През 2025 г. историкът ас. д-р Александър Стоянов предизвика истински фурор с книгата си „Българите между две катастрофи (1396 – 1944 г.)“ и доказа, че младите читатели обичат и се интересуват от българската история, когато тя е поднесена по вълнуващ начин и с модерен подход. 

Година по-късно Александър Стоянов ще зарадва хилядите си почитатели с още едно пътешествие назад към миналото на България в новото приносно издание –„Българите между две империи (632 – 1396 г.)“. 

            Изследването се появява в книжарниците точно навреме за Алея на книгата – София, където читателите ще могат да се срещнат лично с Александър Стоянов на 12 септември от 17:00 до 20:00 ч. на щанд №20 на издателство „Сиела“. 

В новата си книга историкът се захваща с нелеката задача да обобщи близо десетвековното развитие на българите през Средните векове. Опирайки се единствено на факти и доказани авторитети, Александър Стоянов показва средновековната ни история в много по-необикновена и различна светлина, отколкото сме свикнали да си я представяме. 

            Кои са истинските основания да се гордеем с историята си? Кои са основните митове, в които трябва да престанем да вярваме? Какво е истинското значение на понятието „българин“ в средновековния свят?

            Трудът дава отговор на тези и редица други важни въпроси, проследявайки многопластовата история на България в ролята ѝ на ключова зона, където се сблъскват и преплитат интересите на великите сили на Средновековието. 

            В седем изчерпателни глави „Българите между две империи (632 – 1396 г.)“  ще ви преведе през: 

• трансформацията на Рим и Стария свят в навечерието на българите; 
• раждането на Средновековна България;
• управлението на Аспарух и бурното начало на българската държава; 
• най-дълго властвалата династия в нашата история – Крумовата; 
• краят на Първото царство;
• царството на Асеневци; 
• залеза на Средновековна България. 

            „Българите между две империи (632 – 1396 г.)“ е книга, която едновременно предхожда и надгражда „Българите между две катастрофи (1396 – 1944 г.)“. Идеята за поредицата възниква от педагогическия опит на автора, водещ до стремежа да преведе читателя през сложната динамика на историческите процеси не само в родната, но и в световната история от периода. 

„България – това е магическата способност на един народ да се обновява непрекъснато“,

пише Александър Стоянов в предговора към книгата си. 

Написано с академична прецизност и разказвачески талант, изданието представлява своеобразен пътеводител към историята на Средновековна България и има за цел да покаже колко прекрасно, сложно и величаво е миналото на българския народ.

Българите между две империи (632 г. – 1396 г.)

Александър Стоянов

Предговор

Българите са народ, жаден да научи повече за своето минало. В продължение на осемдесет години историята ни е грубо употребявана за политиканстване и демагогия. Митове се изфабрикуват, истини се пренаписват, герои се обезличават. Целта е една – българинът да не научи истината за предходните векове: за своите реални неприятели, за своите истински победи и за величието, което се крие в миналото ни, но не там, където шарлатаните го търсят – в изгубени космически кораби, китайски стени и империи отпреди Потопа.

Настоящата книга показва средновековната история на българите такава, каквато е била в действителност – много по-необикновена и различна, отколкото сме свикнали да си я представяме. Нeйната задача е да преведе читателите през лабиринтите на Средните векове и да поднесе информацията в един достъпен и лесен за възприемане стил, опирайки се единствено на исторически факти и доказани авторитети.

Тук няма да откриете сензации, шокиращи „истини“ и епохални разкрития за погребаното от „тях“ минало на народа ни. Ще намерите истината за нещата такива, каквито са били в действителност. Някои факти съвсем не звучат толкова героично, колкото сме свикнали да ни ги поднасят. Други, обратно, са много по-значими, отколкото обществото ни е привикнало да ги оценява.

„Българите между две империи“ е книга, която, също както „Българите между две катастрофи 1396 – 1944 г.“, се оформи в класните стаи на НГДЕК „Св. Константин-Кирил Философ“. Тя се роди от опита на един прохождащ в занаята учител да преразкаже, обясни и осмисли средновековната история на българите и нейното място в историческото развитие на Европа и Средиземноморието. Тя е продукт както на моите собствени въпроси към миналото, така и на въпросите на моите прекрасни ученици, винаги любопитни да надникнат зад следващия ъгъл и да повдигнат покривалото от прашните лавици на историческото познание.

С идеята че познаването на историята на ниво гимназия е всъщност оптималният минимум, който един пълноценен гражданин трябва да притежава като разбиране за предходните епохи, аз създадох тази книга, за да бъде пътеводител на българите в тяхното ежедневно търсене на историята на народа ни. Гражданите не трябва да са академици, за да имат право на мнение и позиция за отминалите събития. От друга страна, позициите ни следва да се градят върху факти и истини, базирани на научни изследвания, за да не ставаме жертва на демагози, шарлатани и самозвани претенденти за водачество на народа ни.

ГЛАВА II
РАЖДАНЕТО НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

Историята на българите започва около два века и половина преди появата на тяхна самостоятелна степна конфедерация. Както стана дума, вероятната прародина на българите се очертават земите по северните склонове на планината Кавказ и поречието на р. Кубан, където ги заварва и най-ранното, известно ни свидетелство на римски автори през 354 г. Същевременно пак в този ареал ги локализират и няколкото близки по време арменски и сирийски извори, които споменават за българите[1]. От арменските източници става ясно, че българите живеят в тези земи разделени на общности, някои от които уседнали, притежаващи градове, а други – водещи номадски живот в степите северно от р. Кубан. На база на направените генетични изследвания и с оглед характера на откритите погребални ритуали и артефакти може да се заключи, че в този ранен етап българите са почти изцяло част от индоевропейската лингвистична етногрупа, проявявайки сходства със сарматите, аланите и други ирански народи, населяващи земите около Кавказ в края на Античността.

Произходът на българите

Един от най-сериозните недостатъци на историческата наука през XIX и XX век е обсесията по установяването на ясни етнически и „национални“ рамки за народите, живели в периода IV – VII век. Това желание е естествено присъщо на изграждащите се „нацио нални историографии“ в Европа, които се опитват да изтъкнат възможно най-древния и етнически хомогенен произход за своя народ, с което да оправдаят неговите претенции за контрол над дадена територия и притежанието на „изконни“ права върху материалното и културно наследство на древни кралства и империи[2] . Изхождайки от тези културно-политически императиви, историците в Европа се впускат в бясна надпревара за доказване и оборване на някои теории за етногенезиса на този и онзи народ. Тези стремежи са подсилени и от духа на Романтизма, който определя духовните дирения на учени, творци и философи през първата половина на XIX век. Около Първата световна война и времето на войнстващия национализъм тази борба за изграждане на удобна историческа действителност придобива нови краски и дълбочини. Обект на тези научни щения стават не само корените на собствения народ, но и „изобличаването“ на съседите и техните собствени национални претенции. Същевременно в политиката на Великите сили ясно се залага идеята за представяне на по-малките народи като „неделима“ част от по-големите народностни групи, които, съвсем естествено, според онази логика следва да се позиционират в орбита около цивилизационното ядро – например френско, германско или руско. Всякакви несъответствия с тези цивилизационни слънчеви системи трябва да се третират като временни отклонения и пришълци от чужди галактики, своеобразни комети, преминали за кратко и оставили бегла диря в иначе хомогенната местна среда. Именно в контекста на тази научно-политическа обстановка започва развитието си и дебатът за произхода на (пра)българите. Тонове мастило и хиляди страници са похабени на тази чувствителна тема, която и до днес предизвиква спорове и полемика сред учените. Характерът на нашето изследване не предполага задълбочено гмуркане в същността и структурата на тези дебати. Нашата цел тук е да систематизираме и очертаем границите на основните версии, а на любознателния читател оставяме задачата да се потопи в дебрите на историографския дебат с всичките му подводни скали и течения[3]. Най-популярна и широко застъпена е тезата, че древните българи са по произход тюрки, придошли от Азия в контекста на разселванията на хуните през II – III век, причинени на свой ред от разпадането на империята Сюн-ну в резултат от неуспешна война с династията Хан в Китай и настъпилите сериозни климатични изменения в Северното полукълбо, за които свидетелстват по-новите изследвания върху историята на климата[4]. Съгласно тази теория, българите съставляват своеобразен авангард на преселението на степните народи от Алтай или Сибир към района северно от Кавказ. Теорията се обляга на наличието на множество тюркски термини в езика на българите, срещащи се в различни археологически паметници[5]. Важна роля в нея заемат и календарните практики, засвидетелствани в „Именника на българските князе“[6] , както и редица инвентарни надписи и споменавания на титли от хронисти. Тази теория обслужва чудесно наратива и на руската историческа наука през XIX век, която цели да представи населението на Балканите като подчертано славянско и следователно, принадлежащо по право към руската цивилизационна орбита. Към нея се връщат и нашите учени в контекста на съветското влияние през Студената война, когато СССР се завръща към панславистките практики от времето на Романова Русия, за да потърси още един – етнически, механизъм за интегриране на държавите от Източния блок в комунистическата система. Обслужвайки разпорежданията на БКП, българските историци превръщат теорията за тюрко-алтайския произход от предмет на научния дебат в обществена концепция, прокарвана чрез учебници и училища. В този модел на българите е отредено второстепенно място на набързо преминали през историята тюрки, оставили своето име и държавнически традиции, но погълнати и претопени от „славянското море“ до края на IX век[7]

