корицата на Последното раздаванеНе е новина, че политиката навсякъде се управлява от интриги, алчност и огромна жажда за власт, нали? Но нова книга – при това подобаващ край на трилогията „Къща от карти“ – е.

Последният роман от поредицата на Майкъл Добс, вдъхновила едноименния сериал на Netflix „Къща от карти“, излиза успоредно с най-новия, пети сезон, който тече в момента.

В книгата „Последното раздаване“ (ИК „Сиела“) Франсис Ъркарт – прототипът на Франк Ъндърууд, чиято роля в сериала изпълнява брилянтният Кевин Спейси – е по-безскрупулен, но и по-уязвим от всякога.

След като ни показа, че е способен на абсолютно всичко в „Къща от карти“, а в „Да изиграеш краля“ не се поколеба и за миг да се изправи дори срещу британската кралска фамилия и качилия се наскоро на трона нов крал, в „Последното раздаване“ любимият ни Ъркарт ще трябва да се справи не с друг, а със самия себе си.

Добс започва финалната част от трилогията си с думите:

Последното раздаване“ бе написана през 1994 г. Вече много години по-късно британците все още спорят за мястото си в Европа,

кипърците откриха огромни залежи от въглеводород под Средиземно море, а гърците и турците все още се карат за бъдещето на този така несправедливо разделен остров.

Надявам се читателят да усети как също така неизчерпаема и неподвластна на времето е и лошотията на Франсис Ъркарт.

 

Последното раздаване
(откъс)

Майкъл Добс

 

Вратичката на контролната кабина се отвори само няколко сантиметра, за да може Хари Грайм да надникне в залата.

– Явно още го няма – изръмжа той.

Хари, главният гардеробиер на Кралския Шекспиров те­атър, не харесваше Франсис Ъркарт. По-точно не можеше да го понася. Хари беше прям йоркширец и изявен гей, който делеше света на такива, които са с него, и такива, които са против него. А Ъркарт според простичкото и скромно разбиране на Хари не беше от неговите хора.

– Да ми го турят, ако това копеле спечели – беше се обза­ложил Хари предната вечер.

Но все пак Ъркарт спечели, а на Хари му го туриха.

Преди три години Хари беше сменил цвета на косата си от лъскаво кестеняво към оранжевото на недозрял портокал, беше разкарал стария си гардероб, състоящ се предимно от кожени дрехи, и се беше задоволил с неща, които му позволяват да диша и не стягат корема му, но по никакъв начин не беше про­менил политическите си възгледи. Сега чакаше пристигането на министър-председателя като руснак, който се окопава пред Сталинград. Ъркарт щеше да дойде и той вече се чувстваше осквернен.

– Разкарай се, Хари, мотаеш ми се в краката – сряза го звукоинженерът, който стоеше сред паяжината от жици, кои­то свързваха мониторите и микрофоните, с които трябваше да контролира продукцията. – Върви виж дали на някой от актьо­рите не му стягат бричовете, измисли си нещо.

Хари се наежи, готов да отвърне, но после размисли. Оста­ваха само няколко минути, всички бяха на позиция и зад заве­сата сигурно се разиграваше една малка война в последния мо­мент заради липсващ реквизит и разхлабени копчета. Нямаше нужда от излишно раздразнение, не и тази вечер. Изхлузи се от кабината и отиде да провери набързо перуките в кабинката за преобличане до сцената.

Щяха да играят „Юлий Цезар“ и „Суон“ вече започваше да се пълни, макар и по-бавно от обикновеното. „Суон“, или „Ле­бедът“, беше театрална зала на няколко нива, с балкони, изгра­дени основно от иглолистно дърво, и се намираше леко встрани от основната зала на Кралския Шекспиров театър в Страдфорд на Ейвън. Беше построена в полукръг в духа на елизабетинска­та епоха и имаше интимна, неформална атмосфера, а капаци­тетът й беше не повече от 432 места. Чудесно място за пред­ставление, но кошмар за охраната на един министър-предсе­дател. Ами ако някой случаен любител на театъра, който може да обича Шекспир, но да мрази Франсис Ъркарт, повече дори и от Хари Грайм, се възползва от възможността да… Да как­во? Никой не можеше да бъде сигурен. Публиката на бардовете в Страдфорд не беше известна с това, че носи разнообразни оръжия, затъкнати в колана или чантата – феновете на Ибсен, може би тези на Чехов – вероятно, но със сигурност не и тези на Шекспир? И все пак никой не беше готов да поеме риск, не и в присъствието на по-голямата част от кабинета, една шепа заместник-министри, разни редактори и съпругите им, както и други избрани сред силните на деня, които бяха привикани, за да участват в тържеството за тридесет и втората годишнина от сватбата на Франсис и Мортима Ъркарт.

Джефри Бууза-Пит беше главният организатор. Най-младият член на кабинета на Франсис Ъркарт, той беше ми­нистър на транспорта и човек със силно развит усет към шанса. И към забавлението, във всичките му форми. А какво по-добро забавление и бягство от рутината на министерското ежедневие от това да запази цял блок от сто места в чест на годишнината на Шефа и да покани най-силните мъже в страната да засвиде­телстват публична почит? Тези две хиляди лири за билети му се върнаха стократно в лична публичност и тепърва щяха да му дължат услуги из цял Уестминстър, включително „Даунинг Стрийт“[i]. Точно това беше казал Джефри на „Матасуйо“, све­товния автомобилен гигант и корпоративен спонсор на Крал­ския Шекспиров театър, който тихичко се беше съгласил да плати всички разходи. Джефри не беше похарчил и стотинка. Не че щеше да си признае.

