Остров Лидо е тънката ивица земя, по която стъпва „Смърт във Венеция“ на Висконти, а емблематичният призрачен хотел от филма – Des Bains, е потънал в рехавите сенки на пиниите, изоставен, тихо се руши. Край него спят кротко пищни хасиенди с лимоновите им орнаменти и щедри тераси. Курортният живот спокойно тече, но нещо в съседство кипи.

Филмовият фестивал във Венеция е съвършено различна паралелна реалност, вирее съвместно с лежерната плажна идилия, но и с изобилие от елитарно изкуство, симпозиуми и артистични събития. Успешно отмятаме поредното арт биенале, разпиляно на множество локации из основния остров, концентрирано в Giardini & Arsenale. На една спирка с лодка е разкошният остров Сан Джорджо Маджоре, където се случва артизанското биенале Homo Faber, посветено на съвременното занаятчийство в свят, който алчно се завръща към сътвореното от човешка ръка. Съпровождащите изложби и инсталации из архипелага са повече, отколкото сетивата могат да осмислят, така че скачаме в съседната лодка – тази с филмите, където хладните просторни киносалони приласкават като сирените в „Одисея“ и ако хлътнеш, няма излизане.

Фестивалният кино ритъм бързо отвлича, сънят отново е екзотичен, морската вода е приспивно гореща, но баровете с кампари са безброй и по-достъпни от лавките с еспресо. Прескачам отново турникетите с щателни проверки и тежко въоръжени жандармеристи, а отвъд тях е ослепително белият и ужасяващо нагорещен площад пред Palazzo del Casinò di Venezia. Наоколо лежерно се носят велосипедисти с кошници просеко и плажни принадлежности, долу са кокетните винтидж бунгала в Уес Андерсън палет, с раирани пастелни шезлонги, по които възрастни дами с бронзови кожи, надиплени като пясък, цъкат белот, пред тях хлапета играят волейбол по разточително широкия плаж, възмургави господа са потънали в козирките на шапките си и палят цигари.

Едва 9:00 сутринта е – слънцето гори ослепително и очите бавно се адаптират към имерсивните измерения на Sala Giardino, където откриваме фестивала с „Мастило“ на Дани Бойл. Симпатичното във венецианския формат на филмов маратон в сравнение с Кан е, че премиерните гала прожекции не са първи, а още в сутрешните и следобедните часове акредитирани и простосмъртни могат да се доберат до предпремиери за масите. Филмът е задъхващо наситен с близки кадри, шумен и динамичен, понесъл на екрана грохота от агресивно трансформиращия се медиен пейзаж. История, в която пошли и цинични персонажи се надпреварват да са по-отблъскващи, не е непозната за киното, а тази интерпретация ненадейно дори ще пощади медийния магнат Рупърт Мърдок (Гай Пиърс), който към финала изглежда почти лицеприятен и етичен на фона на надскочилия го в школата по безскрупулност главен редактор на таблоида Sun – Лари Ламб (Джак О’Конъл). Но и за всички, които познават добре семейство Рой в „Наследници“, вариацията на Дани Бойл ще бледнее. Радваме се, че чуваме IDLES в този филм, и палим към следващите.

Горната земя контрастира с динамиката на киномаратонците – облечени преобладаващо в черно, с червени баджове и бледи лица. Някои потъват в поредната филмова измислица, други медитират по поляните около създадените специално за фестивала кафетерии и кантини. Опашките се вият и са почти толкова безмилостни, колкото rush line за премиера в Grande салона.

Венецианският „Особен поглед“ – Orizzonti, е селекция на независими филми от обещаващи режисьори с едно или две заглавия зад гърба си, понякога по-смели, експериментални и провокативни. Тази самостоятелна филмова категория също се състезава за признание и награди. В закриващата церемония за най-добра актриса беше отличена Laleh Marzban за ролята си в Moragheb (Falling House) – филм за разпада на един дом и на семейството, което го обитава, с убедителна игра по всички фронтове. Утвърждава умението на иранския социален и политически наратив да въздейства непосредствено и дори физически върху публиката, да предаде тревожността и страха, обреченото усещане за изгубена свобода, опаковано в добре познатата алегория за задушаващата любов и потисничество. Долавят се сходни послания с тези за деспотичния и параноичен баща в „Семената на свещената смокиня“, но и предизвикателните 130 минути не тежат, а увличат.

