Разгръщаме „Истории за призраци“ на Сири Хуствет в превод на Жечка Георгиева. Книга, отличаваща се с рядка интимност, в която изтъкнатата американска писателка разказва за своя дълъг и прекрасен съвместен живот с автора на „Нюйоркска трилогия“ – непрежалимия Пол Остър.

„Истории за призраци“ (ИК „Колибри“) ни потапя в най-тайните кътчета от живота на легендарната нюйоркска двойка писатели. Своеобразна хроника на изчезването на любимия човек, тази книга призовава спомени, прочетени страници и писмени следи – опити да се изправиш лице в лице с отсъствието и да приемеш неизбежността на отвъдното. Една зашеметяваща съвкупност от истории за любовта и траура, която ни предлага компас, за да останем свързани с онези, които сме загубили твърде рано. Книгата включва лични, непубликувани досега текстове на Остър: писма и бележки до Сири, както и последната му, незавършена книга, адресирана до неговия внук – „Писма до Майлс“ (Letters to Miles).

Този мемоар е едновременно елегия и равносметка – хроника на една лична загуба, която свидетелства и за скърбите от последните години: трагичната смърт на доведения син и на внучката на Хуствет. Авторката изследва как скръбта изважда времето от релсите му, как интимността на споделения живот продължава да бележи ежедневието и как тялото преживява отсъствието на любовта като осезаемо присъствие. Тя размишлява върху вещите и документите, оставени от Остър, върху четиридесет и трите години, които са прекарали заедно, върху ритуалите на траура и самата природа на езика, паметта и Аза.

Отчасти мемоар, отчасти философско изследване, „Истории за призраци“ е безкомпромисна, нежна и мъдра книга. Това е историята на една жена, която бди като призрак над собствения си живот, и за призраците, които живеят в нас, докато продължаваме напред.

Сири Хуствет е с норвежко потекло, но е родена през 1955 г. в щата Минесота в семейството на университетски преподавател по скандинавска литература. Критиката я определя като „най-изтънчената и привлекателна писателка на Америка“. На български език са издадени пет от нейните рефлексивни, психологически задълбочени романи, ангажирани с морални проблеми. Тя изследва теми като изкуството, паметта, идентичността, семейната привързаност, загубите, сложните отношения между половете. Хуствет често вплита научни и философски идеи в самия разказ и подлага на изпитание жанровите граници.

Истории за призраци

Сири Хуствет

Времето минава. Минава сякаш без мен. Искам ли да бъда в него? Или тази времева парализа е нещо, от което се нуждая? В неделя, 19 май, написах следното:

„Сири Хуствет ходи из къщата и си говори сама. Тя задава въпрос и му отговаря. Жената, която сега води диалог със себе си, е подвластна на периодични сривове. Само секунди след като се е усмихнала на остроумна забележка, която сама е направила на

себе си, тя поглежда към неговия стол в трапезарията – синия стол, на който той закусваше всяка сутрин и вечеряше всяка вечер; столът, под който има драскотини по подовата настилка, защото той сядаше тежко и понякога го местеше, докато седеше. Драскотините, които я дразнеха, преди той да умре, сега са следи от жизненото тегло на тялото му. Тя се превива и с ръце, скръстени пред гърдите, вие срещу безчувствените стени: „Искам те обратно. Искам те обратно“.

Скръбта не е постоянна. Мога да се затворя за дни срещу бурята, но след това идват ураганни ветрове и ме събарят. Пристигат още съболезнователни писма, но вече по-рядко. Голямата купчина поща лежи на камината в трапезарията. „Толкова съжалявам да чуя, че Пол си е отишъл.“ Всички използват тази дума. Доколкото виждам, вече почти никой не умира. Те „си отиват“. Когато бях дете, чувах да казват: „Той почина“. Майка ми мразеше този евфемизъм. „Хората не си отиват и не почиват – казваше тя. – Те умират.“ Убеждението правеше гласа ѝ леко дрезгав. Това е гласът, който чувам в главата си сега. Думата „отвъд“ до голяма степен е изчезнала. Постоянно чета безсмислици.