Пристигнаха със закъснение, появиха се почти царстве­но. Ако не друго, след единадесет години живот на „Даунинг Стрийт“ поне знаеха как да направят впечатление. Мортима, винаги безупречно представителна, изглеждаше като издигна­та на невидима платформа, с вечерна рокля от черно кадифе с висока яка и огърлица от диаманти и смарагди, които улавяха осветлението в салона и го отразяваха обратно, за да заслепят всички останали жени наоколо. Дървените парапети на балко­ните издадоха звук на недоволство, когато хората се наведоха напред, за да зърнат двойката, а един малък контингент от аме­рикански туристи избухна в аплодисменти, които лека-полека обхванаха цялата зала, за очевидно неудобство на мнозина.

– Le roi est arrive.[ii]

– Имай милост, Брайън – смъмри го единият от другите двама в компанията, седнала в средата на първи балкон, точно над мястото, където семейство Ъркарт заемаха местата си.

– Милост? Нали говорим за един и същи Франсис Ъркарт, Том? Човекът, който съсипа кариерата на Елгар?

Томас Мейкпийс не отговори, само се усмихна с лек укор. Знаеше, че Брайън Бринфърд-Джоунс, редакторът на в. „Таймс“, е прав. Беше наясно, също така, че Бринфърд-Джоунс знае, че той знае. Тук можеше да говори, без да бъде цитиран. Но все пак имаше неща, които един външен министър не би казал на публично място, особено когато се отнасят до неговия ми­нистър-председател. А и Ъркарт му беше приятел, който беше поощрявал приятелството му с редовни повишения през годи­ните.

– Но пък няма как да не се възхитиш на умението му, ис­тински професионалист – продължи Бринфърд-Джоунс и пома­ха с усмивка в посока на семейство Ъркарт, които се обръщаха на всички страни да поздравят хората около тях. – Тук няма човек, който да не е жигосан от твоя министър-председател все някъде по тялото. Добрият стар Франсис Ъркарт.

– Не всичко в живота е само материал за първа страница, Брайън – от другата страна на Мейкпийс се обади трети човек.

Куентин Дигби беше лобист, и то добър. Не само че имаше професионално участие в политиките, но и по свой скромен на­чин беше активист и представляваше множество благотвори­телни организации по въпросите на околната среда. Мейкпийс не го познаваше добре, но го харесваше.

– И аз се чудех кой от трима ни първи ще започне да чете морал – присъедини се и Мейкпийс.

Приглушиха осветлението и изпълнителният директор на „Матасуйо“ стъпи на сцената, за да заеме своето малко място пред очите на обществеността и да изнесе приветствена реч. Светлината от сцената се отразяваше по лицата на Мейкпийс и другарите му, като създаваше сенки и им придаваше заговорни­чески вид като на вещици пред казан.

– Сериозно, Том – продължи Бринфърд-Джоунс, който се чув­стваше почти длъжен да се възползва от присъствието на член на кабинета – да се беше оттеглил на десетата годишнина. Десет го­дини на върха са малко повечко за когото и да било, не е ли така?

Мейкпийс не отвърна, преструвайки се, че следи проповед­та на японския господин, който се опитваше да установи някак­ва форма на духовна връзка между културата и автомобилните части.

– Явно иска да счупи рекорда. Да бие Тачър – предположи Дигби. – Аз лично нямам нищо против, но не намирам много смисъл? Какво се опитва да постигне? Половината от хората в страната ни пълнят кофите за боклук с опаковъчна хартия от лъскави бутици, а другата половина ровят в тях да намерят нещо за ядене.

– Вие, лобистите, редовно си разваляте хубавите аргумен­ти, като преувеличавате – сряза го Мейкпийс.

– Странно, аз пък си мислех, че преувеличението е запазе­на марка на политиците – върна се в разговора редакторът.

Мейкпийс започваше да се чувства обсаден. През послед­ните няколко месеца често му се случваше, седнал до редактори или изправен пред своите избиратели с привиден ентусиазъм, когато отвътре имаше само умора и разочарование. Нещо се беше вкиснало. Някой се беше вкиснал. Франсис Ъркарт. И Мейкпийс имаше много да каже, но малко му беше позволено.

– Дотук му се получи добре, Том, страната го оценява и така нататък, но наистина е време за нова кръв.

– Неговата кръв.

– Нов старт за правителството.

– Нов старт за теб, Том.

– Всички знаем ценностите, които поддържаш, каузите, които подкрепяш.

– Искаме да помогнем.

– Знаеш, че страната ни не е това, което беше. Или това, което може да бъде. Тази страна има твърде голямо сърце, за да го отдаде за толкова дълго време само на един човек.

– И то на такъв тип човек.

– Дявол да го вземе, дори незаконните имигранти започна­ха да бягат оттук.

– Защо ти не си там, Том. Мейкпийс по нищо не отстъпва на Ъркарт.

Пауза. Мъжът от „Матасуйо“ изчезна и пиесата щеше да започне; Мейкпийс посрещна това с облекчение. Главата му се въртеше. Искаше да оспори твърденията им, да изиграе ролята на лоялна хрътка, но не можеше да намери думите. Може би бяха прави за Ъркарт. Без съмнение бяха прави за него самия. Те знаеха, че той го иска – толкова много, че от време на време устните му пресъхваха като на човек, изгубен в пустинята, който вижда оазис само за да открие, че е мираж. Власт. Но не сама по себе си, не заради място в учебниците по история като Ъркарт, а засега. За днес. За всички неща, за които имаше от­чаяна нужда да бъдат направени и променени.

 

[i] В Уестминстър е парламентът на Великобритания, а на „Даунинг Стрийт“ е офисът на министър-председателя. – Б. пр.
[ii] (От френски) Кралят пристигна. – Б. пр.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук