Световният бестселър „Галаад” най-сетне и на български. Авторката Мерилин Робинсън печели „Пулицър” през 2015 г.

„Голям като нация, тих като мисъл и вълнуващ като молитва.

Неподражаем и величествен.” – такива думи посвещава на романа „Галаад” от Мерилин Робинсън американското списание Kirkus Reviews през 2004 г. На следващата година творбата носи на авторката си „Пулицър” за художествена литература и Национална награда на критиката. А през 2015-а британският вестник „Гардиън” я нарежда” на второ място в класацията си на 100-те най-добри книги на XXI век. Би Би Си също включва „Галаад” в листата си на 100-те най-влиятелни романа.

Преди броени дни тази забележителна книга най-сетне излезе за първи път на български език в превод на Стела Джелепова, корица на Калина Мухова и с логото на издателство „Лист”.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Сюжетът се завърта около спомените на прехвърлилия седемдесетте Джон Еймс, проповедник и баща – като своя баща и като бащата на своя баща. Понеже е близо до изхода на този свят, а синът му още няма седем, той води дневник и предава живота на мъжете Еймс, призвани да бъдат мост между Господа и хората на Галаад – затънтено градче в Айова.

Изреченията му се търкалят като топчета от молитвена броеница и нижат разказ за увреденото сърце на Америка. Историята започва отпреди Гражданската война в САЩ и се простира до средата на ХХ век, за да обрисува битките и мечтите на три поколения.

За близо две декади насам „Галаад” става

бестселър с над сто издания

и хиляди почитали по целия свят. Разлистват я на арабски, гръцки, латвийски, датски, шведски, виетнамски, испански, португалски,турски, фински, нидерландски, френски, турски.

Сред най-големите почитатели на романа е и бившият президент на САЩ Барак Обама. Той го отворил за първи път по време на предизборна обиколка в Айова – щата, където тече действието в „Галаад”. „По време на кампания…, когато пътуваш между градовете и се прибираш късно от кампания, има много престой. …. И съм ви казвал това – един от любимите ми герои в художествената литература е пасторът в Галаад, Айова, на име Джон Еймс, който е милостив и любезен и малко объркан как да съчетае вярата си с всички различни терзания, през които преминава семейството му. И аз просто се влюбих в този герой, влюбих се в книгата.”, казва Обама на Мерилин Робинсън на 14 септември 2015 г. Тогава двамата са в Де Мойн и в разрез с обичайната журналистическа практика президентът интервюира авторката за The New York Review of Books.

Галаад

Мерилин Робинсън

На Джон и Елън Съмърс,
моите скъпи родители

СНОЩИ ТИ КАЗАХ, ЧЕ МОЖЕ БИ СКОРО ЩЕ СИ ОТИДА, а ти попита: „Къде?“, аз казах: „При Дядо Господ“, ти попита: „Защо?“, аз казах: „Защото съм стар“, а ти: „Не ми изглеждаш стар“. Сложи длан в моята: „Не си толкова стар“, все едно това решаваше въпроса. Обясних ти, че твоят живот навярно ще бъде съвсем различен от моя, а също и от досегашния ти с мен и това ще е чудесно, тъй като има много начини да водиш хубав живот. А ти отвърна: „И мама това каза“. И после: „Не се смей!“, защото помисли, че се смея на теб. Пресегна се и докосна с пръсти устните ми, и ми хвърли онзи поглед, който през живота си не съм виждал на друго лице освен на майчиното ти. Съдържа някаква яростна гордост – много жарък, много строг. Винаги леко се изненадвам, че веждите ми остават неопърлени след дὸсега с него. Ще ми липсва.

Сигурно звуча нелепо, като допускам, че на покойник може нещо да му липсва. Ако четеш това писмо вече възрастен – какъвто е моят замисъл, – мен отдавна няма да ме има. Ще знам почти всичко за това какво е да си умрял, но вероятно ще си мълча и няма да го разпространявам. Изглежда, така е устроен светът.

Безброй пъти са ми задавали въпроса какво е смъртта – понякога час-два преди сами да научат. Дори когато бях съвсем млад, хора, древни колкото съм аз сега, ме питаха, стискаха ръката ми и се взираха в лицето ми с избелелите си стари очи, все едно аз знаех отговора и те щяха да ме заставят да им го разкрия. Винаги им отговарях, че е като да се завърнеш у дома. Ние нямаме дом на този свят – така казвах, а после се прибирах в тази къща и си приготвях кафе и сандвич с пържени яйца, и слушах радио, когато го имах, обикновено на тъмно. Ти помниш ли нашата къща? Би трябвало – поне малко. Аз израснах по свещенически жилища. В това прекарах почти целия си живот, посещавал съм и много други, понеже приятелите на баща ми и повечето ни роднини също живееха в такива. И когато по онова време мислех за него – не че го правех често, – го намирах за най-лошото от всички тях, най-студеното и най-безрадостното. Е, такова беше разположението на духа ми в онези дни. Всъщност къщата си е съвсем хубава, просто тогава бях сам-самичък в нея. И по тази причина ми беше чужда. Не се чувствах у дома си на света, това е истината. Сега е друго.

