„Да ти кажа“, първият роман на писателя Стефан Иванов, настоящ директор на Театър „София“, е в книжарниците от издателство „Кота 0“.

Книгата е написана като дълго автобиографично обръщение на баща към сина му и е съставена от истории, спомени и сцени, които правят от романа наследство.

Наследството, с което едно бъдещо пораснало момче може да види кой е бил баща му, преди да стане негов родител.

Романът е изграден от стотици фрагменти, които следват логиката на паметта, асоциативна, прескачаща и без хронология.

В тях се срещат няколко поколения от рода на автора, детството в софийския квартал Лозенец и в Котел, 90-те години с режима на тока, купоните за храна, пиратските видеотеки, книгите-игри и изчезналите кина и клубове, първите любови, загубата на близки приятели и всекидневието с едно малко дете, което тепърва открива езика.

„Да ти кажа“ събира привидно незначителни детайли, докато от тях не се получи портрет на едно семейство и на цяла епоха.

„Написах този роман от грижа и любов към семейството, близките и приятелите ми и той е за нашия син Юли – казва Стефан Иванов. Пишейки, спомняйки си и премисляйки, проумях какво всъщност са грижа и любов. Исках да напиша този роман още преди двайсет години, но е по-добре, че това не се случи тогава. Сега знам, че паметта е единственото, което мога да оставя и че всичко незаписано изчезва два пъти, веднъж в живота и после в забравата.“

За романа

Георги Господинов: „Писането е и това – събиране на нетрайности с тайната надежда, че можеш да удължиш траенето им. […] Тази книга, писана от точката на личното и уязвимото, е истински смела и насъщна, особено тук, особено сега.“

Силвия Чолева: „Отломките на съществуването правят картината цялостна, цветна, витална. Такава Стефан Иванов иска да я предаде на сина си, да му разкаже, без да разказва. […]

Интимна, жизнена, чувствителна книга.“

Радослав Парушев: „Един роман-послание към децата ни, за това какво беше за нас да растем като чувствителни и нормални хора в свят, който очакваше да сме като минимум безскрупулни и предразполагаше към нищо по-малко от пълно полудяване.“

Да ти кажа

Стефан Иванов

Аменхотеп е първото по-сложно име, което прочетох. После беше Навуходоносор.

Робърт Редфорд почина наскоро. Като бях малък, баща ми ми приличаше на капитан Пикард и на Тодор Колев. Като му гледам снимки с коса и като млад, повече прилича на Редфорд.

Първият филм, който гледах на кино, беше „Терминатор 2“. Татко ме взе по-рано от детска градина. Отидохме до НДК, помня статуята с разперените ръце и ескалатора, помня и началото на филма. Малко след това гледах „Кой натопи Заека Роджър?“.

Първият сладолед, който обичах да си взимам сам, беше „Магнум“ на „Делта“ („връх на сладоледа, сега в София, скоро в цялата страна“).

Първата книга, която прочетох сам, беше „Самотният вълк“ на Г.Ф. Унгер, уестърн. Много харесвах поредицата за Ласитър, мъжа от бригада седем. Също и Гаучото Гаспар. Не усещах наистина близки Салгари, Майн Рид, но и тях четох, ама малко.

Книги имало, като била малка, ми е казвала мама, пазели се, не се споделяли. Хубава хартия, лошо подвързване, илюстрации на Вадим Лазаркевич. За Нова година – книга. Това бил подаръкът.

Първите книги на мама били на Пушкин и Ершов („Цар Салтан“, „Конче гърбоконче“) и „Тримата мускетари“. Бай Ставри нямал много книги в книжарницата, но ги продавал много достойно.

В училище била отговорник на редичката си. Носила лента с червен кръст, проверявала дали децата са си рязали ноктите.

Валеше сняг, когато за първи път пресякох булевард „Черни връх“, не бях тръгнал още на училище, беше събота, мисля, за да стигна до видеотеката на Васко Пирата. Взех си „Акира“. Сега там се намира небостъргачът „Златен век“. С мама и татко протестирахме срещу строежа му.

Първата ми целувка, детска и невинна, беше в първи клас. С Виолета, нежна и крехка, със сини очи, много къса коса, като Джийн Сибърг. Тя замина за Прага в края на първия срок. И се целунахме на връщане от училище до едно приведено към тротоара дърво на улица „Трепетлика“ до „Енергопроект“, близо до книжарницата, от която си взимах тетрадки. Дървото още е там.

За автора

Стефан Иванов е познат преди всичко като поет (сред стихосбирките му са „Списъци“, „Навътре“ и „Без мен“), драматург и литературен критик. Дългогодишен драматург на Театрална работилница „Сфумато“ и изпълнителен директор на фестивала „Малък сезон“. Води колонката за литературна критика „На второ четене“ в „Тоест“. Носител е на наградите „София: Поетики“ и „Хр. Г. Данов“, негови пиеси и произведения са били награждавани и номинирани и за „Икар“, „Аскеер“ и „Перото“. Превеждан е на английски, френски, немски, испански, гръцки, сръбски и други езици. Към настоящия момент е директор на Театър „София“.

За издателството

Издателство „Кота 0“ започна в началото на 2024 г. и е основано от Стефан Иванов, Иван Димитров, Светослав Тодоров, Стефан Икога и Захари Захариев (1989-2024 ), с идеята да дадат живот на една „мечта за независимо литературно пространство за разговор и общуване между съмишленици. За писане, наситено със свобода и риск. За писането като езикова лаборатория и експеримент. За издания и събития, които се осъществяват без компромиси и не са обусловени от фикс идеята за продажби, а от желание за разширяване на полето на възможното.“

Досега от „Кота 0“:

• „Тук започваме“, зин с откъси
• „Без мен“, Стефан Иванов, поезия
• „Разговори с Маргарита Младенова“, Стефан Иванов, интервюта
• „Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“, Иван Димитров, разкази
• „Дзен пиян“, Захари Захариев, поезия
• „Дървеният костюм“, Йордан Д. Радичков, роман
• „Наведнъж“, Стефан Икога, поезия
• „Виж ме: силна и свободна“, поезия
• „Тиха логика“, Светослав Тодоров, разкази
• „Събираме лъвиците“, Адриана Андреева, поезия
• „Да ти кажа“, Стефан Иванов, роман