Любопитни сме да разтворим роман, който е в селекцията за „Най-добра книга на 2016” на изданията „Ескуайър”, „Сан Франциско Кроникъл” и „Бостън Глоуб”; избран за „Най-добра книга на лятото” от вестник „Гардиън”.

С  множество сюжетни обрати и ярка палитра от исторически личности, превърнали се в герои на творбата, „Царицата на нощта” проследява пътя на Лилиет от бедна уличница до обожавана оперна дива.

Необикновената й съдба я среща с Верди и Тургенев, но над нея е  надвиснала тъмна сянка, миналото я преследва и тя трябва да извоюва правото си на свобода и любов, преминавайки през огън и кръв, дори с цената на чуждата смърт.

Лилиет Берн, самотно момиче от американските прерии, се озовава сред блясъка на Париж в края на XIX век, след като губи трагично цялото си семейство. Тя трябва да оцелее във време, когато се рушат империи, сред кръвопролитията на войни и бунтове – като невинна жертва на дворцови интриги и шпионаж, преследвана от любов и омраза, героинята на романа се лута от пъстрия свят на цирка, през манастири и приюти за отритнатите от обществото проститутки, до бляскавия и жесток свят на прочутите парижки куртизанки, за да стигне до салоните на Тюйлери. Лилиет разполага самo с едно оръжие – великолепния си, но крехък глас.

 

 

Царицата на нощта
(откъс)

Алегзандър Чи

И стана така, че аз отидох да гледам легендарната куртизанка Кора Пърл на сцената по време на нейните продължили две седмици скандални появи в ролята на Купидон в Офенбаховата оперета “Орфей в ада”. И започнах обучението си като певица.

Когато пристигнахме през онази вечер, заехме мястото си в дълга редица карети, а от всяка слизаха посетители, които се изкачваха почти тичешком по стълбите към централния вход на “Театр дьо ла Гет”. Тенорът се беше похвалил, че има билети, защото местата в залата бяха разпродадени, както и всъщност за всички представления с участието на Кора. За мен това не означаваше почти нищо. Пристигах тук до голяма степен незапозната с легендата около Кора, не знаех нищо за дефицитни билети и разпродадени спектакли. Нищо в цирка не ме беше подготвило за това. Сблъсквах се с тези неща за първи път.

Бях се качила в каретата, обзета от смущение, облечена надлежно в онова, което двете с Одил бяхме успели да подберем за официален тоалет за операта и което, ако се съдеше по гледката около мен, не беше достатъчно добро, но нямахме време да поръчаме нещо по-хубаво – роклята беше от морскосиньо кадифе, а корсажът, подбран за операта, беше с бяла дантелена яка около шията и машинно бродирани бели рози отпред, за които се надявах да придадат на роклята по-впечатляващ вид. Никога не бях притежавала толкова елегантна дреха, и въпреки това не се гордеех особено с нея.

Нямах бижута с изключение на едно ново колие, което харесвах – беше черна панделка по шията, на която висеше медальон с капаче, покрит със сиво-зелен емайл. Харесвах го, защото ми приличаше на нещо, извадено от морето, приличаше почти на естествена перла, а и знаех, че тези колиета с панделки бяха много шик по онова време – императрица Йожени ги носеше, с различни медальони, макар че никога не би сложила такова бижу за операта.

В кутийката имаше няколко капки Eau du Lubin, подарък от този мъж – парфюмът му беше любим и аз бях достатъчно съобразителна да си сложа още малко от него преди края на вечерта. Ароматът беше смес от роза, мускус и портокали; богатото му ухание около шията ми ме караше да изпитвам чувството, че нося бижу, само че тайно – все едно, че носех пръстен с обърнат навътре камък. През краткото време, откакто употребявах този парфюм, се бях научила да го различавам на други хора и да забелязвам как той действа като сигнал, когато преминавах покрай някого на стълбите на операта или подавах пелерината си в гардероба; ако човек ползваше този парфюм, хората, които срещаше, просто го приемаха като един от тях.

Атмосферата на богатство и сигурност бе онова, за което бях копняла несъзнателно – не просто да се намирам в такава среда, а да принадлежа към нея; освен това тя ми доставяше наслада.

„Орфей в ада” е опера-буфа, форма на оперетата, наричана още и „феерия”, забавен фарс по мита за Орфей – скърбящия по жена си певец от митовете слиза в ада, за да си я върне, но само от чувство за дълг. Но установява, че тя е намерила там любовта и не иска да се върне. Постепенно, въпреки липсата на интерес към другите изпълнители, шеговитият тон на репликите спечели публиката и към края на първо действие аз почти бях забравила за какво бяхме дошли.

Ревът се надигна отдолу и отгоре, още преди да я видя. Косата й беше изобилие от руси къдрици; краката й на пръв поглед изглеждаха голи в чорапите си – стройни, почти натрапващи се със силното си еротично излъчване. Носеше лък и беше обула невероятни обувки с високи токове; когато пристъпваше, се виждаше, че подметките им са покрити с диаманти. Шията й беше обсипана с перли и диаманти, подредени в нещо като смешна яка, а цялата останала част от полуголото й тяло също изглеждаше като направена от диаманти. Тя сияеше и проблясваше в светлината на газените фенери. Когато се обърна така, че публиката да я вижда цялата, и тръгна към дъното на сцената, видях, че на гърба й са прикрепени крилца, които се люшкаха смешно. На хълбока й бе подпрян лъкът.

Тя вдигна поглед към ложите, сякаш за да провери дали са пълни; забелязвайки моя спътник, му намигна лукаво и му махна, което накара публиката да се разсмее. Той отвърна на усмивката й и й изпрати въздушна целувка. После тя запя песента си, приковала очи в него по време на първите тактове, вдигна лъка си и отново се обърна към тълпата.

Публиката притихна, докато тя пееше, като че ли разговорите можеха по някакъв начин да попречат на гледката; и запя фалшиво, жаловитият й глас се бореше с мелодията.

Пя ужасно, но никой от тях не се засмя. В онзи миг тя беше жената с най-много власт в Париж.