Живея в къща с призраци, обитавана от призрак, който Пол и аз създадохме заедно – едно „ние“, което вече не съществува, поне в настоящето, но е проникнало във всички стаи. Това е прегръщаща се, докосваща се, любеща се, смееща се, утешаваща, спореща, тихо говореща двойна фигура от миналото, със свои шеги и препратки, известни само на „нас“.

Пол веднъж каза: „Ако живеем заедно още сто години, ще се превърнем в един и същи човек“.

Когато една и съща мисъл се появяваше в главите ни по едно и също време, запалена от един и същи катализатор, ние се шегувахме, че сме на правилния път към тази съвместна реалност. Но облаци от неяснота и двусмислие присъстват в мен, докато пиша. Човешките същества умират. Този факт е неоспорим. Каквото и да е времето, а аргументите за това какво е и какво не е времето са много, знам, че преди чувствах, че съм „във“ времето.

Формата на времето.

Софи ни каза, че е бременна, на 24 април 2023 г. Силно се надявахме бременността да протече нормално. Точно една година по-късно, по същото време на деня, Софи, Спенсър, Лив, Асти, Инги, Андрина (нашата икономка, която започна да работи за нас малко след като се преместихме в тази къща), хосписната сестра Кетли и нищо неподозиращият Майлс (на когото му оставаше един ден до навършване на четири месеца) бяха с Пол в библиотеката, когато той умря.

Пол разказваше, че когато бил малък, майка му обяснила човешката репродукция с метафората за засаждането на семе и Пол си представял баща си като фермер със сламена шапка и вила в ръка.

Майлс растеше в Софи, както тя беше расла в мен. Формата на времето понякога се възприема чрез естествените ритми – въртенето на сезоните, деня и нощта, приливите и отливите, нарастването и намаляването на луната, менструалния цикъл. Фертилността е ограничена във времето; тя не трае вечно. Мисля за повторенията на клетките, които се делят и размножават, за да се превърнат с времето в цяло тяло, разположено в друго човешко тяло. През първия триместър на бременността ембрионът се храни от това, което понякога наричат „утробно мляко“ – лирично описание на храната, произвеждана от лигавицата на матката. Плацентата и пъпната връв не са напълно развити до четиринайсетата-шестнайсетата седмица. Помислете си само: ние създаваме хора. В ранната история на бременността на Софи плосък слой клетки в нея се превръщаше в овален диск, който в крайна сметка щеше да се превърне в бебето Майлс. По същото време дядото на Майлс тъкмо беше приключил инфузионното си лечение, за да забави растежа на злокачествения тумор в тялото си. Разрастващите се клетки в Софи обещаваха същество, което е в състояние да процъфтява извън нея, но в нейния баща, без намеса, множащите се клетки означаваха сигурната му смърт.

Сега съм мормор за Майлс – норвежката дума за „майка-майка“ (баба по майчина линия). Пол избра папа. Така той наричаше своя дядо по майчина линия, когото обичаше и за когото пишеше, папа.

Бабата на Пол по бащина линия убила дядо му – тайна, пазена дълги години в семейство Остър. Тя излиза наяве едва когато една от братовчедките на Пол среща непознат в самолет. Двамата разговарят. Мъжът разпознава фамилията Остър от Кеноша, Уисконсин, и ѝ разказва историята за съдебния процес срещу баба ѝ. „Музика на случайност та“ е заглавието на един от романите на Пол. Ако слушате, ще чуете тази музика навсякъде. На партерния етаж на нашата къща в коридора висят стари снимки на двете семейства – семейството на Пол от евреи с произход от Източна Европа и моето семейство от Норвегия и от двете страни. В една малка рамка е снимката на поразително красивия дядо на Пол. Той избягал с друга жена и се върнал с нови палта за децата си. Бабата на Пол го застреляла, докато той сменял електрическа крушка. Предателство, ярост и убийство в книгата, която Пол пишеше, когато го срещнах – „Изобретяване на самотата“. Баба му била оправдана. Пол казваше, че като момче се страхувал от тази дребна и раздразнителна жена. Не чувствал никаква обич от нейна страна и не чувствал никаква обич към нея. Толкова много неща са неизвестни в тези истории. Имало ли е някога любов между баба му и дядо му? Дали брачното легло някога е било място на удоволствие или просто на дълг? Какво точно е изстрадала тя през тези години?

