Излезе от печат сборникът с избрани разкази на Адолфо Биой Касарес „Другият лабиринт“ в превод на Десислава Антова, Лиляна Табакова и Красимир Тасев.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

По думите на Лиляна Табакова, която е и автор на предговора, разказите в „Другият лабиринт“ (ИК „Колибри“) разбиват предразсъдъците, познатите теории, предопределеността, приковаваща героите към дадено място или дадена епоха:

„Това са темите на Биой, винаги едни и същи, винаги различно разказани. Прочитът на тези разкази, въпреки присъствието на фантастичното, въпреки честата ирония и тънкия хумор, винаги отвежда към дълбокото проникване в душевността на героите – противоречива и предсказуема, в която духът и материята са във вечно единоборство.

Желанието за живот, стремежът към безсмъртие е оста, около която се развиват много от разказите. Как да се избегне смъртта? Как да се продължи магията на живота? Изход няма, но тъй като човекът е тяло и мисъл, а „въображението е подобие на вечността“, героите му не се предават, борят се ако не за друго, то поне да понесат поражението с известно достойнство.

И трябва да се съгласим с мексиканския Нобелов лауреат за литература за 1990 г. Октавио Пас, който обобщава, че Биой ни отвежда към метафизическите вълнения и към проникване в трансценденталното. Да, метафизика, но не педантична и отегчителна, а облечена в сюжети, които увличат читателите, като в най-добрите криминални или приключенски истории.“

Творчеството на Адолфо Биой Касарес (1914 – 1999) често се нарежда до постиженията на Хорхе Луис Борхес и  Хулио Кортасар. Автор e на сборници с разкази и романи, чиито образи тънат в загадки и несъмнено допринасят за чародейството на испаноезичната белетристика. През 2014 г. „Колибри“ издаде „Шест задачи за дон Исидро Пароди“ – необикновена творба, плод на общото увлечение на Хорхе Луис Борхес и Адолфо Биой Касарес по детективския жанр, която двамата любители на литературната мистификация публикуват под псевдонима Онорио Бустос Домек.

Другият лабиринт

Адолфо Биой Касарес

Биой Касарес, или за удоволствието да разказваш истории

Този сборник с разкази не е първата среща на българския читател с Адолфо Биой Касарес (1914–1999). През 2009 година излезе „Изобретението на Морел“ (изд. „Рива“), най-известният и високо оценяван от критиката и читателите негов роман, останал някак незабелязан у нас. Познати са ни също и детективските разкази „Шест задачи за дон Исидро Пароди“ (изд. „Колибри“, 2014), написани съвместно с Хорхе Луис Борхес
(1899–1986).

Дълго време кармата на този аржентински писател сякаш бе да стои в сянката на именития си сънародник и близък приятел Борхес. Дори не липсват заблудени читатели, убедени, че Биой Касарес е негов псевдоним. Макар повечето от произведенията на Биой да са преведени на редица езици и да са често цитирани,
едва след кончината на автора на „Алефът“ той заема мястото си по достойнство в аржентинската и в световната литература. През 1990 г. е удостоен с двете най-престижни литературни награди за цялостно творчество на испански език – „Мигел де
Сервантес“ и „Алфонсо Рейес“.                                                                                             

Всъщност Хорхе Луис Борхес е първият сериозен читател, критик и творчески гуру на Биой Касарес. Той пише хвалебствен предговор към „Изобретението на Морел“ (1940). Още с първата дума – Стивънсън – определя принадлежността на младия си приятел към предпочитаната от самия него англосаксонска традиция на фантастичната литература (Де Куинси, Честъртън, Уелс, Джойс и т.н., с две изключения – Кафка и Леон
Блоа).

1940 е годината, когато Биой – елегантният младеж от богато и аристократично буеносайреско семейство, оставил зад гърба си няколко несполучливи писателски опита, щедро финансирани от баща му – вече е достигнал творческата си зрялост. Заедно с Борхес и със съпругата си Силвина Окампо (1903–1993, художничка, поетеса и писателка) участва в подбора и издаването на една прочута и преиздавана и до днес „Антология на фантастичната литература“. Макар да не е есеист, нито теоретик като Борхес, пише предговора и разкрива чрез него как те тримата („божественото триединство“ или „дяволска тройка“ са ги наричали съвременниците им) разбират фантастичното. Биой изказва общия възглед, че в литературата несъмнено съществуват правила и че писането е непрекъснат процес, в който писателят или ги открива, или се проваля. Говори за различните видове фантастични разкази, за всеки от които авторът, след като е овладял общите правила, трябва да измисли нови. Ако например – пише Биой – се проучат сюжетите или изненадата като литературен ефект, веднага се вижда как литературата променя читателите и как вследствие на това те изискват от нея
да се променя непрекъснато. Верен на тези възгледи, с времето Биой постепенно се превръща от нещо като Борхесов Голем в оригинален писател със собствени стил, творчески търсения, естетически критерии и напуска орбитата на своя учител. Това,
което споделя с него завинаги, е стремежът към една напълно „литературна литература“, или казано с други думи, автореференциална, независима от обкръжаващия свят.

Както Борхес, така и Биой тръгват от моделите на „периферните“ жанрове за масово потребление с криминални и фантастични сюжети, презирани от много от „елитарните“ им колеги, но умело ги отклоняват от установения канон и полагат началото на една нова за времето си и много плодотворна тенденция в
аржентинската литература.

