Първият роман и една от най-спорните творби на обичания Димитър Димов –  „Поручик Бенц” е в ръцете ни с ново, красиво издание.

Той разказва историята на една драматична любов на фона на трагизма на войната. С тънък психологизъм и майсторство Димов изследва мрачната, непозната страна на човешките страсти, любовта, която възвисява и облагородява, но която понякога може да доведе до самоунищожение.

Авторът е сред първите в българската литература, които разбиват клишетата за родното и чуждото и дори преобръща техните места, като избира за главен герой един чужденец в България в последните години на Първата световна война.

Колко невярна е красотата и каква е цената, за да завоюваш сърцето на Хубавата Елена? „Поручик Бенц” успява не само да покаже българската действителност, но и да излезе извън рамките на националното, превръщайки се в универсален психологически роман за сложната и противоречива човешка природа.

Поручик Бенц

Димитър Димов

– Infâme à qui je suis liè
Comme le forçat à la chaine.
Comme au jeu le joueur têtu,
Comme à la bouteille l’ivrogne
Comme au vermine la charogne
– Maudite, maudite sois-tu!
Baudelaire

– O, ти, с която мe любов
Тъй властно навсегда обвърза
Като пияница към вино,
Като играчът към хазарт
И черви към разтленна твар!
– Завинаги те аз проклинам.
Шарл Бодлер, Le vampire
превод Г. Михайлов

I

– Господин поручик, автомобилът дойде! – И българският санитар, с мургаво лице и черна като смола коса, посочи към прозореца.

В голямата градинска алея, между зданието и улицата, чакаше автомобилът на германското интендантство. Автомо­билът служеше само на доктор Бенц. Българските лекари упот-ребяваха файтон. Това бе една от външните му привилегии, като германец и специалист.

Доктор Бенц свали престилката си и по дългите мрачни ко­ридори на болницата тръгна към изхода. Той вървеше бавно, както вървят хора с атлетично телосложение и спокойни нерви. Той имаше великолепно развито тяло, златна коса и сини очи – прости, но силни неща, които доказваха чистотата на расата му. Той изглеждаше зрял, а всъщност бе млад и макар да не работеше повече от българските лекари, всички го считаха неуморим. Сиво-зелената униформа правеше да изпъква по-силно отсенката на лицето му – един възмургав, червеникав, загорял от слънцето цвят, който говореше за бодрост и телесно здраве. Самото лице бе оригинално и красиво с широкия замах в моделировката си, като че изваяно само с няколко удара, без преход в отделните линии, твърдо, упорито и неотстъпчиво, но със странно нежни и мечтателни сини очи. Главата му стоеше много сигурно върху широките рамене и допълваше по този начин впечатлението за физическа сила и издръжливост.

Минаването му стресна две дежурни сестри, които бяха потънали в безкраен, сладък и тих разговор помежду си. Но Бенц не ги смъмра, защото това щеше да ги разсмее. Той не говореше още добре български.

Навън на алеята се разхождаха ранените в измачкани ха­лати, отслабнали, посърнали и печални. Те разговаряха тихо, но понякога един смях или едно възклицание се издигаха над общата унилост и замираха самотно. Имаше нещо безсмислено и жалко в закачките им, в движенията им, в говора им, като че тия хора под влиянието на преживения ужас бяха регресирали умствено, за да се върнат в детския стадий на развитието си.

Шофьорът запали мотора и нададе оглушителни и безполез­ни сигнали, които причиниха болезнени гримаси върху лицата на ранените. Той бе пълна противоположност на Бенц – къс, дебел, безформен померанец, с блажно лице и мънички, тясно поставени очи. Той сякаш доказваше гениалната способност на немската раса да поставя индивидите си в огромния военен механизъм според способностите им. Човек веднага долавяше, че този шишко е годен само за тилов шофьор и за нищо друго.

Колата излезе на улицата и полетя към центъра на града, като остави зад себе си облак от бял варовит прах.

