Любимият на много читатели шведски литературен глас Фредрик Бакман отново не разочарова с новата си книга „Моите приятели“ (Изд. „Сиела“). Историята е дълбока и завладяваща, разказана с емоция и, разбира се, с искреното чувство за хумор, присъщо на писателя. Неговите сравнения са умели, интелигентни, точни и много забавни. Смях се с глас, докато с нетърпение разлиствах страница след страница, за да науча историята на художника и приятелите му, които са изградили силна и лоялна връзка помежду си и се подкрепят в най-трудните си моменти. Това е историята на крехки млади хора с трудно детство, на които им се налага да се борят с насилие, безразличие, болести и смърт – както в семейната, така и в училищната среда. Тези деца са сами срещу жестокия свят на възрастните, чувстват се на сигурно място в своя балон и приятелството им ги прави силни, смели и устойчиви на всички горчивини, които им поднася суровата действителност. А как започва историята? С първата картина на художника.

Сюжетът

Лятото започна и завърши със смърт. Но по средата?

По средата лятото успя да бъде и много други неща. Успя да бъде любов и приятелство, чудотворно силен смях и великолепно глупави решения.

Повечето хора дори не ги забелязват – три малки фигури в ъгълчето на една от най-известните картини на света. Повечето хора смятат, че са просто игра на светлината. Но Луиса, която рисува с лекотата, с която диша, ги вижда. И е решена да разбере кои са те и каква е тяхната история.

Двайсет и пет години по-рано няколко тийнейджъри търсят спасение от живота в своето диво и скъпоценно приятелство. Сред тях е един световноизвестен художник, за когото светът просто още не знае. И за когото всичко най-хубаво все още предстои, но всичко най-лошо също. В бъдещето всички, с които се среща, ще му казват, че го обичат, а почти никой не може да оцелее след такова нещо. Той просто ще иска да си върне летата от детството и да бъде един никой заедно с най-добрите си никои.

Те ще имат едно последно невероятно лято, а от него ще се роди онази картина, на която има море и разни други скрити неща. И тъй като изкуството е крехка магия също като любовта и тези две неща са единствената защита на човечеството срещу смъртта, никой не бива да се изненадва, че картината ще се окаже в ръцете на незабележимата като игра на светлината Луиса. И тя ще стане част от нейната невероятна история…

Най-опасното място на света е вътре в нас.

Впечатленията

Ако трябва да опиша впечатлението си от „Моите приятели“, то бих казала следното – това е книга за силата на счупеното детство. Бакман поставя много силен акцент върху различията между млади и възрастни. Младите му герои са емоционално зрели, силни, искрени до болка, с чувство за хумор, многократно наранявани, но с бурен темперамент и желание за живот, за справедливост, за сбъднати мечти и промени, за осмислянето на всяка минута, всяко чувство, всяка среща, всеки допир, всеки ден. От другата страна са възрастните, които са отчаяни, нещастни, агресивни и лишени от истински емоции. Те вече са изгубили желанието си да бъдат искрени, истински и да живеят за мига. Има два персонажа, които успяват да се доближат до света на децата – може би защото също се оказват жертви на несправедливостите на живота и осъзнават колко сила трябва да имат неопитните младежи, за да се справят с трудностите.

Друга основна тема в новата книга на Бакман е силата на изкуството. То е душевен спасител и вдъхновител за младите хора, дава им мечти и свят, в който могат да бъдат себе си, да изразяват емоциите си, да се скрият от другите и света и да намерят смисъл в живота. Младежите, които се осланят на силата, която носи рисуването, определят себе си като част от едно малко, но истинско общество и всеки техен съмишленик е един от тях. Една от мисиите на това общество е да предава тази сила на следващите поколения надарени деца с трудно детство, защото емоционалната помощ трябва да бъде споделяна. „Моите приятели“ ни разказва две истории за художници – едната е на съвременната героиня Луиса, а другата е на художника от детската банда от преди 25 години. Книгата е едно пътешествие, случващо се чрез изкуството.

Всички почитатели на Бакман ценят таланта му на брилянтен разказвач и човечността, която се усеща в романите му. Тези два елемента се открояват и в тази книга. Всички думи и истории са внимателно подбрани, за да докоснат читателите по дълбок и емоционален начин. Героите му са обикновени хора с трудни съдби, които обществото захвърля в ъгъла и не ги забелязва, освен в случаите, когато трябва да ги унижи, защото ги смята за слаби и нищожни. Всичките му герои са с богат душевен свят, познават живота и трудностите му, умеят да вникват в тях, търсят смисъла и достоен начин да се отърват от нещастието си.

Бакман винаги засяга и важни обществени теми, които са част от ежедневието и причина за силна болка, която много хора тихо и (много често тайно) изпитват зад сивите стени на домовете си. Основната тема в „Моите приятели“ е домашното насилие. Бакман категорично ни показва, че това не е семеен, а обществен проблем и правилният начин да бъдат опазвани жертвите на насилие е цялото общество да има смелостта да надигне глас и да ги защити… За съжаление, този решаващ и необходим ход се оказва труден, защото, уви, по-лесно е да се правиш, че не забелязваш колко страда някой друг или да се самоубеждаваш, че този проблем не е твой.