Подобно на Directors’ Fortnight в Кан, и във Венеция паралелно с основната програма е отредена сцена за дните на режисьорите – Giornate degli Autori. Тук са инди филмите открития, като тайна кутия, която не задава насоки и очаквания. От нея е възможно да изскочат имагинерни извънземни, чуждопланетна самота и невъзможност за свързване (My Notes on Mars) или история за млада полска писателка, която „отскача“ от Австралия в Сараево, а там я застигат хората на Западните Балкани с техните поствоенни травми, локални мистерии и разказвачеството като отговорност (Agata the Writer).

Изборът никога не е лесен, когато успяваш да щурмуваш едва половината фестивални дни и любопитството към конкурсната програма се бори с всичко останало. За мен най-вълнуващ и очакван беше „Див кон девет“ на Мартин Макдона. Безпогрешен каст – невероятни актьори в техния пик, най-магнетичният екипаж от всички островни звезди, акостирали на Лидо. Филмът ни среща с още един саркастичен и меланхоличен броманс от света на Макдона – между агентите на ЦРУ Крис и Лий (Джон Малкович и Сам Рокуел). Двамата пътуват от Сантяго до Рапа Нуи (Великденските острови, както биха ги нарекли тук американските агенти с тъмно минало) през размирната 1973 г., малко преди Чилийския преврат. И в този пленително написан сценарий диалозите са остри и оригинални, в залата кънтят звучни реакции и смях, черният хумор тук извира често от безизразното лице на Малкович – дебютант в трупата на Макдона, и неговият специфичен провлачен глас, удавен в сериозност по мракобесни теми, би могъл да стъписва и забавлява едновременно. Не се учудваме, че спечели Volpi Cup – наградата за най-добра мъжка роля във Венецианския фестивал, и очакваме Оскарите да му обърнат специално внимание. Сюжетът не е лек и шеговито криволичи около циничното отношение на персонажите към либералните движения за граждански права, надмощието на агресията над утопията за реализирана свобода и демократичен избор, патриархалните стереотипи. Филмът с унилата му тоналност и иронични обрати ни кара да се надсмиваме над гротескни герои като ръководещия бюрото на ЦРУ в Чили (изигран от легендарния Стийв Бушеми), над наивността на чилийските студенти активисти или дори над абсурдните семейни отношения между Лий и невярната му апатична съпруга (Мардж, безупречно въплътена от Паркър Поузи). Макдона не щади тези зловещи епизоди на насилие и безпринципност от критичен поглед и внушава, че времето им е отминало.

Ще си спестя впечатленията от Mr. Nelson, Did You Kill People? – филмът е травмиращо графичен и изисква особена нагласа и може би познаване на работата на режисьора Shinya Tsukamoto, преди да се впуснем в тази история. Вярвам, че не е за всеки. Но след толкова военен кошмар и репресивни политически режими във вечерните часове успявам да се вредя и за 165 минути нюансирана и чувствителна корейска драма, посветена на класовите различия. „Възможна любов“ (Possible Love) от Ли Чанг-донг е дългоочаквано завръщане на режисьора след осемгодишно затишие. Среща ни с две двойки с напълно различен произход и икономически статус, но озовали се в общ контекст на фона на насилствено потушени работнически стачки в голяма металургична фабрика. Те са убедителни и пълнокръвни, с осезаемо реалистични светове и преживявания. Ye-ji (Cho Yeo-jeong, която познаваме от „Паразит“) е ентусиазиран режисьор дебютант, омъжена за влиятелен и успешен бизнесмен, работи върху документален филм за стачките в тежката индустрия и масовите съкращения на работници, а в центъра на обектива ѝ попада психически сломеният от размирните събития работник Ho-seok, с призрачната му безизразност и стоицизъм. Mi-ok (Jeon Do-yeon) е всеотдайната му съпруга, която силно желае да го възвърне към радостта от живота, изгражда жив, трогателен и вълнуващ образ на топлина и грижа. Двете двойки се сприятеляват, но техните отношения никога не изглеждат еднозначно прозрачни и искрени. Филмът фино лавира между потенциалната възможност за емпатия и свързаност между представители на различни социални класи и пропастта, която зейва пред тях – неизбежно провален мост. Possible Love е болезнен и дискомфортен, илюстрира как човешкото страдание се превръща в стока, подлага героите си на етични изпитания, крие тайни желания, кинематографично зашеметява и, както режисьорът споделя, носи хуманното послание, че без значение как трудът или капиталът афектират живота ни, все още можем и трябва да се стремим към свобода – копнеж, който сам по себе си е форма на любов. Филмът отнесе Сребърен лъв във Венеция – втората по значимост награда, след като със Златния лъв беше отличен датският “Woman Unknown”. Водещата актриса в него – Mathilde Arcel, се превърна в сензация, след като беше удостоена с Volpi Cup за главна женска роля, като участието ѝ във военната драма на May el-Toukhy е едва първа главна роля в кариерата ѝ на актриса.

