Днес разгръщаме една важна книга. Много важна. Историята на 15-годишната Мелинда, в последствие забранявана и цензурирана от училища и библиотеки, се превръща в историята на стотици хиляди подрастващи по света, станали жертва на сексуален тормоз.

През XXI век в държава, в която жените не са заставяни да се покриват, няма всекидневни бомбардировки, никой не живее в постоянен страх за живота си, за едно съвсем обикновено момиче първият учебен ден в гимназията се оказва началото не на приказка, а на ужасен кошмар.

В „Говори“ американската писателка Лори Халсе Андерсен разказва разтърсващата историята на 15-годишната Мелинда.

От първия момент на новата учебна година в „Мериуедър Хай“ Мелинда е изоставена от всичките си приятели и отхвърлена от учениците, защото е извикала полицията по време на партито по случай края на лятото.

Никой не иска дори да говори с нея, камо ли пък да я изслуша. Изолирана от всички, Мелинда спира да говори изобщо. Единственият отдушник, който намира, е в часовете по рисуване. Само така тя може да признае пред себе си какво действително се е случило онази нощ. Как е била изнасилена от момче от по-горен клас – момче, което все още е в „Мериуедър“ и все още е заплаха за нея. Борбата ѝ за оздравяване тъкмо е започнала, когато тя се оказва лице в лице с него още веднъж. Но този път е решена да открие своя глас.

„Говори“ е за всички жертви, пред които „един непознат, най-добрият приятел на баща им, приятелят на майка им, дядо им, баща им, техен приятел, треньор, съученик, момчето от онзи купон“ захлопва вратата на нормалното и спокойно израстване, пришивайки им безмилостната присъда „изнасилен“.

„Говори“ е и за всички майки, бащи, братя, сестри, учители, приятели, съученици, интимни приятели, съседи, непознати на улицата, които се сблъскват с кошмара на жертвите на сексуален тормоз. Но най-вече за всички, които отказват да бъдат жертви и които се борят да превъзмогнат случилото се.

Говори

Лори Халсе Андерсен

НАШИТЕ УЧИТЕЛИ  СА НАЙ-ДОБРИТЕ…

Учителката ми по английски няма лице. Има чорлава коса, увиснала върху раменете ѝ. Косата ѝ е черна от пътя до ушите, а после става неоновооранжева до накъдрените краища. Не мога да реша дали е вбесила фризьорката си, или се превръща в пеперуда монарх. Наричам я Чорла.

Чорла изгубва двайсет минути, докато проверява присъствието на учениците, защото не иска да погледне към нас. Седи на бюрото си с наведена глава, а косата ѝ пада върху лицето ѝ. Прекарва останалата част от часа, пишейки върху дъската и говорейки на знамето за книгите, които трябва задължително да прочетем. Изисква от нас всеки ден да си водим дневник, но обещава, че няма да чете записките ни. Отбелязвам си в дневника, че е много странна

В часовете по социални науки също всеки си води дневник. Училището сигурно е купило дневниците на изгодна цена. През деветте години, откакто сме ученици, изучаваме историята на Америка за девети път. Поредна проверка на умението да боравим с карти, една седмица, посветена на преговор на коренните жители на Америка, Христофор Колумб точно преди празника му, първите заселници точно преди Деня на благодарността. Всяка година ни казват, че ще започнем да изучаваме съвременна история, но винаги зацикляме на Индустриалната революция. Стигнахме до Втората световна война в седми клас – кой би могъл да предположи, че се е водила война в целия свят? Нужно е да има повече ваканции, за да могат учителите по социални науки да поддържат нивото си.

Учителят ми по социални науки е господин Врат – същият онзи мъж, който ми изкрещя да седна в залата. Той ме е запомнил, затаявайки мили чувства към мен. „От сега нататък няма да те изпускам от очи. Седни на първия ред.“

И на мен ми е приятно да ви видя отново. Готова съм да се обзаложа, че господинът страда от посттравматично разстройство. Виетнам или Ирак – една от онези войни, които дават по телевизията.