Краят на „Моите приятели“ беше неочакван за мен. Чуден Бакман! Авторът не ни оставя сами да интерпретираме какво се случва с героите, а постепенно ни разказва каква е съдбата на всеки един от тях. Така двете сюжетни линии – на пътешествието на Луиса и бандата на художника – се сливат в една обща история, но всеки от героите си има индивидуален завършек. За някои е добър, за други е трагичен. Както се случва и в живота. Темата за смъртта също е силно застъпена в романа, с акцент върху болката от загубата и как живите трябва да продължат дните си без своите любими хора.

Както се рекламира и на корицата, „Моите приятели“ е доста близка до вече познатите ни книги на Бакман „Тревожни хора“ и „Човек на име Уве“. Обединява ги темата за самотата и за богатия на душевност свят на обикновения човек. Обединява ги човечността в героите, тяхната чистота и симпатията, която предизвикват у читателите. Бакман успява да разказва тъжни истории по топъл и завладяващ начин, който ни кара да ги заобичаме. „Моите приятели“ е от тях.

Избрани цитати

–          Дано не звучи грубо, но здравите хора не са съвсем с всичкия си, мисли си художникът. Със сигурност смисълът да сме тук е именно да приемаме живота за даденост, защото какво друго да правим? Ние сме самотни маймуни, живеещи на скала в космоса, а дъхът ни се състои от осемдесет процента азот, двайсет процента кислород и сто процента тревога. Единственото, което можем да приемем за даденост, е фактът, че всички, които някога сме срещали, всички, които сме познавали, всички, които сме обичали, ще умрат. Какво въображение само трябва да имаме, за да можем да се надъхаме изобщо да станем от леглото сутрин? Безкрайно!

–          Съществуват сърца, които могат да бият с такава скорост, че човек да забрави, че вече не е млад. Съществува изкуство, което може да бъде толкова красиво, че щом го види, една тийнейджърка направо да не може да се побере в тялото си. Съществува щастие, което може да бъде толкова всепоглъщащо, че да е направо непоносимо, сякаш душата опитва да си пробие път навън през костите. Възможно е да видите една картина и поне веднъж в живота си, само за миг, да забравите да се страхувате.

–          Изкуството е контекст (…) Цял живот художникът бе гледал как възрастните унищожават обкръжението си, някои чрез насилие, други чрез мълчание, понякога със свити юмруци и винаги с празни бутилки. Децата имат два свята – този, който им е даден, и този, за който си мечтаят, но дори на художника не му стигаше въображението, за да си представи, че е възможно да се измъкне оттам с рисуване. Нужно бе човек да е наистина, наистина голям идиот, за да си мечтае за нещо толкова грандиозно. За щастие, художникът познаваше такъв идиот.

–          Изкуството е случайност, любовта е хаос.

–           „На мъжете не може да им се има доверие, Луиса, твърди лесни са за обичане“. Фиш беше вечно влюбена в някого, а всичките й любови бяха като наркотиците, които вземаше – щастие на кредит. Сърцето й плащаше дълговете с лихвите. Светът беше твърде бодлив за нея, постоянно я драскаше. Опитваше се да изглежда цинична, все казваше на Луиса да не вярва на никого, но големият й проблем всъщност беше, че дълбоко в себе си вярваше в щастливите завършеци. Ето защо беше толкова лесно да бъде наранена.

–          Животът е дълъг, но се движи с висока скорост и дори една крачка насам или натам може да е достатъчна, за да съсипе всичко.

Откъс от „Моите приятели“ на Фредрик Бакман

Още от и за Бакман

Сделката на живота ти – нова приказка с мрачна тема и ярки герои от Фредрик Бакман (ревю, откъс и избрани цитати) | Jasmin.bg   ;    

Бьорнстад – изпод перото на един по-суров и шизофренично добър в изграждането на множество образи Бакман (ревю и избрани цитати) | Jasmin.bg    ;   

Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг… и красив, ако Фредрик Бакман ви води по него | Jasmin.bg

Малко за Фредрик Бакман

Роденият в Стокхолм писател се е занимавал с множество професии, преди да се отдаде изцяло на творчеството. Учил е история на религията, работил е като сервитьор, шофьор, журналист и блогър, докато не издава първия си роман „Човек на име Уве“ и става световна знаменитост. Книгата излиза през 2012 г., като се продава в почти половин милион екземпляра само в родната му Швеция и така Бакман се сдобива с огромна популярност. След този роман писателят продължава да издава още много творби, а повечето от тях стават световни бестселъри. Произведенията му са преведени на повече от 20 езика в цял свят. По някои от тях има направени филми и сериали, които се радват на голям интерес.

За книгите на Бакман е характерно, че авторът смесва елементи на абсурдна комедия с много човешки и сърдечни истории, които успяват както да трогнат читателите, така и да ги разсмеят от сърце.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.