Изненадващо, в последните дни беше показан и шокиращият документален филм „Naza“ – от израелските режисьори на отличения с „Оскар“ и много други награди „Единствена земя“ (No Other Land) – Ювал Абрахам и Рейчъл Шор. Филмът беше обявен и включен в програмата на Венецианския фестивал само дни преди премиерата му и се запечата в историята на фестивалното кино с рекордните 25-минутни аплодисменти, последвали края му. „NAZA“ („съпътстващи щети“) е терминът, с който израелското военно разузнаване обозначава очаквания брой цивилни жертви при въздушни удари срещу конкретни членове на Хамас. През тези 80 ужасяващи минути ставаме свидетели на журналистически интервюта, проведени на иврит с анонимни израелски военни, посветени във вътрешните механизми на армията, много от които са служили в елитни подразделения. Виждаме техните силуети по нощните покриви на Тел Авив, чуваме дигитално модифицираните им гласове (от съображения за сигурност), научаваме факти, които вероятно вече знаем, но тук са поднесени от самите извършители на масови убийства – всеки с различни оценъчни реакции спрямо деянията си. Някои от интервюираните вероятно изпитват разкаяние и това е доловимо в колебливите им гласове, други се носят на вълната от адреналин и споделят как за тях проведените военни атаки с множество невинни жертви са били неописуемо забавно преживяване (думата „fun“, употребена многократно, все още кънти в главата ми), трети звучат хладно и неутрално и оправдават извършеното с редовното „следвах инструкции по успешно завършване на мисия“. Успоредно с тихите разговори нощем по покривите камерата бавно воайорства и наднича в случайни домове в модерен Тел Авив, намиращ се на едва 60 км от Газа. Разхожда ни из рутинните занимания на обикновените хора, които гледат телевизия, следят новинарски емисии, правят йога, готвят. Филмът спечели наградата на журито във Венеция, фестивалният му живот продължи в Сан Себастиан и Ню Йорк, а тепърва ще бъде показан на широк екран в повече от 50 държави – в България ще има първата си прожекция в рамките на Sofia Documental на 5 октомври. Продуциран е от Guardian, а изпълнителен продуцент е режисьорът Джонатан Глейзър („Зона на интерес“). Създателите му потвърдиха, че скоро ще бъде достъпен и за безплатно гледане в интернет. Междувременно в държавата си те бяха обект на остри критики и заплахи – почти обвинени в държавна измяна, а Нетаняху изрази намерение да прокара законодателни промени, включително за отнемане на гражданство и засилване на цензурата.

Във въртележката от разнородни, турбулентни сюжети и теми фестивалът плува в суета и блясък, а червеният килим е денонощно окупиран от запалени фенове, които палаткуват пред заветния парапет, за да се сдобият с автограф или селфи преди всяка гала премиера. Актьорите и режисьорите акостират с малки лодки недалеч от основната зала, хлътват в хотел Excelsior, спускат се по единствената централна улица на малкия остров, която се влива в киното, а по нея целодневно се носи музика. Почитатели се надпреварват да снимат, воалите се разтичат като сладоледа от съседния бар, перманентно блокиран от тълпи, шпиониращи дефилето на червения подиум.

Много от откроените филмови заглавия съвсем скоро ще блеснат на Киномания у нас, а фестивалът ни ще бъде открит с “Див кон девет” на 12ти ноември в Зала 1 на НДК. Нямам търпение да го повторя с носталгичен спомен за всички очаровани фенове на Макдона в Grande залата на Лидо, които повтаряха еуфорично „белисима, белисима“ след финала на филма.

* * *

Колонката на Славена е авторска поредица на нашия гост-автор – Славена Проданова.

Страстен пътешественик с ярко перо, дори когато споделя лаконично впечатления от места и творби в социалните мрежи, текстовете на Славена успяват да балансират между проникновения прочит и пъстрата, забавна страна на изкуствата (и живота).