Втората теория, добила известна популярност през последната четвърт на XX век и получила по-широка подкрепа след 1990 г., е т.нар. индоевропейска теория, съгласно която българите са народ, сроден с иранските племена. Съгласно тази теория, предците ни произхождат от земите на днешен Североизточен Иран или Афганистан и са сродни на племената, съставляващи основата на Хефталитското царство или пък на саките, които живеели в Бактрия и Согдиана през Античността. Отново под въздействие на преселническите вълни, започнали с климатичните изменения през III век, тези племена, увлечени и от движението на хуните, се придвижват на запад, достигайки земите северно от Кавказ, където за първи път се споменават в римските и арменските извори от IV век. Тази теория също се обляга на редица лингвистични особености, свързани с различия в термините от административен характер, наличието на ирански имена като Безмер (Баян) и Аспарух сред аристократичния елит на предците ни, както и поради факта, че в старобългарския почти не навлизат тюркски думи, което се възприема от съответните привърженици на теорията като знак, че езикът на българите е изначално сходен по корен с този на славяните, което води и до лесното сливане на двата говора в едно цяло[8]. Свързано с тази теория е и твърдението, че българите съвсем не са някакъв малоброен народ, набързо претопен от славяните, а съставляват всъщност един значителен процент от популацията. Последната и вероятно най-състоятелна теория е т.нар. смесена теория. Според нея българите нямат единен етнически произход, а представляват меланж от най-различни родови групи, обединени на база своя културен ареал, управляващи семейства, сходни, наложили се с времето, традиции и необходимостта от опазване на своята културна и политическа независимост. Тази теория най-добре съответства на новите достижения в изследването на антропологията и културологията на степните народи от началото на XXI век. Както вече споменахме, идеята за хомогенни етнически групи при степните конфедерации не почива на обективната действителност. Постоянната социална и икономическа динамика на Степта като географска и стопанска зона не предполага създаването на еднородни групи население. Напротив, наблюдава се постоянно смесване и разселване на различни общности, преливане на културни практики и езикови заемки. Смесването на населението става видно и на база генетичните проучвания на намерени погребения от различните територии, свързани с българското землище в края на Античността и началото на Средновековието – т.е. района на север от Кавказ, запад от Каспийско море и около теченията на реките Дон и Кубан[9].

Резултатите от тези изследвания недвусмислено подсказват, че хора с индоевропейски произход съставляват основния дял от българската популация преди идването º на Балканите. Същевременно сравняването на ДНК проби на българи от IX – X век, съвременни жители и населението от земите северно от Кавказ показва, че процентно тези български преселници съставляват около 30% от населението на Дунавска България, наравно с още около 30% славяни и още толкова от завареното местно население[10] .

