Романът „облак с форма на камила“ – една съвременна интерпретация на Шекспировата пиеса „Хамлет“ – поставя на фокус напрежението между поколенията и естеството на майчината обич. Алина Нелега е една от най-важните фигури в съвременната румънска драматургия, с чието име е свързана промяната на статута на драматурзите, а до голяма степен и разчупването на драматургичния език.

Както преводачката на романа Лора Ненковска пише: “В самото пренаписване на историята на датския принц и прекомпозирането на проблематичните ядра на известната трагедия в разказ за съвременно семейство, което възприема театъра като единствен възможен дом, са зададени и кодовете на прочит. Кралството тук е театър. Театърът като институция, като пространство и метафора за живота”.

Книгата е в съзвучие с опитите на редица автори да видят известни истории през погледа на често оставащите периферни и неразтълкувани женски образи. Образът на майката на Хамлет, Гертруда, тук е използван като ключ към позицията на жената, разгледана през съвременната чувствителност. Кодовете, които ни предлага авторката, са няколко: чувството за вина, измеренията на обичта и привързаността, трудният период на средната възраст и осъзнаването на независимостта на собственото ти дете, импулсът да намериш щастие с друг, другаде… През тези кодове можем да се върнем към една от най-прекрасните истории за живота като театър, която не спира да вълнува хората векове наред.

“облак с форма на камила” (малката буква е авторово решение) е роман, който би проговорил на читатели от различни възрасти, стига вече да се срещнали с историята на датския принц. Изграден е под формата на два монолога – на майката, която вижда разрухата на неочаквано покосения от психична болест свой син и се чувства безсилна, и на болния син. Те увличат читателя в емоционално пътешествие.

В крайна сметка, чрез книгата си, Алина повдига и много важния въпрос за фигурата на майката в съвременното общество; за жената, която, посветена на своята кариера, се отказва от присъщата си онтологична роля. Текстът е дълбок, аналитичен и много важен като проблематика, защото извежда на преден план болезнени дилеми в живота на днешните жени не само в Румъния, не само в обществата на бившите комунистически страни, но и въобще в съвремието.

„облак с форма на камила“

Влизаш във Фейсбук и гледаш кратки смешни клипчета, озвучени с инфантилни мелодии. Спираш от време на време и пишеш съобщение. Натискаш send и се смееш предизвикателно. Не зная с кого общуваш, може да изпращаш съобщения във въздуха или да пишеш статуси. Вече не изтръгвам телефона от ръката ти, макар че ми се иска да го разбия, за да те принудя да ме погледнеш, но не мога да преборя дръзкото ти пасивно-агресивно поведение. Ти се отвращаваш от жалкото ми положение, не ми е останала и капка достойнство, влача се в краката ти, унизена, смешна. Лъжкиня. Опитвам се да събудя съжалението ти, оголена от всичките си тайни, разкривам се пред теб и без капка свян споделям най-уязвимите кътчета от душата си, но успявам единствено да те развеселя. Ти си този, който владее истината, нейният пазител, разпоредителят на чуждите вини и угризения, но преди всичко си моя жертва. А пък аз съм умоляващият палач.

Можех ли да предвидя нещастието, което щеше да последва? Като проследя порядъка, по който се развиха нещата, и се вгледам в паяжината, която търпеливо си изплел, от сегашната си позиция да разполагам с нужната перспектива. Само че тогава бях по-загрижена за Лавиния и състоянието ѝ, за меланхолията и липсата на каквото и да е желание за живот у нея, за жадния начин, по който те следваше и се радваше и при най-малкия знак на внимание от твоя страна, от начина, по който я отблъскваше, като първо я викаше, а после я изтезаваше с обиди и гонеше. Попитах те какво чувстваш към нея, а ти ми отговори, че това не е моя работа, че става дума за вашите отношения, да не си позволявам да прекрачвам граници, че твоят живот си е само твой, че решенията са твои и аз трябва да спра, не ми било позволено да се намесвам. Нарече ме лицемерка. А цялата ми загриженост за теб дотогава – постоянен опит да контролирам живота ти, да ти влияя, каза ми, че нося вина за всяко твое лошо решение, за всичко, което си сега, за всяка рискована стъпка и провал и че аз трябва да поема отговорност за тях. Да стоя настрана, но ти ме молиш за съвет и подкрепа само за да ме обвиниш по-късно, че съм ти ги дала. Искаш от мен да наблюдавам страданието ти, без да участвам по никакъв начин, но да ме упрекваш, че не усещам болката ти, да ми казваш, че каквото и да сторя, не ще мога да направя доброто, което искам, а само нанасям вреда, която не искам да причинявам. Твърдиш, че съм напаст, че би бил по-щастлив и без мен. Че когато умра, ако можело да стане възможно най-скоро, най-сетне ще бъдеш щастлив. Свободен. Без критикуващото око, без съвест, която да те съди, без да се налага да поемаш отговорност за последствията от делата си.  

