крещяха, ругаеха, раздаваха заповеди и ритници наляво и надясно. Към укрепленията и гарнизоните денем и нощем се точеха колони с тежко натоварени талиги, а насреща им бързо и леко се носеха вече изпразнените каруци. По прашните пътища препускаха подкарани направо от конюшните стада скокливи тригодишни жребци. Непривикналите с юздите и с въоръжените ездачи кончета се радваха на последните си дни свобода, като осигуряваха много допълнителна работа на конярите и създаваха доста грижи на всички останали, които се движеха по пътищата.

Накратко казано, над горещия, застинал въздух беше надвиснала война.

Аплегат се надигна на стремената и се огледа. Долу, в подножието на хълма, проблясваше река, коя то се извиваше с остри завои между ливадите и разположените нагъсто дървета. На юг, отвъд реката, се простираха гори. Куриерът пришпори коня.

Трябваше да бърза.

Беше на два дни път от целта си. Кралската заповед и пощата го бяха застигнали в Хаге, където си почиваше след завръщането си от Третогор. Напусна крепостта през нощта, измина в галоп пътя край левия бряг на Понтар, пресече границата с Темерия преди съмване, а сега, по пладне на следващия ден, вече беше на брега на Исмена. Ако крал Фолтест се беше оказал във Вижима, Аплегат щеше да му връчи посланието още предишна та нощ. За съжаление, кралят не беше в столицата – той бе заминал за южния край на страната си, в Марибор, почти на двеста мили от Вижима. Аплегат знаеше това, затова в района на Белия мост напусна водещия на запад път и пое през горите, към Еландер. Поемаше известен риск. В тукашните гори върлуваха „катериците“ – горко им на онези, кои то попаднеха в ръцете им или се натъкнеха на стрелите им. Но на кралския куриер му се налагаше да рискува. Такава му беше работата.

Прекоси реката без усилие – от юни не беше валяло, равнището на водата в Исмена беше спаднало значително. Придържайки се към покрайнините на гората, се добра до пътя, водещ

на югоизток от Вижима, към металургичните заводи, ковачниците и селищата на джуджетата в планините Махакам. По пътя се носеха каруци, изпреварвани често от конни разезди. Аплегат

въздъхна с облекчение. Там, където беше многолюдно, нямаше Scoia’tael. Кампанията против воюващите с хората елфи течеше вече от година в Темерия, преследваните из горите отряди на

„катериците“ се бяха разделили на по-малки групички, а малките групи се държаха по-надалеч от оживените пътища и не устройваха засади по тях.

Привечер вече се намираше на западната граница на княжество Еландер, на кръстопътя близо до селцето Завада, откъдето право до Марибор водеше отъпкан, многолюден път с дължина

четиресет и две мили. На кръстопътя имаше кръчма. Аплегат реши да отпочине, заедно с коня. Знаеше, че ако тръгне на разсъмва не, то без особено да изтощава коня си, още преди слънцето да залезе, щеше да види сребристо-черните знамена на червените покриви на кулите на мариборския замък.

Свали седлото на кобилата си и сам я изтри, като преди това отпрати слугата. Аплегат беше кралски куриер, а кралските куриери не позволяваха на никого да докосва конете им. Изяде солидна порция пържени яйца със салам и четвърт ръжен хляб, изпи литър бира. Послуша клюки. Най-разнообразни. В кръчмата бяха спрели за почивка пътешественици от всички краища на света.

Аплегат узна, че в Дол Ангра отново е имало инциденти, отново отряд от лирийската кавалерия се е натъкнал на границата на нилфгардски патрул, отново Меве, кралицата на Лирия, на висок глас е обвинила Нилфгард в провокация и е помолила за помощ крал Демавенд от Аедирн. В Третогор била извършена публична екзекуция на редански барон, кой то тайно предавал

сведения на емисари на нилфгардския император Ем хир. Обединени в голяма група отряди на Scoia’tael в Каед вен устроили клане във Форт Лейд. За отмъщение населението на Ард Карайг

организирало погром и избило повече от четиристотин нехора, живеещи в столицата.

Идващи от юг търговци разказваха, че в Темерия, сред цинтрийските емигранти, събрани под знамената на маршал Висегерд, царели мъка и траур. Защото се потвърдила страшната новина за смъртта на Лъвчето, принцеса Цирила, последната от рода на кралица Каланте, Лъвицата от Цинт ра.

