Стефана Белковска е известен блогър и писател. Още от малка е привлечена от книгите – и като читател, и като творец. От ранна детска възраст пише комикси, които илюстрира сама. Като ученичка се заема с изготвянето на ученически вестник, който раздава на приятелките си, а по-късно пише и илюстрира свои приказки.

Идеята за „Чаках точно теб“ й хрумва, когато е на 16 години. Написва част от историята в училищна тетрадка, която един ден загадъчно изчезва. Ръкописът остава в неизвестност допреди 2 години, когато Стефана го намира случайно, докато помага на майка си с чистенето на тавана. Веднага се заема с възстановяването на текста и дописва историята, която днес четем на страниците на „Чаках точно теб”.

Чаках точно теб
(откъс)

Стефана Белковска

Петък

Загаси двигателя и се загледа напред. Бяхме се изкачили на ви­сок хълм. Целият град се откриваше пред нас – с блещукащите си светлинки и потъващ в прегръдката на нощта. Слънцето заляз­ваше плавно сред тъмните облаци. Започваше да ръми. Залисана в разговорите ни, не разбрах къде сме. Никога не бях се озовавала в тази част на Лондон.

– От дете идвам тук – започна той, долавяйки въпросител­ния ми поглед. – Обичам този квартал. Мечтаех си някой ден да се преместя наблизо и всяка вечер да наблюдавам как заспива градът. – Кимна с брадичка към загасващите слънчеви лъчи. – Нямах пари за метрото, затова въртях като луд педалите на колелото с часове. Заслужаваше си. Това бе мястото, на което седях и бленувах за един нов живот.

Каза го толкова сериозно. От малкото, което знаех за безрадост­ното му детство, не се учудвах, че толкова много е искал промяна.

– Какви са родителите ти, Джейсън – въпросът се отрони неловко от устните ми. Превръщах се в журналистката, която не исках да бъда. Той присви недоволно очи.

– Какви ли? Разведени – намръщеният му поглед бързо се смени с развеселен. – Майка ми се омъжи повторно, но с втория ми баща така и не се харесахме взаимно. Преместих се да живея при баба и дядо, когато бях на осем.

– Бил си още дете – възкликнах. – Как си могъл да вземеш такова решение? Защо…

– Бях достатъчно голям, за да разбера, че искам друг живот – погледна ме отново намръщено. – С баща ми почти не поддър­жам връзка, нямаше как да остана при него! Имам две сестри. С тях се разбирам прекрасно, въпреки че сега рядко ги виждам. И… много питаш – погали ме по лицето и ме тупна по носа

Наистина питах много. Но нали така се опознават хората. Замислих се, че може би аз съм в по-добрата позиция – все пак не познавах никой от родителите си. Макар че така болеше повече.

– Стана ми тъжно, когато каза, че още на осем си избрал да напуснеш собствената си майка. Винаги съм искала да разбера коя е моята…

– Защо толкова държиш да ровиш в миналото? Ако някой се е отказал от теб, значи не ти е истински родител. Аз не бих ги потърсил на твое място…

Ето. Думите, които ме измъчваха цял живот. Някой се бе от­казал от мен. Не бях желана. Съжалих, че бях споделила на Джейсън. От друга страна, може би беше прав. Имах Стивън. А той бе повече от биологичен баща. Бе истински човек. И истински ме обичаше.

– Може би така бих разбрала повече за себе си… – продължих неуверено.

– Ти си тази, която си днес. Със своите чувства, емоции, усе­щания. Родителите не определят коя си, ти сама го правиш.

Реших да замълча. Болната тема само ме караше да се от­дръпвам от него, сякаш той бе някаква заплаха за мен. Поех дълбоко въздух. Ръмежът се засили и Джейсън се загледа навън. Градът започна да се губи в далечината. И друг път бях забеляз­вала как наблюдава дъжда. Никога не се криеше от него.

– Защо обичаш да вали? – прекъснах блуждаещите му мисли.

Той примигна бавно, продължавайки да гледа навън. Ръката му потреперваше, хванала моята.

– Не ти трябва преводач, за да разбереш дъжда. Той винаги разказва точно твоята история, изпява точно твоята песен – засмя се леко с ъгълчето на устните си и трапчинката му заигра.

– Просто притихни и слушай…

Пръстите му се пуснаха нежно по дължината на косата ми и ме придърпаха към себе си. Отпуснах глава на рамото му. Ти­шината отново завладя пространството. Чуваше се само фини­ят шум от дъжда, падащ по стъклото. Мълчахме. Тихо. Заедно. Скоро капчиците се впуснаха в странен танц и донесоха споме­на за любима песен. Заприличаха на малки ноти, изписани по стъклото. Джейсън беше прав. Не ми трябваше преводач, за да разбера дъжда. И за да го обикна.

– Хайде! – скочи изведнъж и отвори вратата.

– Какво? Какво правиш? – запротестирах, когато ме затегли навън.

– Който не обича дъжда, никога не е танцувал с него!

Смехът му огласяше тишината наоколо, а аз се дърпах с все сила. Беше студено, не бях облечена много, щях да се разболея… Погледът на Джейсън буквално ме викаше. Майната му! Ско­чих и изпищях, сякаш със стъпването ми върху калната трева дъждът се усили. Джейсън тананикаше някаква песен и подска­чаше около мен в измислен танц. Съвсем неумело се включих в стъпките.

– Видя ли… дъждът е песен.. и танц… Винаги можеш да му се довериш – обхвана кръста ми с две ръце, вдигна ме във въздуха и с всичка сила ме завъртя. Отново изпищях, а той се заливаше в смях.

„Когато и да имаш нужда от мен,
целуни дъжда,
когато ме няма за дълго,
целуни дъжда,
ако устните ти са самотни и жадни…
целуни дъжда…“

Гласът на Били Майърс сякаш по поръчка се извисяваше от радиото в колата. Джейсън се включи с припяване, а на мен не ми оставаше нищо друго освен да забравя за студа и мокрите си коси. Една светкавица проблесна в далечината и секунди след това околността се разтресе от силен гръм. Подскочих в уплаха и, естествено, Джейсън избухна в смях.

– Хайде! Вече не е добра идея да стоим навън! – задърпа ме за ръката и тичешком влязохме в колата. Светкавиците се мно­жаха с всяка изминала минута, а времето между тях и гръмо­тевиците се скъсяваше до секунди. Подскачах при всеки трясък, а неговите очи проблясваха в радостно вълнение.

– Не се страхувай – заговори ми тихо, като на малко дете. – Бу­рите са толкова красиви, те ни напомнят, че небето също плаче понякога. Точно както правим ние, хората. Но винаги, винаги след бурята изгрява слънце. Така е и в нашия живот. И в моя, и в твоя – погали ме нежно по лицето и се усмихна с топлина. Сгуших се в него.

Отново беше прав. Сега сигурно щях да се влюбя и в гръмо­тевичните бури, от които толкова ме беше страх. Седях об­легната на рамото му с ръка, впита в неговата. Джейсън бе като всички сезони в едно. Лятото играеше горещо в ръцете му, стопляйки моите ледени пръсти, златистата есен примигваше с очите му, устните му с вкус на пролет ме събуждаха сякаш за нов живот всеки път, щом ме докоснеха. Вековен сън ли бях спала досега? А зимата? Зимата бе в уюта на душата му. Не, в уюта на моята душа, когато бях с него. Сменящи се сезони, огън и лед, всичко в едно…