В ЦЕНТЪРА НА ВНИМАНИЕТО

След часа по социални науки си намирам гардеробчето. Ключалката заяжда леко, но успявам да го отворя. Гмурвам се в потока от обядващи след четвъртия час ученици и се придвижвам по коридора към стола.

Достатъчно съм предвидлива, за да не си нося храна през първия си ден в гимназията. Няма как да знам какъв ще бъде приемливият стил. Кафяви хартиени пликове – скромен белег за принадлежност към обществото на обитателите на предградията или аксесоар, завършващ визията на простаците? Термоизолиращи пликове – елегантен начин да се спаси планетата или свидетелство за прекалено грижлива майка? Единственото решение на проблема е да си купя нещо. То ми дава възможност да огледам трапезарията за някое дружелюбно настроено лице или за някой ъгъл, където ще остана незабелязана.

Топлият обяд се състои от пуйка, разтворимо картофено пюре със сос, мокра зелена салата и бисквита. Не знам как бих могла да си поръчам нещо друго, затова плъзгам таблата по плота и оставям на търтеите от кухнята да я напълнят. Осемфутовият ученик от горните класове пред мен по някакъв начин се сдобива с три чийзбургера, пържени картофи и две шоколадови рулца с пълнеж от крем, без да каже нито дума. Може би е използвал някаква морзова азбука с очите си. Трябва да проуча въпроса. Вървя след Дългуча и влизам в трапезарията.

Съзирам няколко приятели – ученици, които смятах за свои приятели, но те извръщат очи от мен. Мисли бързо, мисли бързо. До прозореца е седнало онова ново момиче, Хедър, и чете някаква книга. Бих могла да седна на някоя маса срещу нея. Или бих могла да пропълзя зад някое кошче за боклук. Или да изсипя обяда си в него, да продължа напред и да изляза от стола.

Дългуча маха на приятелите си, които са заели една цяла маса. Естествено. Баскетболният отбор. Те го псуват – странен поздрав, разменян между пъпчиви спортисти. Той се усмихва и подхвърля към тях едно шоколадово рулце. Опитвам се да се шмугна покрай него.

Пльок! Една буца картофено пюре, напоена със сос, ме удря точно в средата на гръдния кош. Разговорите спират и всички ме зяпат, а лицето ми пламти в ретината на очите им. Ще бъда запомнена завинаги като „момичето, което беше заковано от буца картофено пюре през първия учебен ден“. Дългуча се извинява и добавя още нещо, но четиристотин души избухват в смях, а аз не умея да чета по устните на хората. Изсипвам храната от таблата в кошчето и хуквам към вратата. Изхвърчавам от трапезарията толкова бързо, че треньорът по лека атлетика със сигурност щеше да ме включи в отбора на гимназията, ако беше тук. Но той не е тук. Днес дежурен в стола е господин Врат. А на господин Врат не са му нужни момичета, които са в състояние да пробягат сто метра за по-малко от десет секунди, освен ако не са склонни да го правят с футболна топка в ръце.

Господин Врат: „Ето че отново се срещаме“.

Аз:

Дали щеше да ме изслуша, ако му бях казала: „Трябва да се прибера вкъщи и да се преоблека“ или „Видяхте ли какво направи онзи тъпанар?“. Изключено. Държа си устата затворена.

Господин Врат: „Закъде си се забързала?“.

Аз:

По-лесно е да не кажа нищо. Затвори си човката, дръж си езика зад зъбите, не издавай никакъв звук. Всички онези глупости, които чуваш по телевизията за общуването и изразяването на чувства, са лъжа. Всъщност никой не иска да чуе това, което искаш да кажеш.

Господин Врат си записва нещо в бележника. „Още първия път, когато те видях, ми стана ясно, че ще имам неприятности с теб. Преподавам тук от двайсет и четири години и мога да разбера какво става в ума на ученика, само като го погледна в очите. Повече няма да те предупреждавам. Току-що се сдоби със забележка за това, че се шляеш по коридорите без разрешение.“