Разгръщаме вълнуващия сборник с разкази „Последният сън“, реверанс към почитателите на испанския артист Педро Алмодовар и неговата неподражаема киноестетика! Превода дължим на Маня Костова.

По думите на режисьора „Последният сън“ е своеобразна фрагментирана автобиография, непълна и донякъде криптирана: „Този сборник разкази – наричам всичко разказ, не правя разлика между жанровете – показва тясната връзка между това, което пиша, филмирам и преживявам“.

„Последният сън“ (ИК „Колибри“) обхваща дванайсет разказа, отличаващи се с богато разнообразие от теми и пленително съжителство на фикция и реалност. Действието в тях се развива между края на 60-те години на миналия век до днес. С увличаща непринуденост авторът позволява на читателя да надникне в ума и в сърцето му. Споделя свои размисли, преживявания, настроения, радости, разочарования, фобии, експериментаторски търсения. Далеч по-завладяваща от традиционна автобиография, тази многолика и многопластова кратка проза, написана с кинематографична стегнатост, експресивност и тънък хумор, е автопортрет на един оригинален творец, страстно отдаден не само на киното, но и на писането. Верен на себе си, също както и в киното, писателят Алмодовар вълнува и провокира с необикновени хрумвания, неочаквани обрати и силни внушения.

„Роден съм в епоха, която беше лоша за Испания, но добра за киното.

Става въпрос за 50-те. Като режисьор се родих в разцвета на постмодерното – идеите нахлуват отвсякъде; всички стилове и епохи съжителстват, няма предразсъдъци откъм пол, няма гета; пазар също нямаше  – имаше единствено желание за живот и за действие.“ Така Педро Алмодовар обобщава първите си стъпки в живота и в света на седмото изкуство. След като религиозното възпитание убива вярата му в Бога, а режимът на Франко го лишава от възможността да получи кинообразование, режисьорът на шедьоври като „Всичко за майка ми“, „Говори с нея“ и „Жени на ръба на нервна криза“ се впуска в школата на живота. Спряган като непоносимото дете на испанското кино, днес той е видна фигура сред европейските филмови режисьори, а всеки негов филм се очаква с нетърпение и трепет. Носител е на множество престижни международни награди, в т.ч. „Оскар“, „Златен глобус“, „Златна палма“.

Прозата на Алмодовар е също толкова изкусна и гениална, колкото и филмите му.

В. „Таймс“

Последният сън

Педро Алмодовар

Из разказа „ГОРЧИВА КОЛЕДА“

СЪБОТА
Когато тази сутрин станах, погледнах от хола към терасата и видях Бо, залепен с ръце и с крака към боди трека – тази адска машина. Приятно беше да гледа човек как той я владее с напрегнати мускули, със съвършен корем, със силни и жилести крака и ръце, същите, които ме бяха обгръщали в леглото няколко часа преди това. Прекрасно е да го гледам как се поти и да се възхищавам, без той да знае, на красотата и енергията,
струящи от неговото тяло. Същата машина, в моите ръце и крака, се превръща в инструмент за изтезание. Да ме гледа човек как движа крака, тичайки без дъх и без посока, представлява мъчителна гледка.

Бо спа у дома, с мен, цялата сутрин. Миналата нощ я прекарахме в спешното отделение на една болница.

ПЕТЪК (ПРЕДИШНИЯТ ДЕН)

В ранния следобед вчера ме заболя глава. Изпих първото болкоуспокояващо, а няколко часа по-късно – второто; през нощта атакувах с течен нолотил, който е
моето последно и окончателно оръжие срещу този вид упорити главоболия, които се зараждат в окципиталната зона и се разпространяват, докато обхванат главата ми като шапка. В пристъп на подобна болка не мога да гледам телевизия, нито да говоря по телефона, нито да чета, нито да гледам компютъра, нито да слушам музика, нито да съм в кола. Затварям се в стаята и се просвам в леглото, на тъмно, а в това време Бо гледа телевизия и чака напрегнато, без да ме притеснява.

Легнала, в мрак и тишина, ново усещане се надига, усещане, чуждо на болката, въпреки че се смесва с нея така, както пейзажът се смесва с мъглата, за да се претопи накрая в нея. В моя случай процесът е обратен: вълна на остра нервна възбуда облива гърдите ми, от дясно наляво, и слиза по краката до коленете. Цялата започвам да се треса все по-силно, ако това продължи, боя се, че мога да експлодирам. Нервната
ми система не се поддава на никакъв контрол. Корените на косата ми горят и внезапна гореща вълна подпалва лицето ми.

Опитвам се да се убедя, че ми няма нищо, но пристъпите на тревожност стават все по-продължителни, а затишията все по-кратки. Времето се превръща във вечност. Обхождам тялото си с длани в опит да уловя (или поне да локализирам) това лишено от телесност зло, което притиска гърдите ми по начин, който дори ми е трудно да опиша.
В първата серия почивни дни за декември (Деня на Конституцията) и от поне две седмици една преждевременна Коледа премита града. Става полунощ; след
неколкочасова борба с тревожността и главоболието решавам да отида да ме прегледат по спешност. За щастие, Бо е с мен. Не искам да мисля как бих се справила
сама с всичко това. Бо говори малко и съм му благодарна, в подобни моменти важното е да присъстваш, да си до болния, както правят животните.

СПЕШНОСТИ
Постъпвам в болницата веднага щом стигаме. След като ме настаняват на легло, губя Бо от поглед.

Преглеждат ме набързо и мe включват на система; след бавното изчерпване на първата банка аналгетична течност главоболието упорства неотстъпно. Ясно усещам битката, която се води в главата ми, и екота от атаките.

Светът се свежда до зоната, която започва точно над шийните прешлени и покрива горната част на главата ми като каскет. Дежурният лекар, чужденец с нервен тик на едната буза, ме съветва да остана цялата нощ в болницата, за да проведат необходимото лечение. Нямах такова намерение, но болката бързо ме принуждава да приема.
Докато ми дадат стая, излизам и търся Бо в чакалнята, но него го няма. Намирам го навън, въпреки декемврийския студ и въпреки че не е пушач. Не понася болници, независимо от това не казва нищо. Разказвам му последните новости. Има изморен вид, но е решен да остане с мен. Предната нощ бе работил.

Бо е пожарникар, едновременно с това работи и като stripper в заведение, но не е типичен boy, не осъзнава тялото си и не умее да танцува прелъстително. Мисля, че точно това се харесва у него, когато излезе на сцената. Освен това той притежава достатъчно издръжливост, за да понася врявата и всички дивотии в женските партита за раздяла с моминството. Запознахме се, докато с приятелката ми Патрисия търсехме модел за реклама на слипове. Аз направих снимките, а тя планира кампанията. Допаднахме си с него по време на фотосесиите. И някак съвсем естествено прекарахме
нощта заедно. Това ми се случваше за пръв път, никога дотогава не бях стигала до интимност с някого, когото бях снимала броени часове преди това.

В болницата ни настаняват в стая – мен в легло, а Бо на син диван. Казвам му, че познавам това място. Преди десет години бях снимала кадри от втория и
последен мой филм в коридора и в две стаи на същия етаж. Една от стаите беше от лявата страна на коридора, а другата – от дясната; персонажът от лявата страна
умираше във филма, онзи от отсрещната стая се спасяваше. Не съм суеверна, но се радвам, че сме настанени в стаята на спасената героиня.

Правила съм малко кино – два филма; живея от реклами, но винаги съм вярвала, че в киното се съдържа известна предсказателност. Затова съм доволна, че съм в стаята на спасената жена.

Въртя се в леглото. Трудно ми се угажда с възглавниците (особено когато ме боли глава), а възглавницата в онова легло сякаш бе напълнена с речни камъни, които се забиваха в шията ми.

Боря се с възглавницата, мъча се да намеря начин тя най-малко да дразни главата ми, но не намирам такъв. Бо ми помага да импровизирам нови възможности за опора на главата ми. Накрая най-удобно се оказва одеяло, сгънато с виртуозна грижа. Него го бива в импровизирането на възглавници. Удава му се също смесването на големи и малки възглавници. Той е експерт, грижил се е за баща си в последните години от
живота му.

Продължават да ми вливат различни вещества през системата. Малко след като сме заспали, идва сестра със закуската. След цялото усилие, с което най-сетне успяхме да потънем в сън! Главоболието е изчезнало в голяма степен, при все че още дебне и отказва да ме напусне изцяло или да изчезне без следа. Преструвам се, че всичко е наред, за да ме изпишат.

СЪБОТА СУТРИН

В десет сутринта пристигаме вкъщи и си лягаме. Свободните дни са помели пешеходците от улиците.

Леглото е пространството, където тялото на Бо владее положението. Всичко онова, което не ми е казал през цялата нощ, ми го казва със своите ръце, които ме
обгръщат в леглото. Обяснява ми също, че от смъртта на баща си преди две години не е стъпвал в болница и затова се е чувствал некомфортно в чакалнята. Кожата
ми му е благодарна и той го усеща. Телата ни се разбират под завивката, винаги са се разбирали, още откакто се запознахме миналото лято…