„Нокомис“ е първата прозаична творба на Катерина Стойкова, която познаваме и обичаме с поетичните книги „Как наказва Бог“, „Втора кожа“ и „Американски деликатеси”.
Една книга откровение за изкуството да се разделяш. С хора, вещи, събития, идеи… и най-вече с илюзиите, които сами си създаваме по пътя на духовното израстване.
„Нокомис“ е книга за растежа и съзряването. Подобно на бамбук, който в продължение на години расте надолу и навътре под земята, преди да пробие почвата, така и тази книга със своите подпочвени движения, невидими за окото на външния наблюдател, е трупала сили и е укрепвала, за да пробие почвата на мълчанието, и да отправи своя дързък вик. Вик, прерастващ в молитвен благодарствен плач! Плач, прерастващ в песен. Песен, лекуваща прободни рани.
Книги като „Нокомис“ са сред най-липсващите от лавиците на книжарниците,
препълнени с мними ръководства за духовно себеосъществяване. Най-липсващи са, защото разкриват горчиви истини. Истината за това колко трудно е да се бориш със собственото си възхищение. За това как най-големият изпит в живота са нещата, от които сами се отказваме. И за това колко често си затваряме очите за цената, която не желаем да заплатим, особено, когато тази цена включва всичко, в което сме вярвали. И не на последно място, истината за това как ученикът рано или късно се превръща в най-големия урок за учителя.
Николай Янков
Това е прекрасно-честна и любящо-жестока книга
за Пътя, за вярата и разочарованието, за обичта и съмненията, за мъчителното търсене на себе си, за ролите ни в живота, за благодарността за спасението и желанието да предадеш нататък, за светлината, която и води към спасение, но и ни прекарва през тъмните ни места, застинали в детски травми или в зоната на съмненията… Това е книга за това, как обичта остава, дори когато ти се струва невъзможно…
Добрина Топалов
Нокомис
Катерина Стойкова
Казваш, че сме се запознали през декември 2006-а.
Джордж, моят масажист по онова време, ме бе поканил на парна церемония, която щеше да се проведе в горичката на задния ти двор.
Ти разказваш историята така:
– Видях те как пресичаш поляната зад къщата. Стоях на задната веранда, поздравих те и ти помахах. Ти също ми махна. Крачеше с раница на гърба и в сумрака една светлинка блестеше до главата ти отляво. Светлинката те водеше. И си казах: А-а-а-а, нещо специално идва при мен.
Сърцето ми се изду щастливо в гърдите от оказаното внимание и поиска още.
– Мисля, че беше майка ти – добави ти като обяснение за светлинката.
Разбира се, че майка ми. Кой друг?
Аз не помня нещата по същия начин. Това по-късно щеше да се окаже проблем. Не те помня на верандата. Помня самата церемония, хората, с които се запознах, огъня, искрите в тъмнината, нажежените камъни, съскането на водата, влажния въздух. Помня как ми прималя от горещината и се наложи да изпълзя от пълната с пара куполовидна постройка, за да потърся свеж въздух. Как отвън пазителят на огъня ми отвори бутилка вода и ми подаде банан. Как се вслушвах в заглушените звуци на церемонията, разплакана от срам, убедена, че: пак се изложих, пак не се справих, пак се отказах при първата трудност. Помня изненадата си, като ме поканиха да вляза отново. Помня как хората около мен пееха древни песни, чиито думи после щях да науча и да предам на други. Помня уханието на салвия, пало санто, сладка трева, кедър, копàл, мечи корен, лавандула. Лулата, която си подавахме един на друг. Помня как в тъмнината успях да споделя неща, да ги откъртя от себе си и да ги предам на дядовците – както наричаха нажежените камъни, които след службата си никога повече нямаше да бъдат същите.
Помня церемонията, защото след нея се случиха две значими неща. Първо: на следващия ден написах стихотворение след единай- сетгодишно мълчание. Второ: по време на традиционната следцеремониална почерпка научих за твоите кръгове.
Когато бях дете, исках да съм индианка. Рисувах по лицето си с червилото на мама, а от двете страни на главата си закрепях плитките на прабаба Мария. От време на време забождах по някое едро гларусово перо. Разхождах се важна из къщи. И исках, не, копнеех да живея с индианците.
– Поне една седмица! – молех се аз.
На кого? Незнайно на кого, нали по онова време всички българи бяхме атеисти.
Затова, когато 30 години по-късно Джордж ми каза, че на час път от Данвил живеела индианка от племето хопи, която събирала хора да им преподава старите индиански учения по устната традиция, някаква част от мен си спомни, подскочи и извика:
– Искам!
За авторката
Катерина Стойкова е автор на няколко поетични книги, включително „The Poet’s Guide to Publishing: How to Conceive, Arrange, Edit, Publish and Market a Book of Poetry“ (McFarland, 2024), „Between a Bird Cage and a Bird House“ (University Press of Kentucky, 2024), „Американски деликатеси“ (ICU, 2022), „Втора кожа“ (ICU, 2018), „Птичка на перваза“ („Знаци“, 2017), „Как наказва Бог“ (ICU, 2014), „The Porcupine of Mind“ (Broadstone, 2012), „Неделимо число“ („Факел експрес“, 2011), „Въздухът около пеперудата“ („Факел експрес“, 2009). Част от книгите ѝ са публикувани на български и английски език. Собственик и главен редактор на американското издателство Accents Publishing, тя разделя времето си между брега на Черно море в България и хълмовете на Кентъки в САЩ. Катерина пише, живее и мисли на два езика.
Авторката пристигна от САЩ през ноември за турне и среща с читатели. Ето кога и къде можем да да очакваме Катерина Стойкова:
- 10 декември – Пловдив, Литературен салон „Spirt & Spirit“, „Петното на Роршарх“
- 11-15 декември – София, по време на Коледния панаир на книгата в НДК
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.