Всички ние сме направени от родителски съвкупления – щастливи, тъжни или брутални – и тези съюзи стават част от нашите собствени истории, независимо дали ни се разказват на глас или не. Пол чувстваше травматичното минало на баща си много преди да разбере за убийството. Често чувстваме това, което не знаем и не можем да изразим. Призраците на миналото обитават стойката, жестовете, погледа и думите на човека, които след това се смесват със стойката, жестовете, погледа и думите на друг човек, и заедно те създават нещо повече – променяща се, смесена атмосфера, продукт не на единия или на другия, а на двамата. Бащата на Пол, Сам, живееше зад предпазен екран, който му позволяваше да функционира в света, но интимността вероятно е била невъзможна за него.

Френският философ Морис Мерло-Понти използва думата „интеркорпоралност“ за нашите преплетени телесни отношения с другите. Споменавала съм тази идея много пъти в моите текстове. Когато Пол бил в колежа, той четял този философ много внимателно. Аз четох Мерло-Понти, след като се оженихме, и обърнах внимание на подчертаванията на съпруга ми, които не съответстваха на моите собствени мислени курсиви. Пол прескачаше всички препратки към неврологията. Различия в четенето.

Мерло-Понти използва бременността като метафора, но никога не обсъжда факта, че човешките начала са буквално интеркорпорални, направени от две тела. Всички израстваме от една диплоидна клетка – две в едно, – храним се и се развиваме в някой друг и излизаме от това тяло.

Чувствам Пол като зейнала дупка в торса си, от врата до червата, сякаш части от мен са били изрязани, но също така чувствам, че той трябва да е там, отвъд тялото ми. Искам да го издърпам в себе си, но няма нищо за прегръщане. Тялото на навика и мислещото тяло са в конфликт. Продължавам да мисля доста добре. Вътрешният ми разказвач не престава да се върти. Раздробяването от скръб не е засегнало способността ми да размишлявам над въпросите, които отдавна ме вълнуват.

Пол беше спрял да чете философия по времето, когато го срещнах. Той никога не четеше наука. Въпреки това постоянно четеше история и политика и правеше задълбочени проучвания за нехудожествените книги, които написа в последните години от живота си. Погълна огромно количество знания за Стивън Крейн за книгата си „Пламтящо момче“ (Burning Boy), а след това – хиляди страници за насилието с огнестрелно оръжие в Съединените щати за „Кървав народ“ (Bloodbath Nation). Нашият зет Спенсър (Острандър) беше пътувал из страната и бе правил снимки на местата, където е имало масови стрелби. Вдъхновен от проекта, Пол предложи да си сътрудничат и да напише текст към фотографските изображения на зет си. Пол четеше и романи, но не много – най-често написаните от приятели.

Веднъж каза, че като млад се учудвал на факта, че по-възрастните писатели, които срещал, били безразлични към творчеството на изгряващите поети и белетристи. С напредването на възрастта обаче разбрал, че е бил оформен като писател чрез ранното си страстно четене.

Каза, че аз чета по начина, по който той е четял някога – устремена и ненаситна. Моето четене в областта на неврологията, невропатологията, психиатрията, историята на медицината и психоанализата му беше чуждо и мислите ми по тези въпроси продължават в мен недокоснати от неговото отсъствие.

Майлс се ражда. Пол умира. Кръговрат във времето. Знаех, че смъртта ще дойде – първо за него или за мен, – но се бунтувам срещу грубия факт; чувствам го в мускулите, тъканите, костите, кръвообращението, сърцебиенето, дишането си. Аз съм реакционерка. Искам това, което беше.