Бе часът на вечерната отмора, часът, в който новобранци­те се връщаха от учение, полковниците и генералите напущаха канцелариите, милосърдните сестри излизаха от болниците и раздавачите плъзваха из града, за да носят писмата от фрон­та, които щяха да бъдат разтваряни с треперещи пръсти, чете­ни със затаен дъх, целувани или обливани със сълзи, защото съдържаха известия за любов, изневяра или смърт. Пред вра­тите на къщите върху четвъртити камъни или малки дървени столчета седяха стари жени, облечени в черно, пушеха тютюн или подвикваха на нечистите и загорели деца, които се валя­ха в изобилния прах на улицата. По тротоарите се разхождаха непълнолетни момичета, у които военните години бяха създа­ли опасна и преждевременна за възрастта им самостоятелност. Повечето бяха от бедната класа, работнички от тютюневите складове, но не още уличници. Върху лицата им играеше ус­мивката на полудевственици, които се преструват, че минават случайно и не обръщат внимание на задевките. И все пак те се оставяха да бъдат преследвани, ухажвани, дори прелъстявани срещу войнишкия хляб. Дрипави деца, озлобени и кресливи, отиваха към казармата с тенекиени кутии да приберат остатъ­ците от войнишката трапеза и се караха ожесточено помежду си. Имаше нещо грозно и неприятно в крясъците им.

Слънцето се скри зад хоризонта огромно, потъмняло, кървавочервено, като че се потапяше в кръвта на убитите през деня.

Бенц запали цигара и жадно глътна дима ѝ.

Вечерният хлад освежаваше лицето му, разсейваше умора­та му, събуждаше желанието му да види познати. Състоянието, в което се намираше, бе състояние на съвършено равновесие на нервите и създаваше необикновена пълнота в усещанията. Но тъкмо то криеше в себе си тръпките на неуловима печал. Бенц ги почувства, когато помисли за предстоящата вечер, коя­то по нищо нямаше да се различава от миналите. В мисълта му изпъкна позната картина: маса, приготвена за покер, бутилки вермут и ъглестите лица на няколко български офицери. Има­ше нещо непобедимо тъжно в суровите и самотни мъже, с ко­ито дружеше.Автомобилът караше бавно по неравната улица с друсане и клатушкане между два реда пожълтели акации, които ронеха листата си при всяко подухване на вятъра. Червената мъгла на запад стана виолетова и върху нежния є фон се очертаха силу­ети на далечни планини.

Неусетно видът на улицата се промени. Простолюдното спокойствие на крайния квартал отстъпи място на известна елегантност. По тротоарите се замяркаха офицери в бели фу­ражки и небесносини пелерини. Добре облечени млади жени бързаха към домовете си, за да не се смесят с тълпата от новоб-ранци и работнички, след като бяха свършили заседанието си в някой благотворителен комитет. Те вървяха с изящни, леки движения, като оставяха зад себе си благоухание на виенски парфюм и смешна предвзетост. Те извръщаха към него лицата си и поздравяваха с усмивки, които събуждаха в паметта му спомени от мимолетен флирт. Но те не го вълнуваха повече. Бенц не ги обичаше със заслепение, нито ги презираше, нито ги ревнуваше, нито имаше угризения по отношение на тях. Те се плъзгаха по повърхността на живота му, без да оставят възтор­зи или печал.

Когато автомобилът стигна пред германското интендант­ство, Бенц освободи шофьора и седна на мястото му. След това подкара колата бързо и зави по улицата, която извеждаше на шосето за София. Последното изглеждаше безлюдно и печално. Но скоро от един завой, напът към града, се зададоха войници. Вероятно поради срутването на един железопътен мост, кой­то сега се поправяше, те бяха слезли от влака и продължаваха пътя си по шосето. Краят на върволицата се губеше в облак от прах. Войниците вървяха мълчаливо, повехнали от умора, изтънели от недояждане, озлобени от лишения, стегнати с ве­ригите на съмнителна дисциплина. Окъсани и загубили цвета си униформи, смачкани фуражки, продънени ботуши, прашни и начумерени лица, които се взираха враждебно в лъскавото тяло на машината, в чистото и охранено лице на тоя, що държеше кормилото – това бе картината, която Бенц гледаше, докато от­минаваха. И макар да бяха българи, вълнение, подобно на срам, раздвижи гърдите му, когато помисли за новата си униформа, стегната с лъскави ремъци, за безгрижието и развлеченията си. Но угризенията му изчезнаха, щом се почувства освободен от погледите им.