И точно сега стана ясно, че сърцето ми се предава. Лекарят употреби термина „ангина пекторис“, който звучи някак теологично – като „мизерикордия“. Е, на моята възраст може да се очаква. Баща ми доживя до дълбока старост, но пък сестрите му си отидоха доста млади. Ето защо мога да бъда единствено благодарен. Съжалявам само, че не оставям почти нищо на теб и майка ти. Малко овехтели книги, които никой не иска. Никога не съм печелел кой знае колко и никога не съм се замислял много-много за парите, които все пак имам. Вярвай ми, изобщо не ми е хрумвало, че един ден ще оставя съпруга и дете. Ако знаех, щях да бъда по-добър баща. Щях да уредя нещо за теб.

Най-вече това искам да ти кажа – че съжалявам дълбоко за трудностите, през които двамата с майка ти несъмнено сте преминали, и то без никаква реална помощ от мен освен молитвите ми; а аз се моля непрестанно. Молех се, докато бях жив, моля се и сега, стига задгробният живот да е, какъвто си го представяме.

Чувам те, че говориш с майка си – ти питаш, тя отговаря. Не долавям думите, само гласовете ви. Не обичаш да си лягаш вечер и на нея все ѝ се налага да те увещава. Никога не я чувам да пее освен вечерно време, от съседната стая, докато те приспива. Само че не мога да разпозная песента. Гласът ѝ е твърде тих. Звучи ми красиво, но когато ѝ го казвам, тя се смее.

Вече ми е трудно да определя кое е красиво. Онзи ден се разминах с двама младежи на улицата. Знам кои са, работят в автосервиза. Не ходят на църква – нито единият, нито другият, но не са лоши момчета – просто симпатични млади лудетини, които все се шегуват за нещо. И ето, онзи ден си стояха на слънце, подпрени на стената на сервиза, и пушеха. Винаги са така оцапани с масло и пропити с мирис на бензин, че се чудя как не се подпалват. Подхвърляха си реплики, както им е навикът, и се смееха по своя си дяволит начин. И аз го намерих за красиво. Чудно нещо е да гледаш засмени хора – как само смехът сякаш ги завладява. Понякога направо се борят с него. Доста често го забелязвам в черква. И се питам какво е това и откъде идва, и най-вече какво изразходва от организма ни, че ни принуждава да продължаваме, докато самὸ не мине – малко като плача, само дето смехът се изчерпва много по-лесно.

Разбира се, като ме видяха да се задавам по пътя, спряха закачките, но аз усетих, че още се кискат тайничко при мисълта какво насмалко да чуе старият проповедник.

Идеше ми да им кажа, че и аз като всички хора обичам шегите. Много пъти в живота си съм понечвал да го сторя. Но това е сред нещата, които не се нравят на миряните. Предпочитат да не си като всички хора. Идеше ми да им кажа: „Аз умирам и надали ще имам още много поводи да се посмея; поне не на този свят“. Но те сигурно просто щяха да станат сериозни и учтиви. Докато мога, ще държа състоянието си в тайна. Като за умиращ се чувствам доста добре и това е благодат. Разбира се, майка ти знае. Според нея, щом като се чувствам добре, може пък докторът да греши. Но на моята възраст си има граници доколко може да греши той.

Това е най-странното в този живот, живота на духовника – щом те видят, хората сменят темата. И понякога същите тези хора по-късно идват при теб и споделят най-съкровени неща. Под повърхността на живота се крие какво ли не, всеки го знае. Много злоба и страх, и вина, и ужасно много самота, при това на доста неочаквани места.

Бащата на майка ми беше проповедник, както и бащата на баща ми, също и неговият баща, а пък неговият – никой не знае, но можем да се досетим. Този живот им беше втора природа, както е и за мен. Те бяха добри хора, но ако има едно нещо, което е трябвало да науча от тях, а не научих, то беше как да владея нрава си. Това е мъдрост, която трябваше да придобия много отдавна. Дори сега, когато и най-малкото отклонение в пулса ме кара да се замисля за края, откривам, че си изпускам нервите, понеже чекмеджето било заяло или пък очилата ми се затрили някъде. Казвам ти го, за да внимаваш ти самият.

Малко повече гняв от разумното, твърде често или в неподходящ момент, може да нанесе по-големи щети, отколкото си представяш. Преди всичко мисли какво говориш. „Ето, малък огън, а колкава гора запаля; и езикът е огън“ – това е истината. На стари години баща ми написа съвсем същото в писмо до мен. Което, ако искаш да знаеш, аз изгорих. Пуснах го право в печката. Това ме изненада далеч повече в онзи момент, отколкото като си го припомням сега.

Тук смятам да направя експеримент с откровеността. Ето, ще ти кажа следното, но с цялото си уважение: баща ми, както сам твърдеше за себе си, беше човек, който се води от принципите си. Водеше се от преданост към истината, такава каквато той я разбираше. Само че нещо в начина, по който го правеше, понякога разочароваше, при това не само мен. Посочвам това въпреки огромното му внимание към мен и към моето възпитание, за което съм му безкрайно задължен, макар той самият да би го оспорил. Бог да го прости, знам, че го разочаровах. Чудна мисъл. А двамата имахме такива добри намерения един към друг.