Спецификата на Борхесовата фантастика е в това, че „атакува“ (според думите на Ана Мария Баренечеа) „устойчивостта на Вселената и на човека във Вселената“, като подлага на непрекъснато съмнение познанието, достигнато през вековете. Освен това, както пише Биой в предговора към „Антологията“:

С „Приближаването към Алмутасим“, с „Пиер Менар“ и с „Тльон, Укбар, Орбис Терциус“ Борхес създаде един нов литературен жанр, обединяващ есето и художествената фикция (безкрайни упражнения в интелигентност и находчиво въображение, в които липсват унинието и разните човешки страсти – патетични или сантиментални), предназначен за читатели интелектуалци, познавачи на философията, почти специалисти по литература.

При повечето разкази на Биой Касарес не става дума за неусетното проникване на фантастичното в реалния свят, а за навлизане на героите в някакво неподозирано пространство, различно от привичното, което съществува успоредно с познатата
действителност, без да я докосва, без да ѝ влияе. Свят, напълно чужд и безразличен, но по някакъв тайнствен начин свързан с реалността на героите.

Поради някаква случайност („За формата на Земята“, „Прекият път“, „Небесната тъкан“, „Чуждата слугиня“) или в резултат на методично търсене („За формата на Земята“, „Другият лабиринт“, „Стремежите“) героят попада в друго измерение, управлявано от различни закони. Героят напуска действителността, в която царуват редът и навиците, и попада в друга действителност – странна, тревожна, застрашаваща, в която понякога
му се налага да играе някаква непривична за него роля. Героите в разказите на Биой тръгват на път и той ги отвежда в света на свръхестественото. Или се връщат след дълго отсъствие към мястото, където детството им е протекло безгрижно и където ги очакват старите приятели („Другият лабиринт“, „Страната на сянката“). Но връщането към миналото, към „изгубения рай“ води до мрачни разкрития; всичко на пръв поглед изглежда както преди, но е променено по зловещ начин и ужасът дебне отвсякъде. Същото се случва и при попадането в далечни страни („Страната на сянката“, „Градината на сънищата“). Самият Биой признава, че е обсебен от пътуванията и винаги му се е струвало, че ще разреши проблемите си, като замине. Героите му се движат между две действителности – познатото и непознатото, светлината и мрака, мъничкото отечество на човека и необозримата мистерия. Темата за бягството от клаустрофобичното усещане, че животът се върти в затворен кръг, е една от константите в творчеството на Биой Касарес.        

Пътуването е прелюдията или мостът, по който се минава от една действителност към друга, скокът към която винаги се осъществява в затворени пространства – стари къщи, болници, казарми, обградени от гори или от необятна пустош; острови насред огромни водни площи, а също влакове, параходи и самолети, откъдето персонажите са катапултирани в неизвестното, непознатото, неочакваното. Това са пространства, които не принадлежат нито на всекидневната рутина, нито на „другата действителност“, но някак си ги свързват помежду им. Всички те сякаш са затвори, заличават идентичността на героите и им придават нова, а илюзиите там се превръщат в капани.                      Любовта у Биой Касарес е друга постоянна тема. Но почти винаги се изправяме пред разминаване с истинската любов, което не изключва физическата ѝ реализация. Физическата любов почти винаги се случва по инициатива на жените, незабравими и силни, понякога леко фатални, като героини на Стендал, както самият Биой ги определя. Чрез удоволствието се търси истинската близост с другия, но по различни причини тя никога не се осъществява.

Отчаяно и вълнуващо е желанието на героите на Биой да продължат съществуването си или това на любимите си хора. Желанието за живот, стремежът към безсмъртие е оста, около която се развиват много от разказите. Как да се избегне смъртта? Как да се продължи магията на живота? Изход няма, но тъй като човекът е тяло и мисъл, а „въображението е подобие на вечността“, героите му не се предават, борят се ако не за друго, то поне да понесат поражението с известно достойнство.   

Проблемът за човешката идентичност вълнува аржентинския писател. Да разберат кои са, дали отговарят на стереотипираната роля, която им се полага да играят всеки ден; дали зад познатото лице не се крият много други, неподозирани – на тези въпроси, които си задават героите, авторът не отговаря, а ги насочва в сферата на фантастичното, където свободата отново е недостижима, защото „другата действителност“ не предоставя безкрайни възможности; в нея властва несигурността – законите са различни от познатите и често са много по-безкомпромисни и страховити. И е странно, но героините на Биой са по-активни и решителни, справят се с най-невероятните ситуации с естествена лекота, докато мъжете изживяват съмнения и угризения на съвестта, страхуват се и мечтаят да се върнат към временно изгубеното спокойствие на рутината и на дома.

Разказите в този сборник разбиват предразсъдъците, познатите теории, предопределеността, която приковава героите към дадено място или дадена епоха.
Това са темите на Биой, винаги едни и същи, винаги различно разказани.
Прочитът на тези разкази, въпреки присъствието на фантастичното, въпреки честата ирония и тънкия хумор, винаги отвежда към дълбокото проникване в душевността на героите – противоречива и предсказуема, в която духът и материята са във вечно единоборство.

И трябва да се съгласим с мексиканския Нобелов лауреат за литература от 1990 година Октавио Пас, който обобщава, че Биой ни отвежда към метафизическите вълнения и към проникване в трансценденталното. Да, метафизика, но не педантична и отегчителна, а облечена в сюжети, които увличат читателите, като в най-добрите криминални или приключенски истории.

Лиляна Табакова