Онова, което смесената теория ни носи, е гъвкавостта в интерпретирането на разнопосочните лингвистични, археологически, изворови и генетични данни. Ключов елемент от разбирането на тази най-ранна история на българите е осъзнаването, че в тези процеси трудно може да се открие някаква простота и праволинейност. Българите не са били етнически хомогенен народ просто защото самите думи „етнос“ и „народ“ нямат никаква практическа стойност в онази епоха и по-конкретно в тази част от света. Стремежът да дефинираме българите като група хора, споделящи обща кръв, език, ритуали и прародина, е обречен на пълен провал. Причината за това е, че в края на Античността в степите се оформя една мултикултурна и мултиетническа действителност, в която всяко семейство се бори само за собственото си оцеляване, а родове с различен произход се оказват събрани доброволно или насила в общи „надродови“ единици, които можем да наречем кланове или племена. Тези обединения са резултат или от доброволната нужда за самозащита в контекста на постоянните миграции и нестабилността на климата, или като следствие от налагането на някаква политическа власт от страна на по-силна група, каквито са например хуните или гьоктюрките[11]. Също както обстоятелствата, които ги създават, тези обединения могат да се окажат краткотрайни. Дори и при запазване на някакво хомогенно, „етническо“ ядро, към него постоянно се добавят или отпадат определени групи, увлечени в една или друга посока от мощните центробежни сили в тази среда на ниска политическа гравитация. Римляните са всъщност първите, които се опитват да придадат някакво по-просто етническо обяснение на онези сложни процеси, разиграващи се по периферията на тяхната империя. Именно латинските и гръцките извори ни носят имената на различните народи, населяващи земите северно от р. Дунав и Черно море, в които за първи път се сблъскваме с българите. Подобно на опростенческия историографски подход от XIX и ХХ век, римският модел на кръщаване е обвързан с множество генерализации. Те се основават на няколко основни фактора – ограничения достъп до информация, склонността към подценяване на „варварите“, както и приравняването на всички поданици на един род/племе с него в етнически и културен смисъл. Както ни демонстрират по-новите изследвания, подобно окрупняване на племената и обобщаване на тяхната същност са несъвместими с историческата действителност[12].

---

[1] Вж. например Станков, В. Още веднъж за произхода и прародината на българите по данни от писмените източници – арменски и сирийски // Журнал за археологически и исторически изследвания, 1– 2 (2014), с. 26-32.

[2] 1 James, E. Europe’s Barbarians 200– 600 AD. (London & New York: Routledge, 2014), с. 102-129.

[3] Един доста полезен обзор на историографията, посветена на произхода на българите, ни предлага Т. Чобанов в своята книга Произходът на българите. Дебатът през XXI век. (София: Българска история, 2023).

[4] McCormick et al. (2012). Climate Change during and after the Roman Empire: Reconstructing the Past from Scientific and Historical Evidence. // Journal of Interdisciplinary History – J INTERDISCIPL HIST. 43. с. 169-220. doi: 10.1162/ JINH_a_00379.

[5] Огромен проблем на археологическите паметници, сами по себе си, е, че изработването на даден артефакт от една култура или в стила на дадена култура, съвсем не означава, че тази култура присъства на мястото, на което артефактът е открит. Така например съдове, произведени в Римската империя, се откриват в цяла Азия. Това съвсем не означава, че Империята е достигала до всички кътчета, където са открити римски артефакти. Същото важи и за степните народи – това, че ползваш тюркска сабя, не те прави тюрк, така както германска бормашина, открита в български гараж, не би означавала, че днешните българи са германци.

[6] Названието „Именник на българските ханове“ е всъщност интерпретация на оригиналното заглавие, базирано на тюркската теория за българския произход. В действителност документът, запазен в руски препис от XV век, използва думата „князе“.

[7] Класическата трактовка на марксистката историография може да откриете в Ангелов, Д. Образуване на българската народност. (София: Наука и изкуство, 1971) с. 200-215.

[8] Проблемът с езиковите теории, както и с артефактите е сходен. Това, че даден народ използва говоримо един език, не означава, че е част от народа, който е създал въпросния език. Така например кирилицата е създадена от българите, но не всички народи, ползващи кирилица, са българи. Нигерийците и индийците, както и южноафриканците и австралийците използват доста английския език, но определено не са англичани. Същото важи и за наличието на дадени езикови примери, сами за себе си, в говора на древните степни народи

[9] Нешева, Д. et al. Митохондриална ДНК разкрива западноевразийски произход на древните (пра) българи // Българска наука, 87 (2016), с.117-131.

[10] Вж. по-подробно в Чобанов, Т. Произходът на българите., с. 127-165.

[11] По-подробно за имперските политики в Западноевразийската степ вж. Pohl, W. „Ethnicity and Empire in the Western Eurasian Steppe“ в Cosmo, N., Maas, M. (eds.) Empires and Exchanges in Eurasian Late Antiquity: Rome, China, Iran, and the Steppe, ca. 250–750 (Cambridge University Press, 2018), с. 189-206.

[12] Вж. например Pohl, W. „Migrations, Ethnic Groups, and State Building“ в Cosmo, N., Maas, M. (eds.) Empires and Exchanges in Eurasian Late Antiquity: Rome, China, Iran, and the Steppe, ca. 250–750 (Cambridge University Press, 2018), с. 247-263.