Понякога си толкова съзнателно присъстващ, че ми се струва, че само разиграваш лудост, криеш се зад нея, защитаваш се – а друг път се чудя дали лудостта ти не си играе на съзнателна яснота, за да ме изкуши да вярвам, да се надявам, че ще се върнеш, после обаче се бунтувам срещу тази игра, казвам си, че тя е на другия, който съществува със и чрез теб. Питам се как бих могла да приема и двамата, сякаш съм родила близнаци, единият нормален, а другият не, които би трябвало да обичам поравно. Виж колко подвеждащи са думите, казвам би трябвало, сякаш любовта е наложена от някаква инстанция, а упражняването ѝ е задължение. Да, прав си, промених се, случи ми се при допира с твоето страдание, вече не съм предишната, която те обичаше тогава, и аз, новата, бих искала да ви обичам и двамата, но накрая няма да обичам нито единия, ще избягам от вас като Одисей, който на път за Троя изоставил ухапания от змия и показващ загноялата си рана Филоктет. Но не заради миризмата тръгнал и оставил другаря си сам на острова му, а защото не можел повече да понася стенанията му, нито гледката на воин, изоставил борбата със страданието и превърнал се в негова жертва.

Повече не искаш да вземаш лекарствата, скиташ се и се перчиш със страданието си, горд като просяк, който показва отворената си рана и не търси изцеление, защото това би означавало да се откаже от определящата го същност – какъв би бил без недъга, за който обвинява другите, виновни заради собствената си здравина и жизненост. Той се храни от вината им да са цялостни и ги презира, когато те дребнаво я изкупуват, като му подхвърлят някоя монета с извърнат поглед. Така че аз съм тази, която е цяла и разумна, а следователно привилегирована и трябва да плащам за позицията си. Непристойността на жертвата, гордостта на преследвания, високомерието да бъдеш различен, всичко това ти доставя удоволствие и те издига над нас, които сме цели.

За авторката

Алина Нелега пише романи и театрални пиеси.Пиесите ѝ са преведени, играни, публикувани и награждавани на местно и международно равнище. Два пъти е носителка на театралната награда „УНИТЕР“ за пиесите: „www.nonstop.ro“ и „В задръстването“, получава наградата „Европейски автор“ на Хайделбергския театрален фестивал за пиесата „Амалия диша дълбоко“. Гост лектор е в Писателската програма на Университета в Айова, САЩ, а също неизменен участник в националните и международните театрални фестивали, било с нейни представления, било като ръководител на творчески ателиета. Алина Нелега изпълнява функцията на артистичен директор на Националния театър в Търгу Муреш в периода 2012-2017, също така е и преподавател и ръководител на магистърската програма по драматургия във Факултета по изкуства, в румънозечината част на Университета в Търгу Муреш.

Дебютира през 2001 г. с експерименталния роман последнат@вещица (издателство „Паралела 45“, 2001 г.). Вторият ѝ роман „Сякаш нищо не се беше случило“, излиза през 2019 г.  в издателство „Полиром“.  През 2020 г. е отличен с наградата за проза на списание „Обсерватор Културал“, а през 2021 година е преведен на френски. Същата година и пак в издателство „Полиром“  излиза и романът ѝ  „Облак с форма на камила“, който през октомври 2021 г. получава наградата за женска литература „София Надежде“, през април 2022 г. наградата за белетристика на  „Радио Ромъния Културал“, а през октомври и наградата на учениците за „най-любима книга на годината“, връчвана в рамките на големия Международен литературен фестивал в град Яш, Румъния. 

За преводачката

Лора Ненковска е филолог с докторска степен от Софийския университет. Преводачка на художествена литература и преподавателка по румънски език, средновековна и съвременна румънска литература в СУ Св. Климент Охридски. Изключително любопитна читателка, която се опитва да не изпусне пулса на случващото се в румънската литература. Сред авторите, които е превела на български език, са Андреа Расучану, Макс Блехер, Мирча Елиаде, Дан Лунгу, Петру Чимпоешу, Йоан Ес. Поп, Богдан-Александру Станеску, Симона Попеску.