Всяка вечер Бенц правеше по това шосе една стремглава разходка, като пущаше колата с най-голяма бързина. В тази разходка имаше нещо от парливия вкус на бързо изпита чаша алкохол. Той измина с умерена бързина няколко завоя и засили колата към едно възвишение на хоризонта, от което пътят се спущаше надолу по права линия. Оттам почваше удоволстви­ето му. Но преди да се впусне в лудия бяг, когато стигна това място, той спря автомобила и огледа пътя. Нито една досадна точка не се виждаше върху светлата лента на шосето. Осени го суетно съзнание за мощ – безформената мощ на мотора, който с луда бързина щеше да го отнесе до другия край на хоризонта и после да го върне. Минута по-късно яростното свистене на течението се сля в ушите му с трясъка на мотора.

Дали тъжното спокойствие, в което се намираше, го бе опиянило, та не забеляза кога стигна един средновековен тур­ски мост? Мостът бе построен от розов гранит.

Под него течеше с величествена бавност широка и мътна река, а покрай нея растяха върби, зад които се простираха ори­зища. От другата страна на моста се гушеше между върбите ханче с много жалък вид, но запазващо всред усамотеността си наивната прелест на ханчетата в приказките. Огромна тишина царуваше над равното поле, заобиколено с планини, чиито си­луети се губеха в синкавата пепел на залеза. Полъхваше вятър, топъл и влажен, като дъх на целуваща жена, и замираше всред тръпките на приближаващата нощ. Бе тъжно и спокойно.

Бенц спря автомобила, доста учуден от едно купе, което чакаше пред ханчето. Това бе частен или може би реквизиран автомобил, който веднага привлече вниманието му. Разбира се, той нямаше сегашните аеродинамични линии, вътрешни спи­рачки и електрически фарове, но за онова време представлява­ше последната дума на техниката и Бенц почна да го разглежда с всепоглъщащия интерес на дилетантите. Автомобилът чака­ше без пътниците, които навярно бяха в ханчето. Още веднага щом го видя, той разбра причината на спирането му: шофьорът лепеше една от гумите и тия лоши вътрешни гуми, примесени със сурогати на каучук, които германските фабрики изкарваха на пазара през голямата война и които се пукаха на всеки ки­лометър.

Тъкмо когато Бенц угаси мотора и се готвеше да слезе, върху прага на ханчето се показа една девойка, последвана от двама офицери. Единият от офицерите беше българин – мур­гав, много елегантен, облечен в тъмносиня гвардейска унифор­ма. Другият, германец, изпъкваше с хусарския си мундир. Той беше малко пълен, рус, с голямо широко лице и чип нос. Бенц го познаваше малко. Този офицер беше аташиран от София към една холандска санитарна мисия, която преди два месеца мина през града и раздаде подаръци в болницата. Наричаше се пору­чик Андерсон. Поради това, че в града нямаше други германски офицери (и Бенц се чувстваше между българите някак самот­но), обзе го радостно оживление. Приближи се до германеца и му подаде ръката си. Андерсон я прие със сдържана вежливост и онова, което не позволи на Бенц да забележи малко равно­душния прием, който неговият съотечественик му направи, бе девойката.

Тя погълна вниманието му изведнъж. В продължение на няколко секунди Бенц успя да я разгледа и първата, без­условно първата увереност, която доби за нея, бе, че тя е сестра на българския офицер. Приличаше на него пораз­ително. Второто впечатление бе това за съвършената хар­мония на личността є. То като че изпревари обикновеното впечатление за телесна красота и елегантност в облеклото. Тя бе в сребърносив английски костюм, шапка от същия цвят и тъмни кожени ръкавици. Тя бе мургава като брат си, но не тъй много и в полумрака на вечерния здрач се стори на Бенц необикновено красива.

Андерсон го представи на познатите си: фройлайн Петра­шева и ротмистър Петрашев. Петрашева подаде ръката си със студена вежливост. Очевидно тя не принадлежеше към българ­ките, които се въодушевяваха лесно по отношение на герман­ците. Дори в начина, по които подаде ръката си, Бенц долови сянка от надменност. Това качество обаче изглеждаше при­видно и като че представляваше част от лекото втвърдяване на личността при съприкосновението с непознат мъж. Но каквото да бе, надменна или простодушна, тя подаде малката си ръка откровено, като момче, без задни мисли, без онова преднамере­но кокетство, което разваля маниерите на толкова много жени.