Носеха се и някои още по-страшни и зловещи слухове. Например, че в няколко села в  oколностите на Алдерсберг кравите изведнъж са започнали да дават кръв вместо мляко, а на разсъм ване в мъглата се виждала Девицата Мора, предвестница на ужасна гибел. В Бруге, в района на гората Брокилон, където е забраненото кралство на горските дриади, се е появил Дивия лов, галопиращо по небето шествие от привидения, а всички знаят, че Дивия лов предвещава вой на. А от нос Бремерворд са забелязали призрачен кораб, на чиято палуба имало привидение – черен рицар с шлем, украсен с крилете на хищна птица…

Куриерът престана да слуша по-нататък – той беше твърде изморен. Отиде в общата спалня, просна се върху леглото си и заспа като пън.

Стана на разсъмване. Когато излезе на двора, се учуди – оказа се, че не е първият, който възнамерява да отпътува, а това рядко се случваше. При кладенеца стоеше оседлан вран жребец, а до него, при коритото, жена с мъжки дрехи миеше ръцете си.

Когато чу стъпките на Аплегат, тя се обърна и с мокри длани събра и отметна буйните си черни коси. Куриерът се поклони.

Жената леко кимна. Когато влезе в конюшнята, за малко да се сблъска с второ ранобудно птиче – млада девойка с кадифена шапчица, която точно в момента извеждаше петниста кобила. Девойката разтъркваше очите си и се прозяваше, облягайки се на хълбока на коня.

– Олеле – промърмори тя, докато минаваше покрай куриера, – сигурно ще заспя върху коня… Ще си заспя като нищо…

Уаааа…

– Прохладата ще те ободри, когато пришпориш кобилката – изрече учтиво Аплегат, докато сваляше седлото си от гредата. – Лек път, млада госпожице.

Девойката се обърна и го изгледа така, сякаш го виждаше за първи път. Очите ѝ бяха огромни и зелени като изумруди. Аплегат наметна чула върху коня си.

– Пожелавам ви лек път – повтори той. Обикновено не беше многословен или словоохотлив, но сега изпитваше потребност да побъбри с ближния, дори това да бе най-обикновена сънена сополанка. Може би причината за това бяха дългите самотни дни по пътищата или защото сополанката приличаше мъничко на средната му дъщеря. – Нека боговете ви пазят от нещастия и неприятни приключения – добави той. – Че сте само две, и при това – жени… А сега времената са лоши. Навсякъде по пътищата дебнат опасности…

Девойката отвори широко зелените си очи. Куриерът почувства студ върху раменете си, побиха го тръпки.

– Опасност… – изрече изведнъж девойката със странен, променен глас. – Опасността е тиха. Не чуваш как долита със сивите си пера. Сънувах нещо. Пясък… Пясъкът беше нагорещен от слънцето…

– Какво? – засти на Аплегат, притиснал седлото към корема си. – Какво говорите, госпожице? Какъв пясък?

Девойката потрепна, разтърка лицето си. Петнистата кобила разтърси глава.

– Цири! – извика рязко чернокосата жена от двора, докато оправяше подпръга и дисагите на врания кон. – Побързай!

Девойката се прозина, гледайки в Аплегат, и примигна, създавайки впечатление, че е учудена от присъствието му в конюшнята. Куриерът мълчеше.

– Цири – повтори жената. – Да не заспа?

– Идвам, госпожо Йенефер!

Когато Аплегат най-накрая оседла коня си и го изкара на двора, вече нямаше и следа от жената и девойката. Някакъв петел изкукурига провлачено и хрипливо, разлая се куче, сред дърветата се обади кукувица. Куриеът скочи върху седлото. Изведнъж си спомни за зелените очи на сънената девойка и за странните ѝ думи. Тиха опасност? Сиви пера? Горещ пясък? Помисли си, че момичето сигурно не е съвсем наред с разсъдъка. Сега се срещаха мнозина такива – объркани девойчета, насилени по време на войната от мародери или от други скитници… Да, определено беше чалната. А може би просто още беше полузаспала, не бе успяла да се събуди напълно? Какви ли неща не говорят хората при събуждане, когато все още са между съня и реалността…

Отново го побиха тръпки и почувства болка между лопатките си. Помасажира раменете си с юмрук.

Веднага щом се озова на мариборския път, пришпори коня и се понесе в галоп. Трябваше да бърза.

Още от Анджей Сапковски:

Откъс от “Вещерът: Кръвта на елфите” на Анджей Сапковски