Веднага след запознаването ротмистър Петрашев промър-мори някакво извинение и отиде при шофьора, Андерсон каза на девойката с изящен тон няколко ласкави неща за Бенц (от­личното впечатление, което произвел на двама холандски пол­ковници), каза въобще каквото бе прието да се казва при по­добни обстоятелства. После се извини, макар и не тъй мъгливо, както другарят си, и отиде при него. По този начин Бенц остана сам с девойката, осъзнавайки неприятно безразличието, с кое­то го наградиха кавалерите є. Тя заговори на немски почти без акцент, като обясни, че гумата им се пукала вече за четвърти път и спиранията ги забавили много. Това било извънредно неп-риятно, тъй като трябвало да бъдат в Х… най-много след един час. Мисли ли, че ще стигнат в Х… след един час? Не! Крайно неприятно!

– Завиждам на автомобила ви! – каза тя, гледайки грубия, но здрав военен автомобил.

Бенц обясни, че последният е гордостта на германското интендантство в Х… И понеже германците са сложили вече ръка на румънския петрол, нямало защо да икономисват мно­го бензина. След малко Бенц описваше удоволствието от ав­томобилните си разходки с изрази, които не му бяха идвали наум досега. Описваше ги, преплитайки в тях няколко весе­ли случки, които искрено разсмяха фройлайн Петрашева. Но смехът є не бе много жизнерадостен. Той замираше изведнъж, като оставяше след себе си тъжна пауза, защото с него зами­раше и чаровното движение на устните є. Но все пак тя може­ше да се смее. Тя се смееше с лицето си, с очите си, с движе­нията си, като че искаше да се наслади на всичката пълнота на смеха си. И както налагаше приличието, Бенц счете за нужно да прекрати разговора тъкмо в момента, когато му се стори, че можеше да стане досаден за фройлайн Петрашева. Смехът є пресекна изведнъж и последната му пауза се сля с необят­ната тишина на полето.

Бенц отиде при автомобила, но само за да го обърне. Когато се върна за сбогом, завари при фройлайн Петрашева елегант­ните є спътници. Дали бе станало някакво съвещание между тримата? Или предложението на Андерсон бе самостоятелно хрумване? Но в следващия миг Бенц трябваше да чуе следна­та молба, която, тъй да се каже, му подсказа възможността да види девойката още веднъж: тъй като един от тях трябвало на всяка цена да бъде в Х… преди пристигането на влака от юг, Бенц щял да задължи и тримата, ако вземе поручик Андерсон с колата си.

– Това е единственият начин да спестим безполезното пътуване на един човек до София – обясни Андерсон.

Очите на фройлайн Петрашева потвърдиха думите му с прелестно оживление.

– Този човек е разнебитен от малария – допълни ротмистър Петрашев. – Освен това е германец, знаете.

Ротмистър Петрашев говореше немски много лошо. Съвсем не като сестра си. Дори бъркаше падежите. Но тонът му бе станал извънредно изящен. Бенц се усмихна вътрешно на заинтересованата му любезност. Но тя не бе неприятна. Тя про­сто изразяваше готовността му да приеме една услуга, без да си дава вид, че ще се чувства задължен наистина от нея.

Преди да седне в автомобила, Андерсон се отдалечи с фройлайн Петрашева на няколко крачки. Двамата заговориха на френски. Този разговор не продължи повече от минута, но той бе достатъчен да смае Бенц: фройлайн Петрашева говоре­ше френски съвършено. Това му се стори тъй странно (макар в него да нямаше нищо необикновено; само настроението на Бенц бе тая вечер някак особено!…), щото той не можеше да не се обърне към ротмистър Петрашев и да каже възхитено:

– Сестра ви говори отлично френски!… Прекарал съм две години в окупираните области на Франция и мога да кажа, че…

– Майка ни беше французойка! – бързо обясни ротмистър Петрашев.

Той се намръщи леко, като че раздразнен от неуместната интимност на обяснението си.

– Тъй ли?… – промърмори Бенц забъркано. Тъмните очи на ротмистър Петрашев се втренчиха изпитателно в лицето на Бенц и като не откриха в израза му сянка на расова омраза, до­биха изведнъж златист блясък.

– Но аз се чувствам българин – спокойно заяви ротмистър Петрашев. – Също и сестра ми.

Фройлайн Петрашева завърши разговора си с Андерсон, като се докосна леко с пръсти до ръкава на мундира му, искай­ки да го задържи още; но като видя Бенц седнал при кормилото и гледащ въпросително към тях, потисна намерението си някак угнетено.

Андерсон седна на предното седалище до Бенц.

Ротмистър Петрашев и сестра му останаха забулени в тъмнеещия здрач един до друг в своята самотност, в своята затвореност…